четвъртък, 29 декември 2011 г.

равносметка...


Равносметка...
Време ли е?
Исках да избягам тази година от клишето равносметка по Нова година.
Смятам, че в повече ми са утре-тата, понеделниците, първото число на месеца, на пролет, на лято, на есен, на зима, рождения ден, Новата година...
Безкрайни обещания и самообещания.
Безкрайни отчети, а ползи... никакви.
Не, ще избягам...
Няма да отчитам, нито да планувам...
Колкото и да ми напира.
Няма смисъл в утре.
Нито има полза от вчера.
Има ДНЕС!
Има други дни, много по-подходящи за отчети и за планове.
И те не са нито на първото число на месеца, нито утре, нито в понеделник...
Те идват и сами си казват.
И решенията ми ме намират в точния момент...
Не е случайно...
В дванайстия час ще отпия глътка вино с благодарност към отминалата година.
Втората глътка, ще е с благодарност, че посрещам жива и здрава Новата...
А после...
Ще се радвам на всеки ден пред мен.
Всеки ден, в който съм...
И ще мечтая...
С любов...

.

неделя, 25 декември 2011 г.

Коледа е...

.
Коледа е...



Бяла е...



Студена е...








.

понеделник, 19 декември 2011 г.

не ми е празнично...

.
Не е...
Няма го празничното ми настроение.
Няма го Коледния дух.
Всичко се е изпарило нейде.
Няма го...
А го търсих...
И го търся...
Няма и следа.
Не очаквам нищо.
Само липса в мен расте.
Да се науча да се усмихвам през сълзи ще трябва.
Никой да не види сълзите.
За да не обяснявам.
Ще се облека в мълчание.
Мълчи ми се сред другите.
Защото искам да говоря само с теб.
Усмивките ми са за теб.
И мислите ми с теб са.
Ежедневието ме боли.
Ежедневие по задължение...
Без вдъхновение.
Защото така се очаква.
А душата мъртва е.
Живецът й е с теб.
Когато си далече, за мене времето е спряло.
Уморих се да живея според очакване на други.
Нали животът мой е.
Защо е толкова труден изборът на щастие?
Казват, щастието е във всичко...
Трябва само да се види даже малкото.
Така е.
Щастието многолико е.
Но пълно е когато с теб съм.
Животът сякаш все по-бързо запрепуска.
А колко е пред мен не зная.
Да отлагам вече и не искам.
Страх ме е.
От пропуски не искам вече да боли.
И пак ще стискам зъби в празничните дни.
В дните, в които съм далеч от теб.
Искрицата за мен ще бъде твоят глас, когато мога да го чуя.
И сила ще ми даваш ти.
Не искам да има празници без теб.
Искам да е празник всеки ден, когато с теб съм.
Искам с теб да бъда!
До теб ли съм, с теб е празник всеки миг!

Такова ми е...
При Цвети е празнично.

неделя, 18 декември 2011 г.

студено ми е...

.
снимката е от нета
Студено ми е...
И не е от времето навън.
В мен студът се разполага без покана.
Не искам го, но той не пита.
В душата си съм цвете слънчево.
Дете на лятото съм аз.
А днес кристали ледени покриват ми душата.
Оплитат ме във мрежа от сълзи.
Причина няма... просто, ей така...
Обичам слънцето и огънят, усмивките и грейнали лъчи...
Къде да си намеря днес, едничък лъч поне...
Усмивка с малко топлина ще търся.
В чаша топъл чай... в глас любим...
Защото съм дете на лятото.
И цвете от дъгата е душата ми...

.

вторник, 13 декември 2011 г.

във вторник...

...



Днес се заслушах при Кръстю
Днес... вторник е... но тази информация е безсмислена...
Тъгата ми необяснима е.
Не я искам... а тя ме прегръща ли... прегръща...
Знам, че не си помагам, като й се отдавам...
Не помагам и на друг...
Знам... знам...
И какво като знам...  не правя нищо...
Слушам музиката...
На моменти прегръдката на тъгата леко отслабва...
После отново ме привлича към себе си...
Тъга... прегръдка... музика...
Искам.
Искам да се откопча от тъгата обсебила чувствата ми...
Искам да намеря онзи лъч...
Лъчът, който да запали искрата в мен...
А навън...
Мъглата се стеле все по-ниско...
Къде е онзи лъч... моят си... ?
.

понеделник, 12 декември 2011 г.

понякога...

 .
Понякога ми идва в повече...
В повече ми е да не ме желае...
В повече ми е когато с недомлъвки ме не иска...
Толкова е лесно в това понякога да се не искам и аз...
Толкова е лесно да искам да се загубя...
И знам, че никой няма да ме търси...
И знам, че на никой няма да залипсвам...
Сама си го правя...
Сама си и вярвам...
Сама се и разочаровам..
Никой не го може като мен...
Само аз мога да си градя кули от очаквания... и да си ги събарям... пак сама...
А искам толкова малко... малко обич...
Много ли е?
Май е прекалено... много...
Думите не значели... казват някои...
Не... Много даже значат...
Можело без думи...
Имало начини много - да кажеш всичко, което си поискаш и без думи...
Може би... ако съм от света на животните... или ангелите...
Но аз съм само човек... при това - само една жена... обичаща...
Обичаща мъжа на живота си - съдбата ми го подари...
Обичаща децата си...
Обичаща близките си....
Обичаща живота... живия...
Жена съм... която разбира от жестове... от погледи...
Но разбира и от думи... ДУМИ...
Няма думи...
Има мълчание...
Има "ненужно е да се повтаря"...
Има "вече сме говорили"...
Много искам... прекалено е...
Но... такава съм...
Понякога крайна... понякога безкрайно търпелива... понякога тиха... понякога стихия...
И обичаща... с душата и сърцето си... с безкрайна обич...
Сълзата си при Драго срещнах...

неделя, 4 декември 2011 г.

в нощта...

.
Нощта е натежала от безсънни мисли...
В сълза събрала се е цялата ми болка...
Причина вече нямам за тази си сълзливост. Хормоналната стихия се кротна. Непредвидима и непредсказуема ме връхлита в девет кръга дяволски. Не мога и сама да се позная. Нейде разум, мъничко останал, се опитва анализи да прави и от бурята да ме извади. След часове или след дни, безоблачност изгрява. Кога ще се случи - пак е в зоната на непредвидимостта.
Бурята си тръгна, но безсънието си забрави да си прибере.
Натежала съм от мисли, все ненужни. Половината са с привкус на отминалато време... Другите са с ухание на блянове мечтани...
И едничка мисъл, за мига сегашен, за днешен ден, в мен си търси място да се тя закотви. От тази мисъл имам нужда само.
От мисълта за днес...
От мисъл - благодарност, за това което имам...
От мисъл - радост, че животът ми е жив...
От мисъл - обич, че смисълът е в Любовта...  

Нощта е натежала от безсънни мисли...

При Драго снимка си "почувствах".

сряда, 30 ноември 2011 г.

усмихвам се...

.
Слънцето се смее навън.
Усмихната съм и аз.
И се замислих...
Това не е само слънчева заслуга.
Да, все още слънцето, облаците и мъглите ми влияят на настроенията. Но вече не са определящи. Чувствам се много по-стабилна в емоционален план.
Причина си има, и обяснението се оказва толкова лесно... любовта...
Любов... една дума, но толкова силна, колкото нищо друго. Определенията за любов безброй са. Колкото и различни да са, в същността си означават едно и също.
Магия... Да, магия е любовта. Любовта, която преобразява и открива цветните и добри страни на човека. Любовта, която носи хармония в живота. И хармония в чувствата, мислите, делата...
Хармония... ей, това е думата, която ме преследва, когато обяснения си търся. И бързо прекратявам търсенето на обяснения, защото хармонията в мен вече ги не иска.
Мисля, че успях да се не питам защо, кога и как... Не, заслугата не е само моя. Усещането за споделеност е толкова силно напоследък. Вярвам, че не е измамно... Вярвам... и обичам... Достатъчно това е, за да се чувствам цяла и хармонична.
Вчера имах повод и пак замислих се над думичка една, която ме плаши... Безпереспективност... често чувах я... а после повод не й давах... Не, не искам да си мисля кое е с бъдеще, и кое не е... Животът често ни изненадва със своите... капризи, дори. Може всичко да ни поднесе. От очаквано и предсказуемо, до най-невероятното мечтание...
Мечтание...
Слънцето ме усмихва днес. И ме замисля... С усмивка всичко по- е лесно. Виждала съм с усмивка как се заразява. И е толкова... хубаво. Да, хубаво е... С всичките чувства за хармоничност...
Разбира се, че не всичко е усмивка и розова хармония. Ако я няма сивотата, нима ще мога да оценя дъгата? Но няма и не искам да си мисля в сиво. Не искам и да чувствам сиво.
Днес се радвам на дъгата... Дъгата в мен ;) Дали дъгата е заразна... ;)
Хубаво е когато слънцето навън с усмивка ме примамва. Още по-хубаво е, че не е единствения виновник за моите усмивки.
Усмихвам се...
Усмивки със дъга при Цвети си намерих...

сряда, 23 ноември 2011 г.

искам да ти кажа днес...

 .
В ден като днешния ми се иска да заспя и да се събудя утре...
Боли ме от безсилие...
Искам, а не мога... или по-скоро не ми се позволява...
Може би и не знам точно какво искам да направя. Не знам какво трябва да направя. Но със сигурност знам, че мога да направя нещо.
Мога да ти се усмихна...
Мога да те прегърна с нежност...
Мога топли думи да ти кажа...
Мога и да помълча ако имаш нужда...
Може ти да ми подскажеш, какво за тебе да направя...
Може и да не е много туй, което мога да направя. Но сигурна съм... знам го... по-добре ще бъдеш след това.
Знам, че в някои дни имаш нужда да си сам. Но не и в ден като днешния. И ще ти кажа защо...
Защото нямаш нужда от черните си мисли. Защото, точно тези мисли, ще ти донесат онова, от което се страхуваш, онова, което не искаш.
Ще ми кажеш - лесно е да се говори... Да, лесно е... Мисля, че отдавна знаеш, че думите напразно ги не викам. Знаеш също, че от опит често ти споделям. Имаш право тук да ме попиташ - като знаеш толкоз, защо и ти ги имаш дните черни... Да, имам ги... защото съм човек и идеална аз не съм. Със сигурност успяла съм в нещо. Успявам и в най-черните си дни, светлинка да търся, и даже може, и да си измисля слънчев лъч, та по-скоро от чернилката да се освободя... Повярвай, никак не е лесно. Но пък е възможно!
Възможно е...
Днес искам да направя нещичко за теб... дори усмивка да е само...
Заразна, казваш, била моята усмивка... как искам с нея да те заразя...
Надежда искам да ти подаря... и спокойствие от мисли...
Ще ги приемеш ли?
В търсене на лястовица бяла, при Ясмина се намерих...
Благодаря за снимката!

сряда, 16 ноември 2011 г.

когато...

.
Когато, с теб съм...
Когато, ръцете се пленяват...
Когато, целувките безсрамни даже станат...
Когато, мисли няма...
Когато, безумна е страстта ...
Когато, всяка тръпка в другия отеква...
Когато, има двама, а усещането за един е...
Когато, аз съм ти, а ти си аз...
Когато, няма аз и ти, а всичко е едно...
Когато, този миг в безкрайността ни води...
Когато, сълзите ми от щастие ти пиеш...
Когато...
Когато, просто знаеш... това е любовта...

Снимката е на Jon Sullivan,  намерих си я в нета.
Лотосът за мен е символ на хармония.
Може би лотос се почувствах... 

вторник, 15 ноември 2011 г.

студено е...

.
Студено е.
Студено ми е...
Сега се сещам защо зимата не е мой сезон. С малки изключения.
Харесвам зимата с много сняг и големи цепеници в камината. И канеленото ухание на бисквитките...
Май се размечтах. Но това не ме стопли.
Искам слънце. Има го, но е зъбато.
Искам топло... топло...
А и музата за кухненски шедьоври ми я няма... Но поне за чаша чай ми стигна ;)
Топъл е... зелен чай с аромат на ванилия...
И прегръдка ще помогне, но... днес далече е... :(

Спомен ще ме топли днес...


При Цвети си харесах снимка.


.

събота, 12 ноември 2011 г.

есенни листа...

.
По есенни листа да се разхождаш...
Студеният повей целува лицето ми.
Слънчев лъч  се опитва да флиртува с погледа усмихнат.
Сивият облак се простира и спуска сивотата си над деня.
Погледът се понася напред сред есенните багри.С вихър палав, закачливо се прегръща и в танц, последен с есенния лист, отронен от дървото достолепно.
С топъл цвят, в безгрижен полет и пред мен се приземи с изящество и грация, родени с есента. И тихо той пошепна, на листа приземил се преди него, топлото здравей. До вчера бяха тъй далече, на двата клона, ей, там... високо. Със слънчев лъч и вятърен повей общуваха си денем. Луната, с призрачни ръце, прегръщаше ги нощем.
Усмихнат е килимът пъстър. Излъчва топлината на хиляди здравей. Сивотата на облака се прояснява. И ей, го, слънчевият лъч. Листата есенни се кипрят пред погледа усмихнат.

По есенни листа да се разхождаш...
С ухание на спокойствие и топлина... въпреки целувката ледена на зимния повей...

сряда, 9 ноември 2011 г.

да ти разкажа днес...

.
Има дни, в които се чувствам ангелски /дяволски ;)/  чудесно!
Днес е такъв ден за мен.
Така се чувствам от вчера...
Когато сгушена в прегръдката ти топла, се наслаждавах на нежните ти ласки...
Когато изгаряща от страст, загубих думите си...
Когато целувките ти ме пренасят в рая...
Когато осъзнавам, че там, в сърцето мое, мястото е твое...
Когато обич ме изпълва и да полетя, криле не са ми нужни...
Когато... има толкова когато ти изпълваш мойте чувства и животът в мен е...

И днес ще ти го кажа пак... Обичам те!

На снимката е "ангелската" азалия на Цвети!

понеделник, 7 ноември 2011 г.

мисли от мъглата

.
Навън все още есента е запазила част от цветността си. Слънцето се опитва да надвие мъглите, стелещи се по склона на баира, но не успява до край. Мъглите имат свойството да се прилепват и да не бързат да си ходят. Полепналите мъгли, побелели от хладината на нощта, не искат да си ходят, така удобно разположи се в долината на реката. И в душата... Такова едно удобство, граничещо с мързел и нежелание за действие.
Дали мъглите да виня или успиването необичайно? Но днес идеи в мене няма. Като слънчев лъч в мъглата, две-три идейки направиха опит да ме разбудят. Не успяха. Знам кое е слънцето за мен. Но днес... толкова го искам, а е невъзможно... Ще се загърна пак в мъглите на душата... и ще направя опит да заспя... за да мине този ден, в който безидейна и безлична съм...
Знам, че няма да се върне времето и загубеното не може да се навакса... Но имам нужда в уморен ден, като днешния, да се скрия... и забравя всичко... всичко...
А после...
Слънцето и пъстротата на есенния ден, в мен дъгата си да влеят, а аз сияйна в полет ще се понеса...
До после...
Снимката, провокирала днешните ми мисли е на Драго.

неделя, 6 ноември 2011 г.

опит за позитивност...

.
Има странности в дните...
Има дни и предвидими...
Днес бе от предвидимите. От онези с дни с много задачи, а когато в края на деня се обърнеш към изминалия ден, виждаш само безличност... И вчерашният ден получи същия етикет.  Мога и по друг начин да го разкажа, тогава друг би казал- колко пълен ден, колко различен...
Различен... в безличността си...
Снощи преди да легна си мислих дълго, провокирана от гледан филм. Отдавна не бях гледала с такова вълнение филм. Филм, в който видях себе си... по-скоро исках да видя себе си... филм за любов... за забранената и невъзможна любов и за... превратностите на съдбата...
Та, снощи си легнах и мислих  дълго, преди да заспя... за мен... за теб... за нас...
Мислих и усещах, колко ми липсваш... колко е студено леглото без теб... колко е пусто в душата ми, когато не мога да споделя всеки миг с теб... Тогава ми дойде спасителната мисъл - мога да намирам повече дребни моменти, които да оценявам и да разтварям сърцето си с радостта. Мога, вместо да мисля, колко много ми липсва топлата ти прегръдка, да си спомня нежните ти ласки и да съм благодарна, че съм ги получила... Мога и с усмивка да си представя следващата ни среща, когато и да е възможна, среща при която ще те погледна с обич и радост, и ще видя радост в твоите очи.
Искам да мога по-често да мисля по този начин. Усещам, че ми е трудно да се откъсна от усещането, че ми липсваш. Но не е невъзможно. Ще направя всичко, за да бъде възможно.
Ще възпитам мислите си...
Ето, тази прекрасна теменужка на Цвети, ще ми помогне тази вечер.
Сега си мисля, колко е крехка и нежна. И колко е силна и устремена. Усеща се живота в нея. Усеща се и заразният й оптимизъм, който ме прегръща. Тази снимка е и контраст. Контраст на живота, който започва за уханното цвете и този, който си отива с есенните листа...
А може би не е контраст, а просто е кръговрат... на живота...
Мислите ми бяха вечерни, вече са среднощни.
Мислите ми вече са по-мързеливи и някак замечтани...
Време е покой да им дам... до утрешния ден...

Нарекох снимката "живот сред есенни листа" при Цвети.

петък, 28 октомври 2011 г.

настроенията днес...

.
Настроенията са като дъгата...
Преливащи от цветове...
Цветна чувствам се.
И влюбена съм...
С осъзната и изпълваща любов в сърцето.
По-лесно е, да се намерят думи, когато болката е владетел.
И много трудно е когато радостта и любовта с думи пожелаят да се облекат.
В такива мигове повтарям само, че щастлива съм. Тогава, погледът искрящ си казва всичко. В прегръдката ми, страстта на нежност се е преобразила... и смирена тишина...
Цветни настроения са с мен. И топли са. Влюбени и всеотдайни...
Да ти ги разкажа искам, но не успявам думите да събера  при мен.  Понякога бъбривост ме обхваща, а после крайност мълчалива.
Затова те моля: погледни ме... погледни в очите ми... Там, в очите всичко, всичко виждаш ти.
Там е любовта ми... Казвам ти, че е голяма. Как в две искри се тя събра?...
Но тези искри са твое дело, ти ги породи... и ги пораждаш, дори когато си далеч от мен.
Може и да си далече телом, но в сърцето ми си винаги със мен. И всяка мисъл с теб е споделена...
Объркано е пак, нали? Исках да напиша нещо подредено. Не успях.
Но знам, че ти го знаеш с ред или без ред. А казано на кратко е: Обичам теб!
Обичам теб! Това е... Щастлива съм със теб!
Благодаря ти, Обич моя!

вторник, 25 октомври 2011 г.

след дъжд...

.
След дъжд...
Вдъхновение намерих при Цвети.
След дъжд е чисто и измито.
След дъжд е някак си свободно.
Свободата е с привкус на цветни очаквания.
И аромат... на нежност.
Дъждът е природно явление. Когато капчука запее от стряхата, с настроения различни ни облича.
Дъждът е и състояние на душата. Дъждовна душа... не е по желание... но се случва...
След дъжд душата е чиста. Като нова е. С онова усещане за невинност... и мечтания...
Леко е... свободно е... Всяка мисъл е вдъхновение и невъзможности няма...
След дъжд... и любовта е преродена... и по-силна...
След дъжд... няма ограничения за мислите, чувствата...
Вдъхновена и щастлива съм... след дъжд...

Чаша топъл чай... и нежна прегръдка...

понеделник, 24 октомври 2011 г.

дъждовни мисли...

.
Есенен ден... дъждовен... мрачен...
Есенен ден... натежал от влага... от следизборни мисли... от надежди...
Есента е сезон за прибиране на реколта... за равносметка... за оценка...
Есента е сезон за подреждане... на плодовете на природата... на мислите... чувствата...
Есента е сезон на избори... изборите лични...
Онези избори, които всеки прави... изборите всекидневни... месечни... сезонни... годишни... изборите на живота...
Изборите носят отговорност... Отговорност за мен, за другите край мен... И отговорността е избор... другото е безотговорност...
Изборът е дълг... с неизбежните трябва... Трябва... трябва... трябва... и тук се появява искам... Искам... аз искам...
Изборът безсрочен ли е... вечен ли е...? Какво означават думите завинаги и никога...?
Промяната на избор е избор...
Изборът може и да се отложи във времето. И това е избор... Понякога е по-лесният... понякога е необходимият...
Избор е да послушам разума... избор е да послушам емоцията...
Ежедневни са изборите... ежечасни... ежеминутни... избори...
Днес избрах... изпълних трябва... и за искам време ще намеря...
В опит за баланс съм днес... в есенния ден натежал от влага... и надежди...
Надежди, които лекотата носят... лекота за полет на душата, нетърпяща ограниченията на трябва...
Душата искаща живот... и полет...
Снимката е от тук.

неделя, 16 октомври 2011 г.

в неделя се размислих...

,
В неделя се размислих....
Всъщност, от снощи подобни мисли ме наобикаляха, но не получаваха своята стройност. / То друг е въпросът, колко стройни са сега, но... друга тема е ;) /  И случайно, в ранното утро, наминавайки на гости при Кръстю, не устоявам на предизвикателството на разните ми мисли.
Мисли за идващото и отиващото си. За хората, които идват в живота ни и си отиват... за събитията, които ни променят, в една или друга посока. За нашата поява в живота на другите и влиянието ни върху техните събития...
Замислих се за онова усещане, което незнайно как и откъде се появява, че познаваш другия отсреща от векове. В този век, на почти неограничени възможности за общуване, се срещаме с хора, с които ежедневието ни не би могло да ни събере. Общуването е предимно виртуално, след време и реално. /но това не е задължително/  Не рядко наричаме другия приятел. И влагаме в тази дума истинския й смисъл.
С този приятел споделяме, изслушваме го, разбираме се. Когато ни е тежко от ежедневните въртележки, чакаме момента да споделим и да бъдем разбрани. За това не е необходимо да нямаме разбирането на близки и отдавнашни познати. Чувстваме, че този човек сякаш ни е пратен от съдбата в труден момент.
До един ден... Разбира се, че не е точен ден. Но един ден забелязваш и усещаш, че вече не е същото. Вероятно и в теб има вина. Може би си свикнал с отношенията като даденост. Може би си бил и малко рязък при последната среща, когато ти е било криво, но неуспешно си опитал да скриеш настроението си.
Но до вчера това не е било проблем... А днес... Днес усещаш явен хлад... Може би защото другия опитва се да скрие свойта кривина... Диалогът липсва, усещането - също... Обяснения за случващото се няма логични... И това тежи...
Да... много тежи... Тогава се опитвам, философски да погледна на случващото се. Търся си мислите, които ми напомнят, че ако нещо трябва да се случи, то ще се случи... Но някак примиренски ми звучат... Но и не мога нищо да направя... Или пък мога... Опитите ми не сполучиха...
Не знам... Може би трябва да приема, че хората идват и си отиват от живота ни, както и ние идваме и си отиваме от техния...
Ако го направя, ще е по-лесното. Но дали е вярното? И съмненията до кога ли ще са с мен...

Хайде, да изпием чаша топъл чай в неделното утро!

петък, 14 октомври 2011 г.

настроения... минорни

.
Настроенията ми... минорни са днес...
Влиянието на вчерашния мрачен ден...
Есента е господар на дните. Красиво и цветно е. Изкъпано от нощния дъжд.  Утрото, чак сега успява да се усмихне. Слънчев лъч се отразява в цветните листа. Вятър ги поема, даже с полъх лек ги рони... Като мисли непотребни се завъртат в танц последен и... в локвата се приземяват. Други мисли чакат там. Исках да напиша листа, но все едно е в днешния ми ден... Повяхнали и сгърчени от самота и непотребност... листа и мисли...
Още много листа има, които вятърът ще носи в полет и ще приземява. Някога погледи с усмивка ще ги проследяват. Понякога тъга ще ги изпраща... като днес.
Защо е тъжно... аз не знам... И идея даже нямам. Е, може би една и две, но несериозно е да е това.
Утрото посрещнах рано, успешно даже до сега е. Но нещо липсва в мен. Наглед съм цяла, но... неопределеност в мене има.
Направих опит - с музика да си запълня нещото, което недостига... в началото успех частичен.
Втори опит - с ябълка да се заситя... още по-свиреп гладът се в мен надига.
Опит трети - тук съм, в моите Земи... опит правя тук да се намеря...
Слънчевият лъч навън, съюзник иска да ми бъде.  Ще му позволя. Имам нужда от неговата топлина. През светлината на лъча искам аз да видя своята надежда. Една надежда за края на деня...
Знам, очаквам го и вярвам, че така ще бъде! С усмивки ще залезе днес денят.
А до тогава? Продължавам в опити да се намирам...

сряда, 12 октомври 2011 г.

животът кратък е... до болка

.
Животът...
Животът се оказва понякога безкрайно кратък.
Уж, времето напред е, но... виждаш в миг как изнизал се...
По-тежко е когато виждаш как свършил е за близък... или даже само твой познат...
Струва ти се невъзможно... вчера заедно били сте. Хайде, вчера не, но миналия ден...
И въпросите не спират...
Нима възможно е?
Това ли чака мен?
Но аз не съм готов?
Животът ми сега започва... осъзнатият и тъй желан...
В мислите нахлуват спомени за, безумно рано си отишли, наши близки...  И боли... Боли!
Тогава... преди пет години... през болка осъзнах, че смисълът е в хиляди неща, които заслепени в дните си пропускаме...
Тогава... обещах... на себе си... в живота радостта да виждам... и да търся всеки слънчев лъч...
А днес... отново осъзнах, че обещанието трябва аз да следвам...
Аз не знам... и никой друг не знае... пътят до къде е...
Тогава... нека слънцето прегърна... Облаците неизбежни са, не искам в техните прегръдки да се аз отдавам. Искам слънцето в живота си!
И даже ден да имам аз пред мен, искам да е поне със слънчев лъч огрян...

Животът кратък е... до болка...

понеделник, 10 октомври 2011 г.

есен е...

.
Есен е...
Типичен есенен ден... Вали и така се е кротнало, сякаш няма да намерения за край. Студено е и термометърът, изморен от миналите дни да спринтира нагоре-надолу, днес си почива и едва-едва мързеливо се премести с едно деление... надолу...
Време е за вълнения ми елек... Време е за чаша топъл чай...
Такива дни, обичайно ми въздействат с тъгата си. Но днес е ден различен.
Рано се събудих и сега денят, едва пресполовен, може да се похвали  с почти изпълнен списък със задачи. Но днес ентусиазъм някакъв ме завладя и се не спирам, новите задачи си редя.
Душата ми, доволство я обзе и топло ми е... някак си особено.
Денят започнал е за мен с усмивки, в очакване и на топлина със нежност е...
В сърцето мое, слънце грее и обич е готово да дарява.
Дъждът навън, днес не е от мойте сълзи...

събота, 1 октомври 2011 г.

съботно утро...

 .
В есенното утро, рано се събудих. Съботно е, но днес ми се налага. Вече не знам, странно ли е, че когато имам някакъв ангажимент, събуждам се преди алармата. Така беше и днес. Времето от събуждането ми до алармата използвах за разни размишления, за мечти, за мисли за реалности...
Все още е рано... за събота. Но вече имам изпълнени доооста точки от дневния ред. А днес той ще е наситен. Истина е, че все още не са известни всички точки за деня. Има някои идеи, които с напредване на деня ще се избистрят :)
Обичам утрините, когато всички в къщи спят. Така имам възможност да си свърша голяма част от домакинските задължения, като си следвам моята си организация. Не е логична винаги, но най-важното за мен е, че успявам бързо. Май съм майстор на нелогични съчетания, но винаги даващи резултати. Ето и днес... станах с идеята да свърша едно, а свърших три ;)
Ами така е... муза като дойде. Музата ми... днес е само в мислите ми... има и такива дни... реалности...
Ще има и други дни... с ралности от мечтите ми родени.
А днес... денят усмихнат ще е. От мен каквото зависи, аз ще го направя. Ще направя и повече дори, тъй както винаги се случва...
Време е за следващата порция от дейности, в които ред и логика трудно се намират. Започвам едно, после второ, първото на ред е, а и трето... а накрая пет и шест ще са завършени... Чувствам го... музата ми с мен е.
Спорен и с усмивки заслужава да е този ден...

сряда, 28 септември 2011 г.

в прегръдките ти...

 .
Обичам да съм в прегръдката ти...
И топло е, и нежно е, и сигурно ми е дори...
Усещането с теб вълшебно е и някак пълно. Усещане за цялост ме обзема, щом ръцете твои ме обгърнат, когато в погледа усмивката ти виждам.
Опитвам с думи да опиша туй, което с теб усещам. Но те избягали от мен са, сигурно защото теб без думи те усещам.
В твоите прегръдки, щастието аз намирам. Хармония със нежност в мен създаваш.
С теб ли съм - друго аз не искам. Само прегърни ме ти, тъй както никой друг не го е правил. Прегърни ме тъй, че твоя аз да се почувствам... 

сряда, 21 септември 2011 г.

есенно утро

..
В утрото на септемврийския ден, усещането за есен е особено. До вчера преобладавало зеленото, днес отстъпва много бързо на цветните нюанси топли.
Изненадва всеки храст и погледа ми спира в омая. Нима и вчера беше тук... а днес е приказна принцеса...
Килим, застлан по горската пътеката, ухае на... есен... топло и пъстро.
С есенна прегръдка, в началото на новия ми ден, очакването е за  усмивки...
:):):)



понеделник, 19 септември 2011 г.

с теб...

.
Обичам часовете с теб...
Спокойствие при тебе имам. Когато ме прегърнеш, сякаш всичките товари сваляш ти от мен.
Усмихвам се... Усмихваш се и ти... И ето, виждаш как денят различен става.
Споделя ли с теб проблем голям, оказва се, че нито е голям, че нито е проблем. :) С теб е лесно да обсъждам всичко. Решенията идват леко. Имам нужда от гледната ти точка. Имам нужда от спокойствието и увереността ти. Все качества, които в труден за мен момент, ми липсват.
Лесно на емоцията се поддавам. Паниката, също чака да ме навести... Когато с теб съм, няма място тя при мен. Не знам как го правиш, но знам, че имам нужда от това. Имам нужда от теб!
Споделям с тебе всичко, с друг не мога да го правя.
Обичам да съм в твоята прегръдка. Нежно ми е... топло ми е...
Днес ти казах - вече знам какво е любовта... Любовта е с теб!
А после те помолих - когато лягаш си - ей, така ме прегърни... прегръдка нежна и доволна... прегръдка след умора най-приятна... прегърнал най-щастливата жена... жена, която лудо те обича... жена, на която блясъка в очите ти го сътворяваш...
Лека нощ, моя любов!
Прегръщам те и аз... в мислите ми, спомена поели от вълнуващия ден...

събота, 17 септември 2011 г.

между лятото и есента....

.
Погледнах през прозореца. Изненада!
Листата на липата... половината са жълти...
Защо се изненадвам? Та, средата на септември е...
Навън вече се стъмни. Нощта е топла и съвсем не е есенна.
Песента на щурците нахлува в стаята и изпълва всяка мисъл и усещане с летни емоции. Едва се усеща нощният хлад, раздвижващ леката завеса. Полъхът внася онази мекота и топлина на летни нощи, от границата с есента. Въздухът е натежал от плодови аромати, които носят осмислеността на изпълнения дълг.
Усещам натежалите си чувства, изпълнени с доволство, мир и хармония... За мен есента е сезон на спокойствието, на удовлетворението, на топлината... Но тази есен, на границата... Есента, не забравила летните си огнени страсти... Есента, не усетила самотата и празнотата на зимните вихри, вледеняващи повече душата, отколкото физическата същност...
Щурците пеят за безгрижие... душата ми се усмихва с намигане за палави мисли...
Такова е... между лятото и есента...

сряда, 14 септември 2011 г.

цветни настроения...

.
Такива са...
Цветни, настроенията ми...
Преливат в дните ми от цвят и топлина. Изпълват ме и целостта е моята стихия. Всеки миг, неповторим е.
Цветно ми е в чувства и емоции...
И хармонията с мен е.
Хармония, от променливост е изтъкана в душата моя. Това е същността ми. Непредвидима и непостоянна. Но сигурна в едно.
Сигурна, че любовта е смисълa на всеки миг, на всеки ден... на целия живот...
Цветно ми е с любовта...

сряда, 7 септември 2011 г.

хубаво е с теб...

.
Усещания имам неусещани до този ден...
Денят за мен с надежда се роди. Усмивки имах аз за всички. Но исках, на теб да подаря безброй от тях.
Не исках да приема досадата, усетена във твоя глас. Досада и умора от безвидимост пред теб. Вярвах и все още сигурна съм, че с теб ли сме, мъглата сякаш се разсейва...
Не приех поканата ти за отлагане...
И вместо топлината твоя, сякаш лед прегърнах днес... Сълзите ми сами потекоха... и болка от безсилие разкъса ме... Почувствах се изгубена без теб. Дали почувства го и ти? Но нещо между нас се случи...
Пожелах със цялата си същност да мога аз да ти помогна... да отнема твойта болка и тъга... Пожелах си да почувстваш се спокоен... и то, спокойствието... при нас дойде.
В твоята прегръдка сигурност усетих. Душата моя топлина намери с твоите ласки.
Какво направи с мен? С усещания нови ти дари ме. И още думи нямам аз за тях...
Времето, нали е мерено, бързо отлетя... Нима е сън това, което днес се случи? Не вярвам, да е само сън... Сънищата са прекрасни, но това, което днес се случи, с пъти повече е от прекрасно...
И още в мен са тез усещания, неусещани до този ден...
Всяка наша среща е различна... и все по-хубаво е с теб!
Обичам те!
.

понеделник, 5 септември 2011 г.

предесенни, ранобудни мисли

.
Природата е съвършена. Съвършенството й всеки ден изумява с прелестта си. Прелестта е в капчица роса, в цвете малко, в слънчев лъч...
Съвършенство в подредеността...
В последните дни съм в опити да се подредя. Подреждам творческия хаос сред вещите край мен. Желанията да изхвърля куп ненужни вещи, които ме задушават, са толкова големи. И го правя. Освобождавам се от вещите. Оказа се лесно.
Странно ли е, че усещам свободата не само в пространството, а и в мислите, в душата? Не, не е странно. Дори не е случайно.
Есента е на прага. Противоречиво ми е. Чувствата ми са смесени. Промяна... нещо ново... очакване за пъстрота... Но и усещане за някаква тъга... Тъга от неизбежния кръговрат на сезоните... на живота...
Неизбежността... и тя е съвършенство...
А днес... Денят е вече тук. Подканящ слънчев лъч зове ме... там навън... 
Ще побързам... компания на слънчев лъч... не е за изпускане ;)

неделя, 21 август 2011 г.

понякога боде...

.
Понякога ми е уморено...
Някак си... изчерпано е.
На външен вид не ми личи. Енергия от мен струи. Захващам се с хиляди задачи. И по чудо, даже ги завършвам...
Физически така е...
Но умората е в мен. Усещам безсилие на мисълта.
Книгата си взимам... но само гледам я и не схващам нищо. Взимам втора... скучна ми е тя. Трета е в ръцете ми... как ли съм могла да си я купя...
Къде е тръпката от онова, което мислите ми да владее... Нима затъпяване ме чака...
Психически така е...
Хайде, спирам...
Днес за нищо няма да си мисля. Ще си свърша дейностите като примерен робот, от ония, даже без изкуствения интелект.
Давам си почивка  ;) от мисли разнородни.
Сутринта, боса се разходих по тревата. На роза се порадвах със усмивка. Понечих да погаля ароматния й цвят и... убоде ме... не разбрала намеренията ми добри.
Ей, сега разбрах...
Днес ми е бодливо...
Защо боде ми?
Защото пак с въпроси се оплитам?

сряда, 17 август 2011 г.

пътят ми...

.
Tолкова особен се оказва пътят ми към себе си...
Труден на моменти, друг път е в полет...
До един момент животът тъй ме бе понесъл, че всички други бяха важни, a за мене... ако остане време...
Преди... скоро... времето започна край мене да препуска, със скорост сякаш удвоена. И разбрах, може би по-вярно е, че осъзнах, че аз съм също важна...
Тогава аз разбрах, че далече съм от себе си... от същността си...
Път поех напред... на среща със себе си... Понякога вървях назад... а после, уж напред... завои с невидимост пред мен се заизвиваха... а после пътят прав се очертава... и пак напред, назад, наляво и надясно...
Но пътят е вълнуващ и неповторим. Само мой си, както и аз съм уникална...
Сещам се за една притча... Един човек вървял с Бог по пътя си. Един ден се обърнал назад и видял две следи. Но забелязал, че понякога следите били едни. Тогава попитал Бог, защо когато му е било най-трудно, е бил сам... Бог му отговорил, че тогава той, Бог, го е носил през трудностите...
Сетих се за това, когато исках да напиша, че понякога имам усещането, а то е толкова натрапчиво, до някаква невероятно силна степен на сигурност, че Съдбата /или както и да се нарича/ е с мен. Усещам нейната подкрепа за действията си. Действия понякога далече от логичността на разумното...
Пътят... Пътят към себе си... Пътят към другите... Пътят на живота... Пътят...
Пътуваме от онзи първи миг, когато дъх поели сме... и ще пътуваме... до сетния си дъх.
Пътят избор ли е... какво значи избор... Избори правим всеки ден, дори не ги и осъзнаваме... Колко избори важни сме направили в неосъзнатост?
А когато осъзнатостта ни посети, какъв е изборът... поправката възможна ли е... Въпроси...
До тук с въпросите за миналото време. Въпросите за утре неактуални са.
А днес въпросите излишни са. Защото има днес, има тук, има сега...
Днес и тук, щастлива се усещам... 

понеделник, 1 август 2011 г.

денят прекрасен е....

.
Денят прекрасен е!
Чудесен ден!
Ден първи...
Месецът е август....
Часът е десет....
И най-прекрасни часове, с теб прекарани са, днес!
Щастието във очите ми блести и ти го виждаш.
Защото само ти пораждаш го у мен!
Защото с теб се раждам за жив живот!
Защото с теб светът е цветен!
Защото с теб прекрасен е всеки миг обикновен!
Защото с теб мога да съм себе си.
Как го правиш, аз не знам.
Но с теб ли съм, тогава най-истинска съм аз!
Кажи ми, как да не те обичам!
Когато с теб съм - жена щастлива съм, и прекрасна съм, и толкова добра, и даже мила... Усмивката е с мен, светът от радост изтъкан е... Слънце и усмивки се редят до мен и дъга рисуват за прекрасен ден...
Затова те аз обичам, че смисъл даваш ми на всеки миг, дори и най-обикновен. За мен животът празник е, когато съм до теб! Обичам те!
Обичам те!
Това е...
Обичам те!

събота, 30 юли 2011 г.

съботно-вечерни...

 .
От известно време чувам, че нямам достатъчно занимания, че скучая и затова насочвам мислите си в определена посока. Ако съм имала занимания, щяла съм да мисля за тях, а не за...
Как да докажа, че не скучая.
Как да обясня, че обичта ми не е плод на скуката...
Изморих се да го обяснявам и доказвам...
Изморих се от несигурност, съмнения и страхове...
Искам с чаша вино да изпия до глътка всичките си съмнения и страхове... и капчица от тях да не остане...
Де, да можеше така...
.

вторник, 26 юли 2011 г.

време е...

.
След миналия ден...
След нощта почти безсънна...
Денят бе малко по-различен...
Краските черни добиха цвят сив след разговор...
За кой ли път се убеждавам, че разговорите необходими са. Но също, че и имат си момент най-подходящ. Или поне по-подходящ.
Определено миналият ден не бе ден за разговори. И добре, че не инициирах такива.
Въпреки, че знам, че спокойствие ми трябва, в някои дни не се владея.
Отново... и отново взех решение да не ми пука... До кога ли?... Дано да е за дълго... Или поне за по-дългичко...
Сега е лесно... Дори се подредих...
Определено имам нужда от промени и подредби нови. На мисли, на мечти, на желания, на действия...
Този път е време приоритет на себе си да дам. Онази вечер, на миналия ден, изплаших се от себе си... за себе си... И разбрах...
Време е...
Днес нов ден е... и е мой! Време е...

.

неделя, 24 юли 2011 г.

по-добре е да изчезна...

.
  Когато осъзнаеш, че целият ти живот един провал е...
Когато видиш, че всичко е илюзия голяма...
Когато разбереш, че освен намерения, наречени добри, нищо друго няма...
Осъзнах... видях... разбрах...
Нямам сили...
Провалих се като майка...
Провалът на децата,  мой провал е...
За съпруга не ставам...
Никога не успях да съм добрата дъщеря...
Пред децата авторитета ми го няма...
Приятелите си отблъсквам...
Не съм мечта за никой мъж...
Дори и пари не мога да изкарам като хората...
За нищичко не ставам...

Искам да се скрия...
Искам да избягам...
Искам да изчезна...
... все едно не съм била...

.

събота, 23 юли 2011 г.

нещо... някакво...

.
Самотна ми изглежда...
Но може би илюзия е...
Може би е свобода... и избор... и дори инстинкт...
Изглежда целеустремена...
Посоката избрана следва... смисъла на нейния живот...
През призма визията, всеки си пречупва...
Оценки да се дават отстрани е лесно...
Въпроси се пораждат... даже без причина...
За отговори сили не остават... да търся ги не искам...
Въпроси... отговори... наговорили се, в кръг безкраен се въртят...
Дъжд и слънце... усмивки и сълзи... нагоре и надолу... а може би да е напред и после пък назад...
Въпросите без отговори вече ще оставям... по-малко сякаш ме боли...
Дали пък с болката не свикнах... или към нея пристрастих се... зависимост ли е това...
И все пак слънцето обичам... повече от облаците и дъжда...
Обичам да се аз усмихвам... и другите с усмивка да ги заразя...
С усмивката животът по-е хубав... по цветен е... по-лек... и даже по-щастлив...
Защо забравяме усмивките си... там заспали са във нас... да ги събудим... за нов живот... за живия живот...
Как искам да се подредя... от хаоса си да изляза...
Хаосът владее мен... а искам аз да бъда му владетел...
Искам...

петък, 22 юли 2011 г.

като любовта...

.
Красиво, цветно, привличащо...
Като любовта...
Скрито, изненадващо, бодливо, болящо...
Като любовта...
В търсене на важното... въпросите се надпреварват.
И за отговори място не оставят...
И пак въпроси... нима има смисъл от търсене на важното... какво ли точно търси се...
Кое е важното?
Днес едно е. Вчера друго с тази тежест беше. А утре... утре ще е друго...
Приоритетите се сменят. Понякога болезнено бързо. Друг път болката е от бавността на промените, желани от душата.
И пак намесват се желания, мечти...
Днес ми каза - изморих се да мечтая да променя нещо тук... няма средства...
Затрудних се да ти кажа нещо смислено. Предложих съвсем импулсивно да прецениш до колко и защо го искаш.
Думите ти "изморих се да мечтая" ме заболяха... заради теб...
Сега ми е объркано, неподредено. Искам да ти кажа нещо... да ти дам надежда... да те убедя да си запазиш мечтите... да повярваш в себе си... да повярваш в мен... да повярваш в нас... някой ден...
Искам да мога да ти обещая, че за всичко има време... че всичките мечти възможни са... че смело трябва да мечтаеш... и да вярваш...
Искам и на себе си да го обещая...

.

сряда, 20 юли 2011 г.

почувствах се...

.
Почувствах се... загубена...
В денят залисвах се с работи различни. Опитвах се да придавам смисъл и значение на дребни занимания.
Опитвах мислите си да насочвам в посоки различни...
Когато си помислих, че успях поне за малко... осъзнах, че неуспех това е...
Почувствах се сама, сред пълна къща...
Почувствах се изгубена сред тях...
И пожела душата ми да я намериш... ти да си до мен сега...
Гласът ти чух и сякаш се намерих...  Отново бях си аз. В разговор отмина време, най-смисленото ми за днес. Споделяхме деня отминал... почувствах те до мен... и сили в себе си намерих, за да продължа напред...
Напред... където ти си...

понеделник, 18 юли 2011 г.

днес съм... цвете...

.
Днес съм като цвете...
Поело глътчица живот...
След срещата ни кратка, родена се почувствах...
Родих се пак с усмивки...
Родих се със надежди...
Родих се със мечти...
Денят е друг, различен е от вчера.
Знам, сега ще мога да оцелея до следващата наша среща... среща за живот...
С теб слънцето изгря в утро ранно.
Кафето си изпих горчиво, но по-сладко то не е било...
В кратките минутки с теб, попитах те: защо те толкова обичам...
Аз не знам, ти също замълча...
Знам обаче, че щастлива съм със таз любов!
И те обичам... и ще те обичам... 
Photo   by   Drago.

неделя, 17 юли 2011 г.

някакво ми е...

 .
Някакво ми е...
Неопределено...
Некомфортно...
Неуютно...
Недоволно...
Нелюбено...
Неискано...
Неистинско...
Някакво ми е... Никакво...

А искам да ми е по-различно...
Спокойно...
Усмихнато...
Доволно...
Уютно...
Ентусиазирано...
Влюбено...
Щастливо...
Очакващо...
Топло...
Искащо...
Искам да съм аз си!

Когато себе си се чувствам - най- ми е истинско...
Такова искам да ми е... истинско да бъде...
Толкова ли е трудно?
Защо не ми се получава?
И то когато нужда имам най-голяма...
Знам, усещам даже, мислите ми грешни са.
Искам да ги променя...
Дали ще мога?

събота, 16 юли 2011 г.

мисли в събота следобед...

.
Разни мисли ме обземат.
За  изборите, дето всеки ден ги правим.
За изборите направени вчера, миналата година, преди двадесет години, преди тридесет...
Избори правим от първия си ден на този свят.
После се гордеем, че разумни са ни изборите.
Каква заблуда! Обичаме да се самозаблуждаваме...
Нима самозаблудата помага ни? Вероятно, но до време е това.
До времето, когато на тепсия изборите свои подредиш. Започваш да ги  местиш - тук са важните, а тук - не толкова... Подреждаш ги - големи избори, малки избори, тук са изборчета разни... Не, не се получава картинката. Не е така. Хайде, отново да редим...
Като игра е до момента, в който ясна сметка си дадеш, че времето препуска покрай теб. А изборът направен някога, днес грешен се оказва.
Правилен и неправилен избор. Правилен и по-малко првилен...
Не, не искам да се връщам и да съжалявам за избори направени отдавна. Отдавна е и вчера...
Искам да повярвам и да убедя себе си, че миналото е там назад и от съжаления и упреци нямам полза. Още по-малко имам нужда да се чувствам виновна за тогава. Тогава съм мислела и съм вземала решения и съм правила избори, които за тогава съм вярвала, че са верни и сигурно са били. Това, че днес нещата ми изглеждат различни, не ме прави виновна. Те със сигурност са различни, не само, че така ми изглеждат. Всичко търпи промени във времето, това е неизбежно и задължително, дори.
Искам да повярвам и да убедя себе си, че е ненужно да се притеснявам за бъдещите дни. Трябва да ги посрещам с усмивка и позитивна нагласа, за да получа всичко, което ми се полага от бъдещия ден. Но за притеснения място няма и не бива да има.
Искам да повярвам и да убедя себе си, че днешния ми ден е най-важното нещо. Денят е днес, времето  е сега, мястото е тук... Мога да съм благодарна за това, което имам. Мога с усмивка да го оценявам. Мога да се радвам от сърце на всичко - днес, сега и тук...
Вярвам и съм сигурна, че съм щастлива, толкова, колкото сама съм позволила...
Да си позволя повече...



сряда, 13 юли 2011 г.

лятна нощ...

.
Денят, типично летен, вече си отмина...
Времето на лятна нощ отдава се...
От Балкана хлад се стеле...
Глътка свежест подир зноен пек...
Сетивата закърнели в жегата, сега събуждат се и живват...
Луната, на стъпка от пълнолунната си прелест, през отворения ми прозорец се провира. С лъч сияен и лунно влюбен, в очите ми усмихва се и даже ми намига. Флирт среднощен предстои ни. По лунните пътеки мислите поемат, а чувствата свенливи на сърцето, смелост от луната пият.
Лятна нощ и влюбена луна...
... и сърцето, в копнеж по страст и нежност мъжка...
.

понеделник, 11 юли 2011 г.

емоции...

.
Емоции...
В мен бушуват...
Страхове горят ме...
Сълзите давят ме...
Да се събера не мога...
Крещя за помощ...
Тишината отговоря...
В самота обличам се...
Разкъсва ме без жалост...
Несигурност владее мен...
Спокойствието нейде отлетя...
За мили думи жадна съм...
А те се разпиляват в безразличие...



Защо душата вижда днес така света?
Лудостта ли ме прегърна?
В ледена прегръдка огън ме изгаря...

... ... ...
.

неделя, 10 юли 2011 г.

в душата ми...

.
Навън е жега...
В душата ми е студ...
Повярвах...
Но дали не бе плод на моето въображение... на моите мечти... на моите копнежи...
Студено е...
Боли...













.

сряда, 6 юли 2011 г.

обичам те...

 .
Обичам те!

Не искаш да го чуваш... но аз ще ти го казвам...
Защото в този живот разбрах - едно е да обичаш и другия да го усеща и без думи..
Съвсем друго е, когато свойта обич споделиш с две думи само...
Може и сто други ти да си изрекъл, но няма ли ги тези две - все едно да беше си мълчал...
Тези думи малки, всичко казват.  Тези малки думи от сърцето ако са, /а това винаги усеща се/ чудеса дори ще правят. Чудото ще бъде във всеки ден, във всеки час и всеки миг...
Защото чудо е полетът на душата, която е обичана с обич споделена.
Защото душата с обич споделена, в сърцето си намира сили да върви напред и трудности в живота няма...
Двете думички,  те силни са и смисъл на живота дават.
Понякога се казва, че за любовта думите излишни са...
Да, любовта е в очите и в погледа искрящ. Любовта е в ласките и прегръдките, изтъкани от нежност.
Любовта е в целувките - в плахите и страстните, които те изпиват... с които се прераждаш...
Любовта е в онзи малък жест на внимание, любовта е в разговора с теб, и даже в тихото мълчание...
Любовта е там, когато глас звънти след телефонен звън, когато знаеш, че в мислите си ти на другия...
Любовта е... навсякъде... дали са думите излишни... Не!
Думите не са излишни! Те са като катализатор на ответната любов, която в сърцето друго, за теб извира...
Обичам те!
И пак ще ти го казвам... не искам да пропусна нито миг от този си живот.
Обичам те!
Ще ти го казвам и ще ти го показвам по начини хиляда... и още хиляди след тях...
Обичам те!
Любовта граници не знае и не питате - защо обичаш! Обичта не пита перспектива има ли. Тя просто обича!
Обича днес! За утре... с обич ще се разбере... Днес не виждаш смисъл ти. Но утре... кой ли знае... Защо да се отблъсне днес една любов? Нима тя утре пак при нас ще дойде?
Обичам те!
Знам, го вече - смисълът на този ни живот е любовта!
Животът е Любов! Любовта Живот е!
Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Казваш, че не искаш да го казвам... Но знам и чувствам го, че ти харесва мойта обич...
Затова... обичам те!

.

вторник, 5 юли 2011 г.

въпроси....

.
Въпрос...
Въпроси...
Цялата съм въпроси...
Въпроси... едни такива... тежки...
Задавах си ги преди време. Отговори не намерих. Или не исках тези отговори, които очевадни бяха...
Въпроси... Не искам повече въпроси!
Искам отговори!
Искам...




.

понеделник, 4 юли 2011 г.

в утрото...

 .
Толкова са много. Приличат си. Но само толкова. Много са различни. И неповторими.
Като дните... и хората край нас...
Различни като чувствата ни... и като нас самите...
Днес ден е нов. Почти в началото на месеца. Ден първи от седмицата. Почти първи от ново начало, поставено преди дни броени.
Денят започва слънчев и усмихнат. Измит от прахоляка на града.
В душата ми, очакване е ново. А днес, дори и в нея, сякаш е малко подредено. Малко, казах ;) То душа, дали има подредена?...
С цвете малко, с една усмивка в мен, с надежда и с очакване за още нещо... утрото деня доведе...
Да вървя напред...

Photo   by  Drago .
.

сряда, 29 юни 2011 г.

лунни влияния...

 .
Ин и Ян...
Луна и Слънце...
Жена и Мъж...
Тъмнина и Светлина...
Вода и Огън...
Въздух и Земя...
Нощ и Ден...

Изтъкани сме от противоположности, но същността ни е единна. Понякога ни Ин владее и Ян ни уравновесява.
Луната ни влияе с месечните свои цикли - Слънце за баланс си търсим.
Но винаги ли балансът е във нас?
Тия дни не го намирам в себе си. От Луната ли, от Слънцето ли, от дните или нощите...
И уж подреждам се, но не успявам. Всичко дето съм решила си го правя. Но усещане за цялост нямам. Все нещо липсва ми... Търся го и а, да го намеря... изплъзва се и даже не успявам да го аз позная... За да не търся пак  в купа сено...
Днес... гимнастика и йога, и тибетски ритуали... и храненето във баланс, без отклонение... - за тялото е все добро.
Работа посвърших... даже за сиеста си намерих време... книга интересна си почетох... Все са занимания, които радост носят на душата моя...
Занимания и смислености - цял куп си свърших, обаче...
Обаче в мен е... някак пусто... очакване се ражда... а после като дим се изпарява...
Луната ще е днес виновна...
.

понеделник, 27 юни 2011 г.

... ... ...

 .

В следобед късен... дори привечер лятна...
За малко само... време няма... утре, може би... или други ден...
Но утре може и да не може...
... ... ...
- Как си?
- Добре, а ти?
- Какво виждаш?
- Усмихваш се, значи си добре...
- Не е само добре... Щастлива съм, доволна съм, прекрасно е!
... ... ...


.

петък, 24 юни 2011 г.

еньовски размисли

.
Юни...
краят на юни...
лято...
Еньовден...
билки...
диви...
самодиви...
вили..
самовили....
амазонки...
магьосници...
орисници...
нощи за магии...
за лечение и здраве...
капчици роса...
пречистили очите...
и душите...
Нямам обяснение защо този ден и легендите за него са ми някак... близки... Знания необясними сякаш в мен събуждат се... Странно ми е... и вълнение ме днес владее... От години е това. Билки и треви събирам си, обичам да чета за тях, дори отглеждам... За експерименти себе си използвам. Понякога и екзотични, и далечни по родина, треви засявам. С успех променлив е мойто хоби. Хоби го наричам, но по-дълбоко в мен отеква заниманието мое.
Днес откъснах стръкчета лечебни... И други да си събера, предстои напред в дните летни.
Денят замина си... Нощта владетел е сега...
Нощ вълшебна, лятна и омайна...
.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

настроения... в оранжево...

.
Неустоимо ме привлече това оранжево цвете...
Днес е в синхрон с моите настроения. Настроения от няколко дни, които ме владеят.
Чувствам се страхотно! Спокойна, уверена, балансирана във всяко отношение.
Настроенията са настроения, за да се променят, но и за да показват пълнотата на възможните чувства и усещания в различните ситуации.

Днес ми е... оранжево ;)



четвъртък, 16 юни 2011 г.

понякога съм съвършенство...

.
Понякога съм съвършенство.
:):):) Нескромно е, нали?
Но днес и в това съм съвършена - съвършена съм в нескромността си. В незаинтересоваността ми за чуждото мнение.Да, точно така. Не другото, а чуждото.
Ти познаваш ме, тъй както никой друг.  Никой друг до същността си не допуснах. Магия ли за мен направи, че врати отворих ти. Вратите на душата моя...
Часовете ми, прекарани със теб, са несравними и неповторими. Часове за мен са за релакс, за вдъхновение, за спокойствие, за нежност, за любов... Всяко мое дело, свързано с мисълта за теб, е вдъхновено и изпълнено с обич. Спори ми всяка дейност,  с каквото и да се захвана.
Когато съм до теб забравям за всичко негативно, което ме очаква вън.
Когато съм до теб любовта изпълва всяка моя клетка.
Когато съм до теб се осъзнавам, че аз любов съм и любов само мога да ти дам...
Днес ми каза: Нали ти ме учиш да живея Днес... нека е така...
Прав си... Уча теб, а себе си не успях да науча. Може би защото ти ме учиш да живея...
Осъзнах, че с теб живея, а не просто съществувам. Съществувам там, навън, когато няма те до мен.
Днес ти казах някои неща, които знам, не е прието да се казват. Но знаеш сам, че нямам мисъл с теб несподелена. Вероятно това ме поставя в неизгодна позиция, но честността за мен е по-важна от всяка суета.
Знам, ти търсиш смисъл във всяко действие, което ще извършиш. Твоят разум има доводи неоспорими. Но защо сърцето мое не ги приема. За теб е важно, всичко, което е край теб  да бъде от съвършеното нагоре. И работа и дом, и жената... Знам също, че аз не съм ти идеала за жена...
Понякога, в годините назад, съм се питала, какво е идеал и къде ли съществува... И вече го не търся...  Разбрах, животът низ е от компромиси, които правим всеки ден на този свят...
Понякога и аз съм съвършенство... Усещането в мен е за това.
Понякога... винаги, когато съм до теб! Ти ми даваш това усещане. Не знам как, с какво. Обяснение нямам. Но пък ми харесва усещането. Това чувство ми помага в другото време, когато всяка моя клетка копнее за теб, а ти си невъзможно далече.
Поисках да ти кажа нещо. И ти го казах... Обичам те! И това е всичко!

понеделник, 13 юни 2011 г.

в дъжда...

.
Като роза съм в дъжда...
Пристъпвам боса по тревите. Усещам топлия летен дъжд, стичащ се по лицето ми. Капчиците се задържат като сферички на бисер върху мен. Прегръдка със следващата капчица и натежава капката като сълза. Сълза родена в погледа ми тъжен. Сълзата бляска в този поглед и искри. Спомените на дъгата отразява. И си пожелава тихо, тази дъга пак да я прегърне с обич...
Усмивка в погледа ми се заражда. Родена е в сърцето ми надежда. И листенце по листенце се разлиства, душата моя, преродена след тъгата. Разлиства се и до същността си е готова тя да се разкрие.
Сълзите, разпилени капки дъжд, да си ходят вече искат. С цветен лъч се те разделят, като пожелание за скорошна дъга. Дъга, която след дъжда сияе и най-красива е.
В дъждовен ден, мислите са ми дъждовни. Но дори да са дъждовни, слънцето желаят и копнеят...
В дъжда очаквам слънчева усмивка след дъжда... и цветната дъга...

Снимката е от тук.

вторник, 7 юни 2011 г.

има дни...

.
Има дни, които искам да не са били...
Има дни, които искам да забравя...
Има дни, които искам съзнанието да не се вкопчва в тях. А то прави точно това. Сякаш, напук ми напомня всеки детайл от мрачността на изминалото. Не му е достатъчно, но го и доукрасява с краски все по-черни. В черно ми представя и всеки бъдещ ден.
Защо в такива дни събират се и се привличат безнадежност и безсмислие, тъга и болка?
Опитвам да потърся поне една усмивка в мен и успявам да намеря някоя заблудена и загубена в тъмното. Тогава, надеждата бърза да кълни. Но сланата на безсмислието я попарва в миг...Слабост ме обзема и никакъв импулс за нещо различно... Дни, в които ме боли... душата...
Чела съм и знам, че в дни такива трябва нещо да променя, да търся нещо светло, да не съм сама... Но знанията нищо се оказват... Живецът в мене не усещам и искам да се предам на течението, което ме влече надолу и все по-надолу... Към студена бездна... самота...
Искам да се откопча от тази студена прегръдка.
Искам си слънцето в дните.
Искам пак да вкуся сладостта на дните...
Искам да вярвам, че черногледните ми дни са крайни и скоро ще се свършат. Ако кажа, че ми е за първи път, ще излъжа. Но за първи път са толкова много и толкова дълги...
Има дни...

А аз искам от другите...
Photo  by  Drago.
.

събота, 4 юни 2011 г.

мисли... от сатурновата дупка...

.
Когато дните отминават ден след ден, въпросите извират един след друг. Искам аз да спра въпросите, а с тях и дните. В моите възможности не е това, за най-голямо съжаление...
Дните са различни. И уж прилича днес на вчерашния ден, но грешка е ако го приема за познат. Искам да мога, всеки ден да срещам като непознат. И да се вълнувам от срещата си с него. Тогава ще запомня всеки миг на щастие, донесъл ми денят. Щастието ще е все различно и скука няма да допусне в дните ми напред.
Ще мога да запомня всяка слънчева усмивка, изгряла на лице любимо, в отговор на моята усмивка, с обич заредена. Ще докосвам с нежни ласки като първи път. Устни страстни ще ме мен целуват, сякаш за последен път...
Дните са различни. Различна съм и аз. И най-добре съм когато себе си съм аз. Не мислеща за туй, което някой ще помисли и дори ще каже. Защото него не касае то, а само мен. Защото аз избирам къде ще бъда и с кого. Изборът дори и труден, наглед и невъзможен е дори, но той е мой и мой ще бъде.
Избор с разум може да се прави. На избор и сърцето има право. Разумът избирал до сега е. Дали възможност на сърцето, вече трябва да даде?
Ей, такива мисли и въпроси се заплитат покрай мен. Усещам, че към пропаст сякаш ме повличат. Опитвам с разум да ги спра - не е успешно. Сърцето свое моля да се то намеси - а то преструва се, че спи... Безсилие и страх се в мен наместват. Започват да се чувстват като у дома. И търся начин, тез гости нежелани, как да пратя там далеч, за да се не върнат те при мен.
Уморена съм от последните си дни. Преминала през бурите на дните, изпълнени с емоции безчет, имам вече нужда от мъничко покой. Да се събера и да се подредя. То ред едва ли ще е възможен, но все пак мъничко подредба не ще да е излишна...

Такива мисли ме превземат в дните, някъде наречени - сатурнова дупка. Не знам в подробности какво е, но явно тъй ще да е... То... каквото е такова...
И все пак изборът пред мен е. Дали ще съумея да го правилен направя... от мен зависи и от никой друг...
Изборът е... време ли е да избирам...

Photo  by  Drago.

четвъртък, 2 юни 2011 г.

когато...

.
Когато си толкова малък и светът край тебе е малък.
Когато не знаеш какво има отвъд, то не ти липсва.
Непознатото, незнайното - то не съществува...
Имаш своя свят и свикнал си с него.
Но ето, в ден обикновен, нещо се случва. Различен вече денят е. Хоризонтът изведнъж се е преместил някъде далеч. И уж всичко си е също, но в теб копнежи и мечти се раждат. Незнайното влече те. Омайно е с потайността си. Чувства нови се зараждат. Сякаш раждаш се за първи път.
Осъзнаваш в миг един, че твоят свят е мъничка кутийка. Смелост ти събираш в сърцето дето бие с ритъм нов. Надничаш зад стените и невероятен свят пред теб сияе...
Уплаха в теб се ражда. Да се не загубиш се страхуваш. И тогава изведнъж разбираш, че себе си намерил си сега.
С всяка глътка въздух искаш новия свят да вдишваш. Всяка пулсация на сърцето искаш да е в ритъма на новия живот. Новото привлича те, това е същността ти и ти си себе си до всяка клетка своя, до последна мисъл... Усещаш хармонията, усещаш живота, предчувстваш че това е всичко, което искаш от живота си. Сърцето е пълно с необясними чувства, любовта извира в теб.
Сърцето ти усеща, че вече си значим за друг. Усещаш, че специален си. Чувстваш се обичан... за първи път...
За пръв път всеотдайно ти обичаш. И сърцето твое знае, че е за последно... 
Когато някой ден помислиш, че всичко в новият ти свят е цветната дъга поело... и искаш да се насладиш на всеки цветен миг... В миг паника сърцето ти сковава и дъх не можеш да си ти поемеш от страхове, че всичко е илюзия красива... която ще се изпари със сутрешна мъгла...
Лутането почва и краят се не вижда на бездната, в която чувстваш, че попадаш... и се губиш...
Когато не знаеш какво е любов, животът ти спокоен си върви...
Но когато искрица дори да усетиш... искаш... искаш... и искаш.... няма покой за сърцето събудено... И болка от липсата да познаеш е твоята орис...

Извор търся, поне за глътка от живителната обич...
И разбирам, че да прося съм готова... капчица дори...

Photo  by  Drago.