сряда, 23 декември 2009 г.

малко тъжно...

Ще бъда далече от теб... И двамата знаем, че така трябва... Знаем... знаеш... зная...
Зная... обаче ми е тъжно.
Попитах те имаш ли вече празнично настроение... И получих много тъжен отговор: "Далече съм от празнично настроение..." Заболя ме... зная, че реално нямам възможност да направя нещо...
Надявам се, че знаеш, че ще си в мислите ми... Това топли ли те? Усмихва ли те? Бих се радвала отговорът да е: "Да."
Не веднъж спомените за нежните и топли прегръдки... за горещите устни... са ме топлили и са пресушавали сълзите ми, които защо ли... се появяват издайнически понякога.
Всяка нощ си лягам... нецелуната... непрегърната... неприласкана... Студено е... нищо, че термометърът ми показва нормални температури...
Когато съм с теб, твоят показва далече по-малко... но с теб ми е топло.
Топло ми е... когато ръцете ти ме галят... когато ръцете ми те привличат... когато си играеш с косите ми... когато усещам устните ти по шията си... когато чувствам радостта ти, че сме заедно... когато виждаш щастието в очите ми...
Топло ми е...
Топло ми е в спомените... и в надеждата, че пак ще бъда в най-нежната прегръдка... ще съм целувана... ще съм прегръщана... ще съм желана...
Ще бъдеш в мислите ми... през всичките дни, когато ще съм далече от теб...
Дали ще усетиш желанието ми да те стопля и прилаская...?
Прегръщам те нежно...

събота, 19 декември 2009 г.

настроения...

Наближават празници. Повод да се съберем всички в семейството. Да се видим, да говорим, да се радваме, че сме заедно. Да се радваме на децата. Децата пораснаха и сега и тях ще посрещаме от път. Е, не всички все още.
Последните дни се улавям, че все по-често се връщам със спомените си в моето детство. И по-често се задържам в кухнята и отварям тефтера на мама, който си преписах преди дведесет и... години и в тези години допълвах и нанасях моите си рецепти и забележки.
Усещам, че атмосферата тази година е различна. Трудно ми е да определя в какво. Дали очакването децата да се приберат?...
В мен има и друго различие. Част от мислите ми са с един човек, който ще е сам, а бих искала да съм с него. Един ден ми каза - обичам да съм сам. Трудно ми е да повярвам, че е истина. Мисля, че всички искаме да имаме някой до себе си, да не сме сами и в хубаво и в лошо...
Ей, такива едни мисли...
А може би и защото още една година си отива... на мен ли само ми се струва, че в последните година, всяка следваща е все по-кратка? :)
А днес осъмнах пак в кухнята сама с мислите и тефтера си. ;)
Ухае на дом...

петък, 18 декември 2009 г.

чаша вино...

През нощта е навалял сняг. Като начало на зимата е добре. Продължава да вали. И е студено. Здрав студ.
Излизам с късния предиобед. Имам си списък със задачи. Не са много, не са и малко. Мога да ги свърша за час, а мога и за четири. ;) Разбира се, че свършвам бързо.
Помолих за чаша горещ чай да се стопля. ;) Всъщност, май не помолих... ;) Получих уверение, че чаша вино, ще ме стопли повече. Приех.
Получих най-топлата прегръдка, най-горещата целувка... и чаша вино... В наситения розов цвят се отразява пламък на свещ. Усетих аромат на лято, на слънце. Не разбирам от вина. Но едно усетих. Виното ме опива... опиват ме целувките, топлината от вино и прегръдка се разлива по цялото ми тяло и усилва желанието ми. Желание за...
Топло е под завивките. Ръцете ми усещат топлината на тялото на милия човек, галят го... усещам неговите нежни ръце, които ме желаят... ...
Навън снегът се сипе на парцали. А на мен ми е топло и доволно в най-нежната прегръдка...
Хубаво ми е! И ми е още по-хубаво, защото виждам радост в очите, които ме гледат...

.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

плетка...

Скоро не съм плела. А обичах да го правя.
Баба ми плетеше. Никога не съм я виждала с празни ръце. Винаги работеше някаква "женска работа". С къделята вълна на хурката /май днес сме малко, дето сме виждали такова чудо/, иглите с чорап или шишовете с пуловер... Баба ме научи да плета. Била съм малка, разнасяла съм иглите и съм "плетяла" за всички...
Когато бях бременна имах повече свободно време. Беше ми интересно и вълнуващо да плета терлички, пуловерчета за едно малко човече, което още не познавах, но усещах и обичах. Обичах да го правя за децата. Мама много ми помагаше, плетеше за внуците си най-прекрасните дрешки.
Децата поотраснаха. А аз еманципирана жена ще трябва да работя. Работата ме увлече, все по-рядко сядах с кълбетата прежда и плетката. Интернет се намести трайно в ежедневието ми...
Неотдавна обещах да закърпя едни вълнени чорапи... Признавам увлякох се и забравих. Тази вечер един разговор ми напомни моето обещание. Нахлуха спомени за времето, когато обичах да седя с кълбетата и усещането да излиза изпод ръцете ми нещо красиво и мое... Стана ми малко тъжно, почувствах се ограбена...
Реших! Професионалните ми ангажименти са по-малко. Казват криза било. Още сега, да сега, пускам това мое творение и отивам да поровя в шкафа с кълбета. :) Нова година иде, планирайки я, ще си отделя време и за това мое занимание.

полъх от снежни спомени...

Алармата звъни... изключвам я... обръщам се на другата страна. Защо ли я направих снощи да ме събуди, нямам никаква ранна работа? А детето... то вече свикна с такава поспалива майка да тръгва само за училище. :)
Разсънвам се. През спуснатите щори на прозореца се промъква светлина. Детето ми каза преди да тръгне, че има сняг. Това обяснява белотата, която иска да нахлуе. Ставам и заставам до прозореца. Вдигам щорите. Не е наваляло много, но вече е покрило дърветата и те вече не са така призрачни. Изглеждат топли... Как ми хрумна... топли... Ами как... ей така. ;) А сега ми мина полъх от спомен... вече съм ученичка. Първи клас. "Другарката" ни говори за снежна бяла пелена покрила нивата с пшеница /друг е въпроса, че чувайки думата пшеница ми се стори толкова страшна... та кога съм чувала аз за пшеница... о, то било жито... ами що не си го каже направо, ами... ме стряска.../. И тук идва още информация, която моята детска главица не приема... този сняг топлел житото /жито, де, какво е то това пшеница/. Какво противоречие, хем сняг, хем топлина... Снегът е студен, а топлината е от китеника на баба, събрал цветовете на лятото... по-пъстро и топло нещо не съм виждала... и усещала...
И ето нов полъх от спомени... Навън е побеляло. Снегът е покрил всичко. Дядо влиза в стаята и казва, че е направил партина... Оставя ръкавиците си до печката. От тях се издига пара. Ръкавиците са вълнени, плетени от баба. На мен вълната ми боцка, но много си обичам вълнените чорапи, които ми топлят, така както никои други. Дядо разтрива ръце и казва, че след закуска ще може да се излиза на пързалката, за да нащипе студа червените ми бузки... Баба взима чайника от печката и сипва чай в паници, сипва и в моята паничка. Днес ще закусваме попара. Обичам този чай. Липов, с аромат на детство... Закуската свърши, а аз стоя до вратата. Шал, шапка, ръкавици, палтото и... гумените ботуши. ;) Най-сетне съм готова, излизам и белотата ме спира... Толкова е бяло и снежно... Радвам се, тичам, подскачам, и да не си помисли някой, че все по пътеката съм ходила... Най-обичам да газя в големия сняг, да виждам следите след себе си... Ботушите ми са пълни със сняг, ръкавиците са мокри, шала... някъде съм го загубила... Но усещам топлина по бузките си. Усмивката е на лицето ми. Баба ме вика да се прибирам. Не чувам забележките й, че пак съм внесла сняг с чорапите, че не съм се изтупала навън. В стаята е топло. Много топло. Разсъбличам се, сядам до печката и си топля ръцете, както съм виждала дядо да го прави... е, нали съм голяма... От тенджерата се издига пара и ухае... ухае на бабината гозба... А аз тичам в другата стая и викам: дадо, дядо, искам пуканки... Дядо прави най-хубавите пуканки... и винаги по много.
Топло ми е, радостно ми е, ароматно ми е... аромат на безгрижно детство...
А днес... щастлива съм, че имам тези спомени. И се питам: какви ли спомени ще имат моите деца...
Ежедневието ме зове. Но знам, усещам, че полъхът от спомени, ще е с мен през деня и ще ми е... хубаво.
Хубав снежен ден! :):):)

събота, 12 декември 2009 г.

среща с аромат на ванилия...

Харесвам аромата на ванилия.
Купих си свещ с аромат на ванилия. В мислите си й намерих място на бюрото ми. Да бъде пред погледа ми, когато поглеждам монитора докато работя.
Но както често се случва, едно са намеренията, а друго се оказва в действителност.
Беше ме обзела шопингманията, абе, я да си го кажа по нашенски, ходеше ми се по магазини да си гледам и да си купувам неща, които са намерили място в предколедния ми списък и други, които не са си помисляли, че някога ще бъдат удостоени с тази чест. ;)
Мина предиобеда. Настроението ми се поддържаше от мисълта за приятна среща по обедно и следобедно време ;).
Преди да се прибера "сортирах" покупките в две торби. Едната бе торба-изненада. ;)
След най-очакваното телефонно позвъняване, грабнах "изненадата" и тръгнах.
Каква бе моята изненада, когато от торбата извадих свещта с аромат на ванилия. Казах си, както често си казвам напоследък, че това не е случайно, така е трябвало да се случи. И я извадих, отворих и... тя бе запалена...
Меката светлина на пламъка, нежният аромат на ванилия създадоха усещане за уют, усещане за дом, за топлина...
Замислям се сега, колко много неща, на глед дребни, могат да създадат усещането за дом... едно цвете в саксия до камината /да, забелязах го и много ми хареса, радвам се, че си го сложил там/, малка покривка с коледен мотив, една запалена свещ, топъл и уханен чай, домашно тъкана черга на леглото, месал, изтъкан от сръчни ръце, покриващ хляба... и твоята нежна и топла прегръдка... главата ти положена на гърдите ми...

... среща с аромат на ванилия...
... а защо не и среща с аромат на... мен...
Дали?...

петък, 11 декември 2009 г.

чаша кафе...

-Добър ден!
-Добър ден!
-За Вас?
-Едно дълго кафе.
-Още едно, със сметана.
Една жена... един мъж... седнали един срещу друг.
Усмихва се тя. Усмихва се той. Топло е.
Говорят си. По-точно, тя говори, а той я слуша. И пак усмивки. Един усмихнат следобед... Тя се усети, че много бърбори. Той каза, че е хубаво да я слуша. Усмивката й бе малко... "триумфална усмивка"... все пак мъж да харесва женското бърборене... не се среща всеки ден, нека си го кажем направо. ;)
Тя... толкова се радва на приятната му компания, радва се да го вижда как се усмихва, радва се да се докосват... скришом. Усеща, че му е приятно. И това я понася в полет... Това, което тя споделя, той приема, харесва... разбират се. Толкова е хубаво някой да те разбира...

Един топъл, усмихнат, доволен следобед...

сряда, 9 декември 2009 г.

прегръдка...

Прегръдка... топла... нежна...
Две ръце ме прегръщат. Гушвам се. Топло ми е. Нежно ми е. Страстно ми е. Доволно ми е. Спокойно ми е. Топло ми е.
Може ли времето да спре? В този така или иначе мрачен, дъждовен, мързелив следобед...
Радвам се на ръцете, които ме галят и притискат. Които ме желаят и топлят.
В мен напира да пиша, да изразя чувствата, които ме владеят... обаче къде са думите?
Те май останаха в онази прегръдка, която ме владя часове, в които се чувствах жена... и още съм в омаята на тези ръце...
А сега се усмихвам. И казах на един мъж, че мога да се обзаложа и ще спечеля облога, защото знам коя е най-щастливата жена на тази земя. И чух усмивката му... това бе най-голямото щастие за мен.

Прегръщам те нежно и топло!
:):):)

понеделник, 7 декември 2009 г.

усещане за жена...

Преди време гледах един филм "усещане за жена", хареса ми.
Но не знам защо, днес се сетих за него.
Може би защото днес се чувствах жена повече от всякога...
...топлина... нежност... щастие...
Хубаво ни е!

петък, 4 декември 2009 г.

вълнуващ ден...

Събудих се. Мъглата се процеждаше през щорите на прозореца. Не ми се ставаше. Нощният мързел не ме напускаше. Но трябваше да се размърдам. Е, каквото можах отложих... но не може да се отложи цял ден, може само да се загуби...
Обадих се по телефона и чух най-топлия глас и неговото пожелание за хубав ден... Е, как да не се усмихна? :)
И се започна... усмивка след усмивка...
Моята Вълшебна Фея ми донесе много вълнуващи мигове. Изпитах голяма тръпка от броенето на гласове за моя блог. Как звучи... а като се замисля... никога не съм си представяла, че ще имам читатели. А ето вече съм и "блог на деня". Звучи сериозно. :)
Имах подкрепата на Феята ми, която ми помогна да си организирам моето местенце и все още ми помага със съвети и идеи, а със сигурност и занапред ще е до мен като мой гид в блогосферата на интернет. ;) Нали не прозвуча като закана? ;)
Имах подкрепата и на приятел, който мисли, че нещата, които пиша могат да бъдат интересни и за други. Е, първо не му повярвах, но сега когато виждам, че на някой е интересно тук се радвам, че и аз съм имала какво да кажа.
"Срещнах" много позитивни хора. И макар анонимността да е основното нещо за повечето тук, не се съмнявам, че всеки избрал да е анонимен го е направил, за да може да бъде преди всичко себе си. Понякога е трудно и невъзможно да бъдем себе си в ежедневието. Причините може да са не една и две. Има доста /съдя и по себе си/ мисли и чувства, които е трудно, дори невъзможно да споделим с близки и приятели. Понякога и със себе си се страхуваме да го правим. И тогава едно такова местенце дава възможност да кажем това, което мислим без да се страхуваме от хули и нападки. Поне за мен това място е като отдушник за негативните емоции от ежедневието.
Не искам да кажа, че виртуалното пространство може да замени реалността, а и в никакъв случай не бива. Но не може за всяко нещо да "плачем на рамото" на приятел. Това в повечето случаи натоварва и приятелите ни, а тук... е различно. Поне за мен. Споделила съм, приятел ще го види, ще ми каже две думи, но аз вече ще съм получила облекчение от самия акт на споделяне. И "двете думи" на приятеля ще мога да оценя правилно, а не под въздействие на първичната емоция.
Тук разбрах, че може дума или дори само усмивка от "непознат-познат" да ме накара да се усмихна. Това усещане е много силно. И ако някой ми го бе казал преди два месеца, признавам, нямаше да повярвам.
За мен блогът има и друг позитив. Бях си подбрала и няколко блога, които четях с интерес. Но сега, когато тук си имам "блогрол", всичко е много лесно и винаги, когато пожелая имам нещо вълнуващо за четене. Вероятно и заради това, че в момента имам по-малко работа от професионално естество ми остава повече време за откриване на нови, уютни местенца в блогопространството. Това ми дава възможност да не се затварям в черупка и да си "губя" дните. Така, че... напред ;).
Благодаря на всички, на които им е хубаво тук!
А Аз съм си Аз! Най-истинска и неподправена съм тук! В моето си местенце.
Благодаря ти, мила Фейо!

четвъртък, 3 декември 2009 г.

...усмихната

Тя бе усмихнато дете. Играеше, опознаваше света с усмивка и радост.
Тръгна на училище. Срещна се с много деца. Не бе красавица, но беше умница. ;) Всъщност, тя си мислеше, че не е красива. И май още си го мисли.
Тогава реши, че трябва да изглежда сериозна. Душата й се усмихваше, но лицето й се научи да слага маската на сериозността.
В гимназията се открояваше със способностите си по един предмет, който почти всички ненавиждаха. Обичаше математиката. Това разбира се предполагаше да бъде сериозна. Нищо, че когато решаваше задачите тя се смееше на глас. Никой не й вярваше, че задачите са интересни и забавни.
Така, тя задълго постави маската на сериозност на лицето си. Често започна да я поставя и на душата си.
Но бе младо момиче, на прага на живота. Сърцето й биеше и се вълнуваше. Мечтаеше за дом и семейство. Очакваше своя принц на бял кон. Такива има само в приказките и тя скоро разбра, че животът не е приказка. И... се омъжи.
Искаше да подреди живота и семейството си като в приказка. С много любов и разбирателство. С много усмивки и светлина. Опитваше. Започна да се усмихва по-често. Харесваше й...
Но един ден... си даде сметка, че с годините, въпреки опитите... тя бе забравила да се усмихва. Бе се превърнала в това, в което не е допускала, че може... в една намръщена съпруга, недоволна майка... И си каза: СТОП! До тук!
Поиска да си върне усмивката. Беше й трудно, много трудно. И все пак, тя толкова силно го желаеше, че успя. Усмихваше се на съпруга, на децата. Започнаха да я гледат с подозрение. "Какво й става? Защо не се скара, че не съм си прибрал дрехите?..." Тя бе разбрала, че няма смисъл от тези дребни заяждания, че живота е един, тук и сега. Искаше да го изживее смислено и усмихнато. С много любов! Да, тя обичаше близките си, но май не успяваше да им го показва. И реши... вече ще им го показва по-често. :)
Усети нещо, което не бе очаквала. Колкото повече обич раздаваше, толкова повече любов имаше в сърцето й. Това я караше да се чувства щастлива.
Но... /винаги има едно "но"... и то когато най-не й трябва/ започна да усеща хлад, когато не приемаха обичта й.
Почувства се объркана... и се влюби... и сега е влюбена... очакваща... вярваща... надяваща се... и усмихната!

сряда, 2 декември 2009 г.

хубава идея...

От скоро се "разхождам" в блоговото пространство на интернет. На интересни места попадах от списъка с блогове на блоговете, които разглеждах.
Много ми хареса идеята за БЛОГ НА ДЕНЯ. А сега и идеята за БЛОГ НА МЕСЕЦА. Участвам активно. /Е, и да си се похваля малко, де ;)/ Радвам се, че в номинациите откривам много интересни и бих казала вълнуващи места, на които едва ли съм щяла да попадна. Или поне не скоро.
Затова ми се иска да поздравя автора на идеята и всички, които правят възможна реализацията й. Поздравления!
Предполагам, че като всяко начало не е лесно, но пък с времето ще става по-хубаво.
А аз ще продължавам да си разглеждам, да си чета и да се радвам на всяко вълнуващо ме място, където попадам.

нощ е...

Часове наред го слушам ... динамика... сила... мъжественост ... нежност... и отново сила...
Нощ е... В гората, вековна, се събират дивите коне. Черният мустанг застава обърнат на изток. Всички свеждат поглед и го следват. Конски бяг. Бърз. По-бърз. Проблясват гриви. Копитата като едно достигат земята... Гората става по-рядка. Просветлява. Поляна. Лунна пътека. Сребърна от нощната роса. Черният красавец забавя ход. Не! Той лети. Луната осветява черната му грива. Всеки мускул от силното му тяло... Красавец... Чудо на природата! Отново гора. В бяг. И по-бърз... Недостижим. Неземна гледка за земния ми поглед. Небесни чувства за душата ми пленена...

Лека нощ!

вторник, 1 декември 2009 г.

плетеница от спомени и мечти

"Случайно" попаднах днес на коледни снимки и картички. Усмихнах се. Върнах се в спомените си... Обичах да рисувам, по детски наивно. Винаги съм искала да нарисувам къща сред гората покрита с метър сняг. Колко ли е изглеждал в детския ми поглед този "метър" сняг... Къща голяма, с много покривчета, с много прозорчета... и задължително коминът, от който излиза дим. Дим от огнище. Огнище събрало цялото семейство. Големите пънове обхванати от огнени езици дават обещание за много топлина. И ухание на зима... Печена тиква, топла питка, сърмички, бели пуканки, от които се нижат гирлянди... Вкуса на печени картофи, извадени от жарта...
Зимата за мен е много сняг, пухкав и бял, задължително навалял през нощта. А утрото е слънчево и студено. Винаги съм искала аз да си проправям пъртина в снега. Слънцето се издига над хоризонта, белотата на снега заслепява и привлича напред. Снегът е толкова чист и "хрупкав"... Обичам да си хапвам от този сняг, мнооого е вкусен.
Минавайки под дърветата си дръпвам по клонче, което посипва лицето ми със снежинки. Усмихвам се, особено усещане на невинност и чистота...
В детските спомени и мечти съм била с много деца, много смях и глъчка...
Сега мечтая за тишина и самота. Да, искам да бъда сама с величието на природата. Искам да чувам тишината на побелялата гора...
След умората от чистотата и тишината да се върна в къщата, където да се стопля. Да усетя уюта на дома...
Дааа... поувлякох се в спомени... сънища... детски мечти... днешни блянове...
Вече искам сняг... дебел, пухкав, бял... цял метър ;)

понеделник, 30 ноември 2009 г.

равносметката

Утрото започна с усмивки. Получих ги от познати-непознати в блога.
Благодаря им от сърце!
Днес реших да си стоя в къщи. Винаги има какво да направя. Дойде ми музата в кухнята. Изненадах всички, разбира се приятно. :) Направих ашуре. До преди година само бях чела за такова нещо, но рецептите, които виждах не ми вдъхваха доверие. Но моята Вълшебна Фея ми даде рецепта, по която стана чудесно. Първия път направих в малката тенджера, че каквито си ги знам домашните... Сега вече го правя в голямата. И не стига ;).
Беше чудесно, когато видях усмивките на децата. Всичко правя за тези усмивки!
И така. Равносметката е един ден в домакинстване, сиеста и малко мързел... ;)
:):):)

неделя, 29 ноември 2009 г.

когато ми е тъжно...

Не искам да ми е тъжно! Не обичам да се чувствам празна и безсилна.
Когато ми е тъжно ми е много студено. Независимо, че климатика е "на 6". Там... вътре ми е студено.
Опитвам се да работя. Не се получава.
Отивам в кухнята. Една жена винаги има какво да свърши там. Да, ама не и сега. А обичам да шетам. Когато имам вдъхновение, времето ми минава неусетно, а резултатите са впечатляващи. Е, да се попохваля и аз малко. ;)
Сядам пред компютъра. Поглеждам скайп. Наскоро правих разчистване. Само приятни хора имам в списъка си, обаче... не ми се говори. Вълшебната Фея е там. Тя винаги успява да ме разведри. И сега успява. Но май трябва да си изтъгувам сама тъгата...
Отварям си "моето местенце". Два дена бях без интернет. Прегледах новите публикации в блоговете, които следя. Интересно както винаги. Не съм си ги подбрала случайно. ;) Ха, я малко да си подредя разхвърляните земи. Е, не е много. Песничка - тук, картинка - там... Да, добре. За сега, де. ;)
Потърсих си музика. Погледа ми спира на моята лудост... Пускам си я едно след друго... вече часове... и това ако не води до съмнения... И пак отначало...
Помага ми да мисля... или ми пречи... кой го е грижа... мен не... важното е, че с тези гласове тъгата ми се засилва... боли... и после ми носи надежда...
За сега все още е болката.
Отказах няколко разговора в нета. Казах, че работя. Разговорът, който очаквам, знам, че няма да се случи тази вечер. Всъщност не е очакване. Но така ми се иска...
Хм, като дете съм, на което са отказали бонбонче...
Е, не ми бе отказано бонбонче... Но ако се замисля... май си е така. Желанието ми подкрепено от нетърпението ми се превърна в досадност... и разменени по-остри реплики...
А пустата ми гордост няма да ми позволи да се извиня. Поне не веднага. А дотогава? Дотогава ще ми е тъжно... ще се обвинявам... ще опустошавам шоколадите в къщи... а после ще се обвинявам и за това...
Мразя този затворен кръг. Искам да изляза от него. Понякога е толкова лесно... глас по телефона... имейл в пощата... топъл чай... нежна прегръдка...
А днес... защо не мога да бъда по-скромна в желанията си? Явно искам много. Но кое е много, кое е малко, кое е достатъчно... къде е точната доза?
Не искам да наранявам, но явно желанията ми нараняват... отказът наранява мен... защо е необходимо да си го причиняваме? Как да се науча да искам по-малко? Или пък дали мога да се науча така да искам, че да няма отказ... Е, това последното е утопия.
Е, хайде, време е за надеждата...
Утре е нов ден, нова седмица...
Слънчев, сладък и цветен ден! Ами, да! На такъв му е ред! ;)

петък, 27 ноември 2009 г.

когато ми е хубаво...

Когато ми е хубаво ми е трудно да намеря думите. Питам се защо са ми думи, нека ми е само хубаво... без думи... Е, да, ама... май не съм в ред. Нещо в мен напира да го изразя с думи. А тях ги няма... и става една... не е за разправяне. Та седя си аз пред листа, извинявай, пред монитора ;), усмихвам се и пиша: "хубаво ми е...". До тук добре. Време е за второто изречение, а то е: "Хубаво ми е..." Ха, май има повторение. Или на мен така ми се струва. Помня още някои неща от учителката си по български език и литература. Някога... някога... в едни по-други времена ;) бях мноооого мълчалива. Дето има една приказка: " с ченгел ми вадеше думите" в час по литература, когато трябваше да обяснявам, аджеба, какво ли е искал да каже автора... А пък той, каквото искал - казал.
Ето пак се отплеснах в приказки... Дали от ЕГН-то съм станала такава бъбривка?
Обаче ми е хубаво! Много, много, много хубаво!!!
Навън е като пролет... в душата ми е пролет... в сърцето ми е пролет... ееех, че пролетно стана...
Какво означава една прегръдка?
Майка прегръща рожбата си... нежност, обич, всеотдайност, красота...
Баща прегръща дъщеря си... закрила, пример, твърдост...
Баща прегръща сина си... сила, отговорност, мъжество...
Момче прегръща момичето си... трепет, неопитност, срамежливост, влюбеност, обещание...
Съпруг прегръща съпругата си... принадлежност, обич, благодарност, навик...
Мъж прегръща жена... хубаво, топло, вълнуващо, живот, страст, нежност, обич /забранена/, осъзнатост, невъзможност...
... ... ...
Ееех, мои мисли, къде се отвяхте?
Я, да се усмихвам и да си повтарям, въпреки граматическите правила: "хубаво ми е!"
Да! Хубаво ми е!
Отивам да се гушна в мислите си в най-топлата и нежна прегръдка...

сряда, 25 ноември 2009 г.

еротичен блян...

Очаквам те!
Знам, че днес е важен ден за теб. След деловата част, а може би и след веселата част с колеги и приятели, ми се иска важният ден да премине в специална вечер за теб... и ...нощ.
Затова те очаквам... Опитах се да подготвя изненада за теб, но ... дали ще успея, ти ме познаваш и имам чувството, че е по-добре и от мен самата. Затова няма да се изненадам, ако не видя учудения ти поглед, а срещна усмивката ти, която ми казва: "Да, знаех си... само ти можеш да го направиш така..."
Очаквам те... в една стая с горящи дървета в камината... музика, която изпълва тъмнината...
Намерих мелнишко розе... което ме опива само с вида си... а аз вече съм опиянена от теб... и съм в плен... но не искам свобода...
Докато забърсвах капките по чашите, счупих едната... и сега имаме само една... Тя е там, до бутилката вино... пламъците от камината искрят и се отразяват в чашата... тя е жадна за искрящата течност... но те чака... ти ще я налееш... ще задоволиш жаждата й... а после и моята...
Усещаш ли уханието в стаята, като отвори вратата... това е моя специалитет... тайна е... амазонките си имат тайни ;)...
Влизай... не чакай покана... следвай мълчанието на устните ми и горящия ми поглед... ръцете ми ти помагат да се освободиш от връхната дреха... ето изненадах те, нали? Ти не очакваше, че с такова старание ще я окача на закачалката... Сега е ред на сакото...
Ела, поеми ръката ми... нека седнем до камината... прегърни ме... гушвам се в теб... топло и приятно е... силната ти мъжка прегръдка ми дава увереност... Надигам глава и устните ми срещат твоите... колко са горещи... страстни... опиваш ме... искам времето да спре... не бързаме... сега и тук... всичкото време е наше...
Ръцете ти, силни и нежни, страстни и топли... разгарят все повече огъня в мен... моите ръце се промъкват под ризата ти... разкопчават копче по копче... кой е измислил копчета за мъжките ризи ;)... от вълнение се заплитам и ми е толкова трудно да ги разкопчея... а така бих я разкъсала... ето успях... свалям я от рамене ти... устните ни не са се разделяли от мига на срещата си... изпиваш ме... изпивам те... толкова страст... само ти можеш да ми дадеш...
...на теб ти е по-лесно... моята блуза е с по-малко копчета, а и те са полуразкопчани от напиращите гърди... ето сега... опитите ти да се владееш се провалиха ;) усетих вълнението ти /а толкова искаше да го прикриеш/... как ли... май не успяваш да разкопчееш сутиена ми... ;) няма да ти помогна... аз трябва да се справя с разкопчаването на панталона ти... :) усещам, че ти стана тесен, а искам да се чувстваш удобно и комфортно с мен...
...устните ми се отделят от твоите... и тръгват на пътешествие... надолу по шията ти... по гърдите ти... усещам биенето на сърцето ти... целувките ми те карат да потръпваш... продължавам бавно надолу... ръцете ми слизат... устните ги следват... ръката ми влиза под панталона ти... ти изстена... обичам да чувам стоновете, които издаваш когато ти е хубаво... помагам си с другата ръка свалям панталона ти, той не ти трябва... ти също сваляш моя...
... връщам се с целувки на гърдите ти... и отново съм привлечена надолу... гравитацията въздейства на целувките ми... ;) ммм... харесва ми да те целувам и да усещам как ти харесва...
...поемам с целувки нагоре... усещам ръцете ти... топлината на цялото ти тяло... страстта, която излъчваш... искам да целувам устните ти... горещи... палави... неспокойни... страстни... огнени... посягам за чашата с розе... тя е на ръка разстояние... ;) подавам ти... отпиваш... отпивам от устните ти... мммм... захапвам ги... цялата ми страст изригва... искам да те залея с любов и страст... нищо не може да ме възпре... искам те!... безумно...
... в стаята ухае на жасмин... и любов... на мъж... и страст... и...една луда за любов жена...
... ... ...

понеделник, 23 ноември 2009 г.

добро утро


Добро утро!
И прекрасен ден!
Хубаво е да се събудя с усещането за хармония и любов!
Снощи имах разговор, който освободи мои притеснения. После имах настроение за рейки. За пръв път бе пожелано, без аз да го споменавам. Сънувах объркан сън, не знам какво означава, няма и да проверявам. По важното е, че спомена за него ми носи усмивка.
Събудих се с усмивка... телефонен разговор... и отново усмивката и настроението ме изпълват... ябълки във фурната... и вече се носи уханието им... ухание на дом, на топлина, на есен, на сладост, на пъстрота, на уют, на любов... да, ухае на любов! ;)
Денят за мен започна. Усмихнат! И усмихнат ще завърши! :)
Усмивки за всички! И за теб! ;)
:):):)

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

спомен от лятото

Тази снимка ме върна в утрото на един летен ден на плажа...
Събудих се рано и слязох сама на плажа. Нямаше хора. Само гларуси се разхождаха по пясъка и оставяха следите си. Плажът бе самотен. Не, не е самотен, спокоен е. Слънцето се показваше над хоризонта голямо и червено. Вървеше по пътя си нагоре и губеше от големината и руменината си. Затова пък лъчите му носеха все повече топлина. Оглеждаше се в морето, застинало в предутрения си сън. Протегнах ръка и усетих топлината на слънчев лъч, който ме поведе по слънчевия път. Стъпвам по пясъка водена от най-топлия лъч. Следите ми се заличават от леките, мързеливи вълнички. Да, още са вълнички, неразсънили се. Докосват ме и се отдръпват. Изплаших ли ги? Не са ме очаквали толкова рано... Ето, отново ме приближават и обгръщат. Продължавам напред. Водата е топла. Пристъпям леко и се наслаждавам на лекия допир. Като любовна игра е, не бързаме. Водата ме прегръща... гали... отдръпва се... и пак ме поема в прегръдките си.
Всяка клетка от кожата ми се радва на допира, усеща възбудата от тази игра. Отпускам се в нежните обятия на водата. Слънцето ми се усмихва. Това е най-страхотния релакс...
Усещам движението на разбуждащото се море. Ласките му ме пленяват и... му се отдавам... Аз и морето сме едно... Сякаш винаги сме били. Слънцето ни е свидетел...

Дали в мен се разбуди спомен от вечността...?

сряда, 18 ноември 2009 г.

чувства...


без думи... само чувства

вторник, 17 ноември 2009 г.

моето голямо, малко момиче...

Телефона звънна. Погледна, дъщеря й се обажда. Стана й хубаво, че не пропуска ден да не се чуят. От два месеца "малкото й момиче" живее с приятеля си в големия град. Студенти са. Колко бързо порасна. Като, че ли вчера беше когато се роди. Тогава тя разбра, че детето е най-хубавото нещо в живота й. Много я обича. Вярват си, споделят си, понякога са приятелки, друг път е нежната майка, а се налага да е й строгият баща... Е, той е там, но... някак си не порасна и понякога се държи по-детински и от децата. Но това е друга тема...
"-Как си, миличка? - Добре съм, мамо. - Здрави ли сте? Не си ли на лекции? - След половин час имам пак, сега си почивам. - Обличай се, мила. ..." Колко е хубаво, че чува гласа й, спокойна е, радва се да се чуят. Опитва се да избяга от "досадните" родителски питания и нареждания, но... какво да се прави... майка е, сърцето й се вълнува, радва, притеснява...
"Мамо, ние... така... си мислим... си говорим... дали да не отидем да живеем на общежитие... - Ама... как... сега... - Ами... ние ще проверим... като семейни..."
Подкосиха й се краката... Добре, че бе седнала.
"Как... защо... не е ли рано... за това трябва сериозно да се помисли... сигурни ли сте..."
Въпроси и отговори... Сърцето й плачеше... разкъсваше се от болка, че детето й ще допусне грешка... Много е рано, та няма и деветнадесет години още... тепърва има да учат... тепърва ще разберат какво искат от живота... и какво могат...
Не, не се караше... говореше спокойно... разумно... и се разплакаха и двете...
"Мила, спокойно, иди сега на лекции... после ще се чуем... като си дойдеш ще говорим... - Да, мамо, после... - Обичам си те, мило момиче! - И аз те обичам!"
Затвори телефона... и цялата болка изригна в плач... Бащата бе там: "Е, какво толкова е станало, не плачи за глупости...". В друга ситуация би викала, би крещяла срещу него, би го замеряла, с каквото попадне... Сега нямаше сили... Погледна го с презрение и разбра... той няма да й помогне... той няма да я прегърне... няма той да я успокои...
А тя имаше нужда от опора, от прегръдка, от разговор...
Намери ги... от друг... Той й даде сили и спокойствие. Поговори с нея, изслуша я, прегърна я...
Прибирайки се у дома си вече не плачеше. Имаше сили за следващия разговор с дъщеря си. И тя се обади. Сега и двете бяха по-спокойни. Дъщеря й, и тя бе размисляла. Явно майчините думи и тревоги бяха стигнали до сърцето и разума й. Когато приключваха разговора и двете говореха на един език. Чуваха се усмивките им. Тя си обича момичето, което винаги ще е нейното малко момичеце. А то си обича мама... Не се съмняват в обичта си... това е най-важното. "Обичам те, миличко! - И аз те обичам, мамо!- И, умната, мила! - Умна съм, нали знаеш? - Знам... ама аз, така да си кажа."
Сега... тя стои сама в стаята. Мислите не я напускат. Едни си отиват, за да дойдат други...
Винаги е искала и е учила децата си на самостоятелност. Учи ги да вземат решения и да носят отговорност за тях. А те я учат, че са разумни деца и да им има повече доверие. ...но защо сега това доверие й липсва... греши ли... и къде...
Отдавна трябваше да си е легнала... но ще дойде ли сънят лесно тази нощ...
Вярва, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Пожелавам й го!

понеделник, 16 ноември 2009 г.

днес...


вълнение... топлина... желание... уют... нежност... доволство... усмивки... щастие...
Прекрасно е!

неделя, 15 ноември 2009 г.

късметче...

Късметчето ми в един сайт бе: " Основата на всяка мъдрост е търпението. Платон".
Това съвпадна с един разговор, че съм нетърпелива. Казах, че съм осъзнала нетърпеливостта си, и се опитвам да се променя, защото съм разбрала, че понякога моето нетърпение ми носи страдание. Бях прекъсната доста рязко с "не". Tова съм си била аз и не трябвало да се променям...
И все пак... нали това е смисъла на движението напред - усъвършенстване и самоусъвършенстване... Защо ако успея да бъда малко по-търпелива ще съм друга? /Е, то не, че съм успяла до сега ;)/ Ако нещо може да се нарече успех, това е, че съм осъзнала, че моето нетърпение ми носи негативни последици. И желанието да се променя... Но само желание стига ли? Какво още ми трябва? И... дали все пак такава промяна е възможна и до колко?
Въпроси... въпроси... Надявам се, че и отговори един ден ще имам...
А дотогава... :)
Приятели мои, простете ми нетърпението във всяка област на живота, приемете, че това съм си аз... Да, вече осъзнаваща, че вероятно ще е по-добре да имам повечко търпение. То това едва ли ще ви "топли" ;). Но пък се опитвам... ;)
Топлина, светлина и любов ви пожелавам!



.

събота, 14 ноември 2009 г.

провокирани мисли

Един разговор провокира разни мисли и размисли у мен.
Той предположи, че пред камината би трябвало да съм с чаша червено вино... А аз поясних, че в тази къща не се прави и не се пие вино. Негово е предположението, че щом няма вино, няма и любов. Друг път щях да споря, да убеждавам, че не ни трябва опиянение, за да имаме любов. Днес не спорих, а се замислих...
Моето "пиянство" се състои от 5-6 чаши вино за годината. Разбира се по хубави поводи. Но никога тук, в къщата на родителите ми и никога пред тях. Вероятно, за да не ги разочаровам...
Замислих се... май доста неща направих в живота си, за да не разочаровам някой... Омъжих се последната година от следването ми. Всички колеги го правеха, бях изненадана, че познанства от 2-3 месеца се узаконяваха като брак, а връзки и приятелства, за които всички бяхме сигурни, че са "до гроб" се разпадаха пред очите ни.
Е, омъжих се и аз... не за някой от тези, които разтуптяваха сърцето ми, защото след "мислене" знаех, че няма се харесат на родителите ми. Омъжих се за добро момче, не пие, не пуши, добро семейство /води ме на гости у тях, а аз после го поканих у нас/. Всички го харесаха... е, да, ама аз живея с него...
Не е редно да се оплаквам, това което имам е много в очите на другите, а за мен е безценно. Имам нормален живот. Но имам най-прекрасните деца! Те са смисъла на живота ми! Исках си ги, правих ги с любов. Казват, че децата създадени с любов са красиви. ;) Сигурно за това моите са най-красивите и най-прекрасните деца. ;) Нищо, че чух думите "обичам те" от баща им чак 2 години след като вече бяхме семейство. Някой, ще ми каже: не са важни думите. Няма да споря. Освен казване има и показване...
Много неща премълчавах, вероятно и още много ще премълча...
Като всеки съм си представяла, че ще се омъжа за голямата си любов, ще бъдем щастливи и ще се обичаме завинаги. А аз като умна и разумна жена няма да допусна рутината и навикът да се настанят у дома, а ще успявам винаги да поддържам огъня жив... ееех, мечти...
След двадесет години разбрах, че за това трябват двама... Усилията, които полага единият са хубаво нещо, но... недостатъчно. Особено когато другият ги приема за даденост, за задължение, сякаш към него. И тогава?
Тогава... става сложно...
Усещането за неоценяване води след себе си самота и пустота в душата... чувство за провал в живота... И само децата са смисъла на живота ми... Само в това не съм се провалила.
Дааа, децата... Един ден те ще поемат по своя път в живота. Това което вярвам е, че ще успея да ги подготвя да бъдат добри хора и да намерят щастието си. Знам, че всеки има своя път. И един ден пътищата на децата ми и моят път ще се разделят. Ще водят пътечки от един към друг, но пътищата... те са си на всеки.
Тогава... какъв ще е моят път тогава... пътека ли обрасла в самота... или слънчев път напред... май само от мен си зависи...
Май се увлякох и мислите ме поведоха... време е да ги спра.
Лека нощ!

петък, 13 ноември 2009 г.

слънчево утро

Събудих се... не ми се ставаше. Бях се наспала, но бях под влияние на вчерашни емоции и не очаквах нищо ново... Грешах! Е, то не е изненада, то аз кога ли не греша ;).
Телефонен разговор и... слънцето изгря. Изгря и стопли и душата ми...

Обичам да ми е топло... Сега не мога да мисля. Тръгвам...
;) :):):) ;)

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

празно...

...празно ми е... студено ми е... очакващо ми е... мълчаливо ми е... тъмно ми е... неразбиращо ми е... объркано ми е... празно и пусто е...

сряда, 11 ноември 2009 г.

интернет и аз


Интернет пространството е доста разтегливо понятие. Има много възможности за употреба. Вероятно и злоупотреба. Сега не ми се мисли за това. Но се замислих за друго. В тази необятна джунгла, наричана интернет, всеки може да е всеки, може да е себе си, може да е такъв какъвто иска да бъде, такъв какъвто се вижда в своите очи... Навсякъде има възможност за избор на "потребителско име", на "ник"... И всички ние си избираме. По едно време доста често влизах в един чат, напоследък интересът ми там се позагуби. Вероятно го пренасочих на друго място. Тъй де, природата не търпи празно ;). В началото се чудех на познатите си в чата защо си сменят "ник-овете". Обяснения получих доста, но все си мисля, че не бяха истинските причини. В един ден реших и аз да направя промяна. Това ми донесе друг тип събеседници. Разбрах, че е много силно влиянието на "ника". Неотдавна прочетох нещо, което не знаех, /не че знам всичко, де ;)/ за асирийската царица Семирамида и бях впечатлена. Под влияние на импулс, влизайки в чата използвах името й. Получих поздравелния за "интересния ник" и се опитах да бъда оригинална в обясненията си. Тогава се запитах защо избрах това име.
Дали защото като всяко момиче, чело безброй приказки за принцеси и царици, се е виждало като една от тях. ...или друго... Трудно ми е да кажа какви са сегашните рисунки на малките момичета. Но "едно време" /как ми бе противен този израз/ с приятелките ми рисувахме принцеси, коя от коя по-красива. То не бяха Пепеляшки, то не бяха Спящи красавици, Снежанки...
Дааа... всички /момичета/ сме се вживявали в тези образи. Та нали и сега, всяка от нас търси и чака своя принц на бял кон... И само той, принцът, ни прави принцеси от Пепеляшки. Усещането да си принцеса за "своя" принц е много силно и мотивиращо.
Вече не влизам с този ник. Ще си намеря друг с друг импулс...
Тъй както намирам себе си... Семирамида ми позволи да открия себе си в една светлина. Но аз имам още светлини... и цветове... Времето е пред мен и тепърва ми предстоят още срещи с мен. Ще ми бъде интересно, както винаги до сега. ;)


.

вторник, 10 ноември 2009 г.

разходка в нощта

Средата на ноември е почти. През деня се опита да вали и развали планираната ми разходка. Както ми припомни една приятелка, "животът е това, което се случва, докато си правим планове за него". :) Получих предложение за разходка със законната половинка след вечеря и приех. Имах нужда от движение. Очаквах да е хладно и бях приятно изненадана от топлия полъх на лекия ветрец край реката. Говорихме, по-скоро аз говорих, май с годините ставам все по-бъбрива. Тази вечер имах "добър" слушател и говорех...говорех... едва ли казах нещо смислено :).
Докато вървях мислите ме върнаха в едни пролетни нощи... Тогава пак бях на разходка... с друг... Върнаха се мисли и усещания... Вълнуващо беше... малко объркващо... малко безумно... хубаво беше...
Едва ли ще се повторят онези пролетни разходки... с разговорите, които така ни завладяваха, че загубвах представа за времето... Явно всичко е със времето си... Най-голямата истина е, че бяха безумни... но пък истински...
Сега? Сега имаме чашата топъл чай в приятна компания... имаме прегръдки, които стоплят душите ни... имаме мигове откраднати от официалното ни ежедневие... Хубаво е! Много хубаво... топло... нежно... страстно... спокойно...
Утре? Вярвам в утрешния ден... Искам си тези мигове...
Ах, и аз съм един мечтател... Но как да се живее без мечти?
Това кратко послание винаги ми дава сили да продължа с вярата и мечтите в утрешния ден. И продължавам! Мисля, че винаги ще опитвам...
Просто искам да бъда щастлива... вярвам, че го заслужавам.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

джунгла от мисли...

Защо се заблуждаваш, мила моя?
Кого заблуждаваш? Нали знаеш... само себе си?
И какво като се излъжеш, че си имала най-чудесния ден?
...
Я си взимай книгата и отивай да четеш! Стига с тия мисли! Непроходими джунгли са вече!

.

среща със слънцето


Цяла сутрин слънцето надничаше през прозореца ми. Канеше ме на среща. Все намирах поводи за отказ. Телефона, обяда, работата, децата, прането...
Хей, я се спри! Погледни и помисли! Та това може да са последните топли, слънчеви усмивки. Хайде!
Радвам се, че излязох. В компания разбира се. ;) Бях с моя любим... велосипед. ;) Само той ми е вярна дружка. :) Всъщност бяхме трима... с фотоапарата.
С излизането усетих топлата милувка на есения вятър. Усмихнах се. Зад ъгъла ме чакаше слънцето. На алеята бе тихо, спокойно, мързеливо, есенно. Поемах с пълни гърди въздуха ухаещ на топли усмивки. Слънцето ме следваше... изненадваше зад облак... закачливо се показваше и скриваше над върховете на дърветата... и когато мислех, че вече няма да се покаже, ме посреща зад завоя... Спирах, снимах, тръгвах, спирах... Исках да запечатам всяко листо, всеки слънчев лъч, всяко клонче...
Усмихвах се. По едно време си помислих какво ли си мислят хората, които срещнах, за усмивката ми. Ами... каквото искат. ;) На мен ми е хубаво. Обичам да ми е усмихнато...

Радвам се, че излязох на среща със слънцето...

добро утро

Добро утро!
И така... събудих се с усмивка, мотивирана за движение "напред и нагоре"...
И глас по телефона... "да отложим..." приземих се набързо.
Напоследък си давам сметка за пристрастеността ми към интернет и се опитвах малко да се "въздържам", но в този момент... се зарових в информацията от "глобалната мрежа" както щраусите си заравят главите... Ето какво открих - стихове на Омар Хаям:
***
Как нежно вятърът целува на розата страните,
Как светли са лицето мило, поляните, реките!

Отминалото не обсъждай! Изтляха му следите.

Живей щастливо във момента! Как хубави са дните!

***

Опитай да не съжаляваш за времето текущо.

Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.

Съкровищата свои харчи, дорде си жив,

Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

***
Признавам си, че името на иранския учен и поет бях срещала много рядко и то само като поет от древността. Нямам спомен да съм чела нещо от него, за мен е бил загадка. До днес. :)
Информацията, която получих за Омар Хаям и стиховете, които звучат прекрасно ме накараха да се усмихна и да си дам сметка "Как хубави са дните!"


Очаква ме прекрасен ден, защото аз го искам!

неделя, 8 ноември 2009 г.

нещо ново при теб...

Попита ме: - Нещо ново при теб?
Попитах те: - В смисъл?
Отговори ми? - Както го разбираш.
Отговорих ти: - Да кажем... застой.
Ти: - Защо?
Аз: - Няма тръпка.
Ти: - Защо?
Аз: - Няма я... И се питам... дали изобщо я има или е само въобръжение...
Ти: - Това е въпросът.
Аз: - А къде е отговорът?
Ти: - В самия въпрос...
Е, та това е въпроса... въпросите... къде е... има ли...
Или по скоро да се питам: какво искам... какво очаквам... какво заслужавам... дали заслужавам...
В последните дни, дали под влияние на вируса, дали заради друго, се чувствам в застой. Физически е ясно, не е стимул да се движа с температура, но ме мъчи повече емоционалния застой. Опитах много неща, справих се с вируса. Заслужавам си похвалите. ;) Днес ми е по-добре, по-бодро.
Емоцията... и тя се вдигна с половин градус, да кажем. Приятен телефонен разговор, малко чат с приятен събеседник... Друг път това ми е носило много повече ентусиазъм, къде е сега?
Имам си Вълшебна фея! Добре, че е тя. Нейното присъствие ми даваше сили тия дни. И не само тези дни... Благодаря ти, мила ми Фейо! :):):) Без теб нямаше да виждам светлия лъч напред...
Утре започва нова седмица. Отново я посрещам с надежда. Знам, че да чакам нещо да се промени само... няма такъв момент. Всичко, ама абсолютно всичко, съм получила след някакво усилие от моя страна. Затова съм готова за утре... от сега. :)
Лека нощ!

жестоко огледало

Събота е... Събудих се рано. Всички спят. Кухнята е моето царство. Направих си ароматен чай, подсладих го с лъжичка мед. Разговор по телефона подслади началото на деня ми. :) Заредена с енергия ошетах, сготвих, направих и десерт... Реших да се поглезя... Бойлера е сгрял до последно, вода ще има. Никога не ми стига когато решавам да се поотпусна... :)
Влизам в банята... какво е това... коя е тази... в огледалото... защо ме гледа тъжно? Къде е блясъка в очите й? Защо личи умората й? ...има ли смисъл от всичко...?
Дааа... годините са безмилостни...
Жестоко огледало!

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

здравна профилактика

И така... реших да отида при личния си лекар на профилактичен преглед. Все пак вече съм на възраст и трябва да ми става навик да се преглеждам и да се оглеждам ;). Пита... писа... мери... писа... прати ме на изследвания... пак писа... и отсече - браво, здрава си! Значи добре се грижа за себе си. ;)
Жена съм... отидох на профилактичен преглед и при гинеколога си... Само хубави новини... направо не мога да си се нарадвам ;)
И сега? Ами да си се поздравя, че добре се гледам :):):). И да продължавам напред! Както каза гинеколога ми: Радвай се на всеки ден, който е пред теб!
Друго какво ми остава? Радвам се!
Радвам се! Всеки ден е прекрасен!
Обичам те живот!

искам...

Искам топлина! Искам нежност! Искам добра дума! Искам разбиране! Искам спокойствие! Искам вълнения! Искам живот! Искам... искам... искам...
Много ли искам? Да, много е!
Но и много давам. Много мога да дам и да давам... Искам да давам!
И ето го проблема...
Давам топлина... давам нежност... давам... оказва се, че е много... трябва да го давам на порции... по малко... Искам да дам всичко, което нося в сърцето си, без да го меря и тегля... Не ме бива в претеглянето. Когато обичам, обичам всеотдайно...
Давам... и не очаквам да получа същото... това не е сделка. Как да го обясня?

вторник, 3 ноември 2009 г.

капка...



чувствам се капка... капка дъждовна... натежала от тъга... необяснима...

В себе си нося отражението на слънчев лъч, показал се закачливо зад облака дъждовен. Цветовете на дъгата са в мен. Полетът на забързано птиче се отрази в лицето ми. Божественият аромат на червената роза поех. Искра от поглед влюбен проблесна...

понеделник, 2 ноември 2009 г.

усмивките...



Усмихвай се!
Сигурна съм, че усмивката е чудо! Една усмивка поражда друга. Това е най-хубавото нещо, което видях. Изпитах истинска радост за човека, който се усмихна в отговор на моята усмивка. По-прекрасен миг... следващата усмивка...
Днес "видях" усмивката на лицето на приятел докато говорехме по телефона. Толкова е хубаво и топло с това усещане. Прекрасно е, че има приятел, на когото мога да разкажа за отминалия ден, да споделя планове за утрешния. Усещах, че се усмихва докато аз му "бъбрех" де свързани и не толкова свързани неща. ;) Приятно е усещането да се чувствам приета, такава каквато съм си. Усещах, че се радва с мен. Хубаво е!
Усмихвам се! Обичам да се усмихвам.

неделя, 1 ноември 2009 г.

предчувствия...

Какво са предчувствията? Спомен от бъдещето?
Какво са случайностите или "случайностите"? А съвпаденията?
Когато се случи веднъж не забелязвам. Когато се случи втори път се усмихвам. Когато се случи трети път - пак усмивка и малко замисляне. Какво се случва при четвъртия, петия... "ен"-тия...? Учудващо, смайващо, плашещо...
Минава време... "случайностите" стават ежедневие. Всичко се приема съвсем естествено, сякаш винаги си е било така. И идва миг... изумлението е невероятно... То бива... може... и все пак толкова... не е за вярване...
Шокът отминава... И какво? Отново се доказва "старото" правило: Няма нищо случайно.
То е там... някъде в спомените от бъдещето...

знам, че любовта...

Знам, че любовта за всеки е нещо различно. Но мисля, че винаги е хубаво... зареждащо... каращо те да летиш... да се усмихваш... да преодоляваш по-лесно проблемите... дори и да забравиш за тях, и когато се сетиш, да разбереш, че неусетно те са се решили по-най-добрия начин...
Едно разбрах, аз няма да получа оная любов, която е за цял живот. Може би до неотдавна съм мислела, че съществува и има надежда да е при мен... вече знам, няма я при мен.
Но знам друго: има любов, която е станала навик... няма вълнение, няма тръпка, но има сигурност... има любов, която за месец виртуално познанство ми даде толкова много живот, колкото нищо друго до сега... усещането на една душа в две тела... има любов, която за 5 месеца телефонни разговори и за 3 срещи в годината ми даде толкова много внимание и страст, неполучавани до сега... има любов, която ми дава толкова много нежност и топлина... дава ми сигурност... а понякога ме хвърля на дъното на ада, в най-дълбоката несигурност... дава ми огън, а после студ... кара ме да летя и ми подрязва крилете с думите "да отложим..."...
Не искай от мен да обяснявам какво е любов и защо обичам...
Нямам обяснения... имам само чувства, които ме правят жива...
Чувства... често объркани..., но съм си живаааа...

събота, 31 октомври 2009 г.

лека нощ



... ни съмнения, ни угризения, ни други тежки мисли намират почва в мен сега... просто ми е топло... топло и спокойно...
ах, тези прегръдки... отивам да се гушна в тях в мислите си...
лека нощ!

две ръце... и още две...

Две ръце... и още две... прегръдка топла... горещи устни... желание... целувки страстни...
...
... топло е... уютно е... нежно е... спокойно е...
...с две ръце... и още две.

слънчев лъч

Утро е. Просветлява денят. Небето е мрачно и навъсено. Дърветата все още са с пъстрите си есенни дрехи, но са тъжни. Студено е. Мъглата бавно се вдига по склона...
Улисана съм в съботното ежедневие между кухнята, децата, пералнята, простора, тенджерите, прахосмукачката...
-О, слънчев лъч! Толкова си прекрасен надничайки в прозореца ми. Радвам се, че те виждам. Неочакван си, но толкова желан. Ела, ела... Виждаш ли усмивката ми? Ти, пътнико небесен, мил си и добър, занеси една дозичка от твоята топлина в компанията на моите усмивки, в един прозорец. Погледни навътре и закачливо се усмихни в лицето. Заблести в погледа и... виждам усмивка на устните... Благодаря ти, слънчев лъч! Стопли не една, а две души, които копнеят за топлина...
Стоя замислена до прозореца. Навън облаците и мъглата отново са във владение. Слънчевият лъч и гласът по телефона са топлината в душата ми.
Хубаво е...

петък, 30 октомври 2009 г.

диалог със себе си...

Познаваш ли се? - Не!
И сега? - Не знам...
Какво искаш? - Мислех, че знам...
Какво даваш? - Всичко... и повече дори...
Какво получаваш? - Мислех, че е достатъчно...
Какво е любовта? - Всичко.
Какво ще правиш? - Ще обичам...
Кого? - Всички.
Може ли така? - Ще опитам... пак...
И после? - Може би ще ми е по-добре...
Какво има? - Нищо... празнина...
Защо не я напълниш? - Не мога, не приема любовта ми...
Нали знаеш, че няма "не мога"? - Знам.
И тогава? - Лесно е за оправдание.
Пред кого се оправдаваш? - Пред себе си.
Нали знаеш, че така не става? - Знам.
И защо го правиш? - По инерция...
Помага ли? - Не.
Защо не спреш да се съжаляваш? - Аз... знам, че съжалението не помага, съжалението е слабост...
Щом знаеш, защо го правиш? - Стига! Питай друго.
Пак ли ще се променяш? - Пак.
А дали е промяна? - Така искам да е...
Не ти ли омръзна от опити? - Много...
Защо? - ...
Какво искаш? - Топлина...
Само? - А ти какво искаш, да ти кажа, че искам любов ли? Ок, искам, но къде е? Изморих се...
Защо пък изморена? - Така се чувствам...
Защо не направиш нещо? - Нали все това правя - "нещо"...
Защо не опиташ да се успокоиш? - Спокойна съм...
Кого заблуждаваш? - Себе си.
Защо го правиш? - Знам ли...
Какво знаеш? - Нищо...
Защо не научиш? - Нали все това опитвам.
И сега? - Сега...сега... лицето пак ще се усмихва при среща с другите...
А сърцето? - О... то ще плаче... ще боли...
Само? - Не. Пак ще повярва...
На какво? - На обещание... на усмивка... на... А бе, то лесно вярва...
Сама ли си говориш? - Да. Ама си казвам, че си говоря на ум... ;)
Дали не си луда? - О, това е сигурно. :):):)
...

вторник, 27 октомври 2009 г.

изморих се да се питам...

Очаквам обещаното обаждане за преди две седмици... всеки ден. Няма го... Щеше да бъде обаждане, в което да си уговорим вероятна среща... Всички срещи са... вероятни и... условни... с много "ако...". Вероятната дата трябваше да е тия дни... вече е невероятна... невъзможна...
Не исках да мисля негативно... вярвах до сега, че ще чуя желания глас... ще усетя желанието в него... ще усети желанието в мен... А сега се питам... дали все още има желание в мен... дали както толкова пъти съм мислила, че това е края... когато чуя гласа му... ще усетя лудостта в мен... Все повече се съмнявам... Този път май няма да получа и обаждане с оправдания... оправдания за съвест...
Дали защото един "топъл чай" сякаш "подреди" всичко... или разбърка повече... Дали защото прегръдката, която е тук... до мен... е толкова топла... така достижима... някак си спокойна и сигурна... и става все по-желана...
Въпроси... и въпроси... и пак въпроси...
Изморих се да се питам...
Искам топлина!
И топъл чай... с топла прегръдка...

понеделник, 26 октомври 2009 г.

...

Нямаш идея, как къщата е пълна, а аз съм толкова сама... Похвалих ти се, че днес цял ден домакинствам, правих го с желание и удоволствие и с много любов. Продължавам и сега, а никой не забелязва. Поканих ги да седнем да вечеряме заедно, все пак в хубаво когато сме всички тук... познай, само синът ми дойде, другите- ама не сега, после, какво има за ядене, аз не искам, нека си доуча... Сега всички са в хола, но всеки гледа в различна посока... е...ми, обърнах се и аз към компютъра... Отивам да взема дрехите от пералнята и да простра, че мене чакат...
Затова, с най-голяма радост и любов и без никакви угризения ще те прегърна... Макар и за кратко, днес ти ми даде с пъти повече усмивки и топлина...
Ще ме прегърнеш ли сега?

неделя, 25 октомври 2009 г.

време за мечти

Есен е. Късен следобед е на все още топъл октомврийски ден. Облачно е. Мъглата се спуска от върховете на скалите. След размисли и колебания надвих мързела си и излязох с велосипеда. Приятно е. Спокойно е. В неделния ден другите са предпочели мързела си. Това ми дава възможност да се насладя на разходката си както аз си знам. ;)
Многоцветна есен е. Пъстротата дава усещане за топлина. В жълтите листа въпреки облаците се отразяват слънчевите лъчи. Като малки слънца са. Връщат лятото и летните спомени в душата. И сега е топличко там. :)
Въпреки, че есента е сезон, който "по правило" ми носи тъга, има и дни и като днешния, които ме зареждат с оптимизъм и топло настроение. Ето, само един час на алеята в среща с пъстрата есен и вече имам друг поглед върху всичко заобикалящо ме. ;)
Този час ми даде усещане за пълнота, за топлина, за завършеност. С тази завършеност се ражда надежда за нещо ново, за бъдеще, за оптимизъм.
"Случайно" ми попадна една мисъл на Ричард Бах "Никога не ти се дава мечта без да ти се даде и шанс да я осъществиш"...
Ами, да. Така си е!
Време е за мечти! ;) :):):)

вторник, 20 октомври 2009 г.

топъл чай ;)


След няколко дни и нощи на мисли и притеснения дали... защо... как... развръзката се случи.
Пих най-ароматния и топъл чай. Беше ми спокойно и топло... Радвам се!
За кой ли път разбирам, че нещата се подреждат по най-добрия начин. Благодарна съм на съдбата... знам че и тя има пръст в това. Нали това й е работата ;).
И Вълшебната Фея! Тя винаги ми помага! Помогна ми и снощи, за да бъде сънят ми спокоен. Благодаря ти, мила Фейо, че си винаги с мен и до мен! Обичам си те! :):):)
Сега знам... щом тези мисли се "подредиха" съвсем скоро ще си намерят мястото и другите разхвърляни мои мисли и притеснения.
Хубав е светът! Усмихвам се!
Отивам да си направя чай... с топли и спокойни мисли ;)

неделя, 18 октомври 2009 г.

попита ме...

Попита ме: как да ти помогна?... Знаеш ли, че не помня кога за последно някой /който и да е той/ ми е предложил помощ. Нещо в мен се сви, заболя, застудя...
Нима съм толкова силна...
Да, силна съм! И няма сега да плача за това. Нищо, че имам нужда да се опра и аз на силно рамо. Нищо, че имам нужда от подкрепа на родителския ми авторитет пред децата ми. Нищо, че имам нужда от помощ за ежедневните решения.
Ами, да, показала съм, че мога да се справям, не съм хленчила, не съм натяквала, не съм се оплаквала...
Няма да го правя и сега!
А ти, приятелю мой, който си толкова далече... Ти ми стопли душата с желанието си да ми помогнеш.
Благодаря ти от сърце!
Позволи да те прегърна нежно с най-приятелска прегръдка!
Благодаря ти, че те имам, приятелю мой!

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

... усмихнато

Днес ми е усмихнато... А и слънцето ми е съюзник. Студената октомврийска утрин сега иска да компенсира с лъчите си и... успява.
Снощи ми бе казано, че имам интересни усещания ;). Може би да са и интересни, но за мен те са си мои.
Особено е усещането за лекота, чистота, подреденост. Може би е особено за мен, за моя свят на разхвърляни мисли, чувства и желания. В такъв момент оценявам необходимоста от ред. НО... ред понякога! Май не мога да си представя да живея в свят подреден, стерилен и... скучен. Сегашното ми състояние вероятно е резултат от действията предприети от мен да поподредя пространството край мен. Замислям се, че това е най-личното ми пространство в материалния свят... моето бюро ;) Чувствам, че наред с ненужните вече листи и вещи съм изчистила и част от моята вътрешност. Неотдавна "подреждах" друго лично пространство, моят компютър. Опитах "подреждане" на мислите и чувствата... провалих се. Явно не му е било дошло времето ;). Тази сутрин се събудих... подредена... :):):) и усмихната.
Обичам да се усмихвам... а сякаш бях забравила тази усмивка, породена от мир и свобода в душата ми.
ДА! Свобода! Точно това е! Чувствам свобода... свобода в мислите... свобода в чувствата... свобода в битовото ежедневие... свобода... Духът ми е свободен!
Свободния ми дух се рее на крилете на един кондор... мой "стар приятел". И ми е още по-леко. С приятел е винаги по-добре. ;)
Свободата ми дава сили и настроение за нови мечти и планове. Не, това не означава край на всичко до тук! Няма нищо по-ценно от миналите преживявания, някои донесли ми приятни емоции, други донесли урок... Каквото и да е миналото, аз съм благодарна, че го имам и знам, че заради него имам сега. Ще имам и утре. :)
Днес е прекрасен ден! Утре - също... ;):):)
Ееееех, мечти... мечти... а мечтите се сбъдват, нали?

неделя, 11 октомври 2009 г.

омръзна ми...

Омръзна ли!
Омръзна ми да се раздавам... на съпруг, на деца, на родители, на роднини, на приятели, на колеги, на ... всички!
Искам да бъда егоист!
Вече искам и аз да получа!
Не искам много. Искам мъничко топлина... малко обич... разбиране... спокоен разговор... малко нежност... Доволна съм и на много мъничко... Но когато и това го няма...
Глупачка ли съм, че вярвам... че вярвам, че и аз мога да бъда щастлива?
Омръзна ми да чакам утре... понеделник... от първи на другия месец... нова година... рождения ден... пролетта... есента... лятото... зимата... Искам сега!
... сега трябва да направя това, защото съм обещала... сега ще направя онова, защото ми е задължение... сега... А за мен... по-късно... И къде е това "по-късно"?

... надежда

Студено ми е... Самотно ми е... А навън бе прекрасен есенен ден. От ония дни, които лятото е забравило да си прибере...
Мръква се... а в мен е тъмно...
Мислите ми са разхвърляни... имат нужда от подредба... но кога ли?
Синоптиците обещават студени дни... дали ще познаят? Те вече познаха, студът ги изпревари... и се настани в мен...
А аз съм дете на лятото. Обичам слънцето, цветята, росата, топлината...
Отивам да спя... но надеждата е в мен... надеждата за слънчев и усмихнат ден... надеждата за топлина и светлина...

вторник, 6 октомври 2009 г.

изморена съм...

Изморена съм... искам само почивка... и физическа и емоционална...
Не се прибирам в къщи, продължавам с колата към... малка къща, в която ме чака...
Спирам пред входа... всичко е зелено с оцветени в жълто и червено върхове на храстите... есен е... Бавно си събирам нещата от чантата разхвърляни по седалката, когато извадих звънящия телефон... изключвам радиото и излизам. Протягам се, взимам си чантата и леко затварям вратата. Поглеждам към прозореца нагоре... завесите са спуснати, но защо ли ми се стори, че помръдна... Не се обръщам... заключвам с дистанционното и тръгвам уверено напред... токчетата в ритъм се обаждат... сякаш ми дават сигурност и ме канят да продължа... Вървя сякаш винаги това съм правила и е най-нормалното нещо, което правя. Нормално е, но не е морално... имам среща... тайна... Пристъпвам без да се оглеждам... Влизам... Уютно и топло е... вижда се камина напред, а аз поемам по стълбите нагоре... Стъпвам тихо... все пак има и черги... но и да ги няма, никой няма да чуе... Протягам ръка към дръжката на вратата в ляво и спирам... това ли искам... ДА! Искам! Влизам тихо... Стаята е изпълнена с музика... вълшебна... топло е... в камината се виждат огнените езици обвиващи големите цепеници... обещаващи топлина завинаги...
Друга светлина няма... Има! Виждам огнения поглед на един мъж... Огнен... изгарящ... събличащ... привличащ... обвиняващ... желаещ... сега виждащ само мен... Изхлузвам обувките... чантата ми се смъква върху първата табуретка на пътя ми към две протегнати ръце... Той се изправя... ръцете се докосват... приплъзват се една над друга... телата се допират... притискат... Чувствам горещи устни по врата си... по шията... посрещам ги с моите устни горещи и жадни... Времето е спряло... Ръцете се преплитат... телата се извиват... устните се изпиват... дрехите се смъкват... Горещи... желаещи ръце ме водят към ваната... ухаеща на рози... Допира на ръцете... ласките на водата... измиват всичко от тялото и душата ми, което ми е ненужно... Целувките по цялото ми тяло ме стоплят... обичам тези горещи... страстни... нетърпеливи... парещи... изпиващи ме устни... Силата на безсрамния му език ме провокира... подлудява... Пристъпваме извън ваната... няма нужда от хавлии... устните ни изпиват всяка капка вода от телата ни... Пред камината е... меко... ха, това е меча кожа... Сега виждам нещо искри... даааа... както винаги всичко е до подробност изпипано... чашите с искрящо розе ни очакват... Дали е възможно да ме опие виното повече от устните, които желая безумно... но вино и ... любов... безумно съчетание... безумна съм... не мисля... не говоря... наслаждавам се на възбуждащите ласки от ръцете... наслаждавам се на подлудяващите целувки на устните... в плен съм... харесва ми... Тялото ми тръпне... изивива се... възбужда се... отдава се... усещам силното му тяло... усещам неговата възбуда... усещам неговата мъжественост... неговото желание... неговата страст... виждам в очите му, че ме усеща... усеща, че ме притежава... усеща, че ме покорява... усеща ме... усеща любовта ми...

Ще продължиш ли...

понеделник, 5 октомври 2009 г.

разни мисли за разни възрасти и ... още нещо

В момента съм в еуфория. След един динамичен ден. Не съм свършила кой знае какво, но бях в движение, имаше разнообразие. Харесва ми разнообразието във всичките му значения. Днес се замислих колко често се променят настроенията ми. Снощи ми бе тъжно, в събота бе дъждовно, а на мен сълзливо. Предния ден от еуфория в напрежение и нервност...
Хм, то май така бях и в една друга възраст преди... ;) Тогава бяхме пубери, а сега има тийнейджъри. :)
След това отклонението на мислите ми, се опитвам пак да ги насоча към основната теза./нищо, че и аз не знам коя е тя ;)/ Но май само се опитвам :). Сетих се, че тогава си обяснявах настроенията с влюбванията, които бяха много дълготрайни- за един месец, дълготрайни за седмица и нормални за ден. Аааа... сетих се, влюбвах се и за час ;). Например в час по математика, се влюбих в един съученик, който доказа теоремата след мен, единствен от целия клас :). След часа ме накара да изтрия дъската и с този акт на демонстриране на мъжественост преряза всички пътища към сърцето ми ;). Ееех, какви времена бяха... Оооп, стига! Сега съм сериозна жена...
Та да се върна на сериозната си възраст. Сериозна, ама май... Понякога се чувствам на 17, друг път на 20 или 30... Ако се намери машина на времето бих се върнала назад само ако мога да си запазя всичките уроци през годините. Защото чувствам, че доста "уроци" съм научила. Искам си ги. Нищо, че понякога ги забравям. Нали казват, че забравянето било от егн-то ;), харесва ми това оправдание. Така съм непредвидима и за себе си, имам повод да се опознавам.
Написах "опознавам" и мислите ме поведоха... Понякога имам усещането, че друг ме познава по-добре от мен самата. Истина ли е? Аз заслепена ли съм, а другият е обективен... може би... Но това понякога е стряскащо. Но пък е и успокояващо, че можеш да разчиташ на друго мнение. Друго мнение... често имаме нужда от него, защо? Защо не си вярваме? Забравили сме за интуицията си, която винаги е честна с нас, ако успеем да я "чуем" и да й се доверим.
Е, поувлякох се... :)
Но пък, нали това си е "мое" местенце, мога да си пиша каквото си искам ;).
И така, мила ми Амазонке, вслушай се в оня глас... вътре в теб, той е винаги истински!

петък, 2 октомври 2009 г.

писмото ми до теб...

Здравей!
Току-що се връщам от алеята. И сутринта ходих там. В последно време ходя със сина си вечер. Така си имам и компания, а и на него му е приятно. Радвам се, че мога да бъда достоен партньор на сина си по колоездене. С него редовно си правим по 12-15 километра всяка вечер. Но днес реших, че имам нужда и от малко усамотение. Излязох сутринта сама, беше малко хладно, но слънцето вече огряваше върховете на дърветата. Видях и усетих многоцветието на есента. Усещаше се и особения аромат на есен, на топлина, аромат на пъстрота... да точно аромат. ;)
Беше особено, вечер няма тази магия.
Сутрин и хората са различни. Малко сънени някои, но усмихнати и се чувства желанието им за живот. Вечер са изморени, виждам двойки на различна възраст, семейни и несемейни... мълчат си, карат се... а сутрин се усмихват и си говорят щастливо... Сутрин срещам една двойка, сигурно са на над 75-80 години, усмихнати, винаги се държат за ръце и като си говорят се гледат в очите... той е винаги с риза, панталон, изгладен и сако или яке според сезона, а тя е с пола, блуза със сако и винаги с прическа... изумяват ме, радвам им се...
Сутрините са надежда, обещание за хубав ден...
Отново си връщам пролетния навик на сутрешните разходки. Но няма да пропускам и вечерните разходки със сина си. За мен това е много ценно преживяване. Вярвам, че и за него. Ще използвам всяка възможност :)
Радвам се, че споделих тези хубави мигове с теб. Вярвам, че разбираш настроенията ми.
Хубава вечер ти желая!
До скоро!

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Във неочакван и неистински...

Във неочакван и неистински...

Във неочакван и неистински,
почти невероятен час
през пясъка на всички рискове
пристигна любовта при нас.

Пристигна и букетче радост
поиска тя да ни даде,
пристигна ненадейно, гратис
и дявол знае откъде.

А ние - зли, недоверчиви -
със нея тримата вървим
и питаме се мълчаливи
къде ли ще я подслоним.

И спираме. И хлопват в мрака
две независими врати.
Но тя стои пред тях, тя чака
и като кученце скимти.

Земята слуша как затихва
обиденият тъжен вой
и няма кой да я повдигне,
да й помогне. Няма кой.

И ето - тръгва с крачки леки
нанякъде пак любовта.
А ние виждаме, но всеки
стои зад своята врата.

1967
. Недялко Йорданов

сряда, 30 септември 2009 г.

дали е лудост ;)




моята лудост ;)

Вече четвърта вечер, сядайки на компютъра, слушам тези гласове...
Невероятно силно въздействие ми оказват.
Искам да опиша състоянието, в което ме отвеждат... не намирам думи... само усещания имам, а те са... силни и много дълбоки!
Хайде да ги послушам само още веднъж и ще си лягам... само веднъж... само...
;)

вторник, 29 септември 2009 г.

малка равносметка

Точно преди месец написах на приятел:
От вчера имам желание да изчистя всичко излишно ми и ненужно ми...

И така... мина месец... а аз съм объркана.
Трябва да се справя и с друга празнота, нежелана, но неизбежна. Когато децата пораснат и тръгнат по своя път... Повтарям си... повтарят ми, че така трябва, това е доброто, такъв е живота. Така е, но на мен ми е тъжно и празно...
На моменти празнотата ме задушава. Все още няма нищо, което да я осмисли.
Знам, ще се справя с това! Просто трябва!
А и той ми липсва... :(

жива ли съм...

Днес прочетох един пост със заглавие "Спокоен и тих живот с узрял мъж"...
Замислих се... Омъжих се преди 20 години. Вероятно с трепета и мечтите, че това е моят живот, който ще изграждам с Него. Да, градих... градихме... не би трябвало да се оплаквам. Имаме чудесни деца, съпругът ми е добър, не пие, не пуши, не ми е дал повод да мисля, че ми изневерява. На тези години, около четиридесет, би трябвало да сме узряли, улегнали... А може би и да сме. Рутината и навика са се настанили удобно у дома. В моя дом, в който преди 20 години си се заричах, че няма да ги допусна. Бях уверена, че ще мога да се справя с тяхното натрапчиво желание да се настанят у нас. Опитах се, не съм стояла като наблюдател. Смятах, че всяка жена си има свой арсенал от тайни и способности, с които да ги прогони далече. Усещах кога започваха да се появяват все по-често край нас. Изваждах и включвах в действие "моят" арсенал. Побеждавах... Бях доволна от победите и заредена с плам да продължавам напред. Днес така... утре така... изминаха двадесетина години. И един ден... се събудих. Осъзнах, че аз съм тази, която прави, която дава... Не, не ми тежи да обичам близките си, да правя хубави неща за тях, да се чувстват те добре. Усетих, че искам и аз да получа поне мъничко. Егоизъм ли е? Поиска ми се пак да се почувствам обичана и желана, поглезена. Но от кого? Той вече бе свикнал да получава, бе свикнал друг да мисли за всичко, бе се предал в лапите на мързела и навика... за кой ли път се опитах да го събудя...
Даааа... спокоен и тих живот с узрял мъж... Спокоен и тих, сигурно. Да не кажа безличен и скучен. Но узрял... кой е признака за узрял мъж? Мързелът? Или цупенето, когато аз, събудила се и искаща да бъда жива, направя нещо полезно и хубаво за себе си? А аз искам да бъда жива, да живея живота, който имам като дар на тази земя.
Искам когато се събудя сутрин да благодаря за чудото на новия ден, да се усмихна на слънцето, да усетя трепета в сърцето, който ще ме кара да се усмихвам през целия ден, да виждам и да се радвам на дребните неща, които живота ми поднася. Само по този начин бих могла да се усмихвам и да дарявам топлина и обич на най-близките си същества. Но искам и аз топлина... за да се чувствам жива!
За да бъда жива!

петък, 11 септември 2009 г.

писмо до ...

Здравей!
За втори път ти изпращам от изпълненията на Нона Йотова, които имам.
Не знам дали ти допадат. Не знам дали ще ти е интересно, това, което мисля да ти разкажа. Ако не е, просто погледни накрая за поздрава ми към теб. ;)

Този диск го имам може би около година и още тогава си го качих на компютъра. Прослушах го и ...това беше. От 3-4 дена слушам само него. Опитах да пусна и друго... не става... пак се връщам.
Когато бях студентка, видях по телевизията едно момиче с дълга черна коса, с китара и една "авторска" песен. След години я видях руса... малко се изненадах... беше различна...
Момичето излъчваше нежност... невинност... А това бе жена... нежна... женствена... страстна... задоволена... неспокойна... сигурна... търсеща... ЖЕНА! Бях ... изумена от излъчването...
Сега слушам ... и мисля... и усещам ...
Преди няколко дена си купих една книга от книжарница "Пингвините" на Галя Маджарова "Отново амазонки". Не е роман, по-скоро са исторически изследвания, предания... Не съм я прочела, но аз никога не чета книга от първа до последна страница в реда, в който са предложени. ;) Вече прочетох края. Искам да ти препиша нещо:
"... Тази книга е един жест на признателност към Жреците на Светлината - Амазонките, независимо как ще ги назовем - богини, самодиви, юди, музи, амасин, амазонки...
... Ще ми се от прочетеното да сте усетили Помощта, Силата и Любовта на амазонките. Да сте ги открили и вътре в сърцето си и да намерите Пътя към Светлината и Свободата на вашите души!
Пожелавам:
На вас, Жени, да събудите вътрешната си амазонка, да приложите нейната мъдрост в живота си и да усетите радостта, удоволствието да сте Жени-Жрици!
На вас, Мъже, да срещнете и познаете своята Амазонка, която ще направи живота ви по-пълноценен, по-красив и щастлив..."

Ще дочета тази книга. Но вече... знам...
Ти си ми споделял как се чувстваш, когато се пренасяш, чрез филм, книга, музика, разговор във времето на Рим. Струва ми се, че усещах невероятно силното ти вълнение от това... Не знам дали тогава успях напълно да усетя твоето усещане, но сега мисля, че мога...
Аз ... се страхувам да прочета тази книга. От прочетеното до тук, не, не мога да го разкажа, аз го ... усещам... сякаш това го знам, като че ли се пробуждат спомени, сякаш се събуждам от сън... Нали знаеш онзи миг ... между съня и деня... като магия е... неописуемо е...
... така се чувствам...
И сега слушайки музиката си мисля, че Нона е Амазонка... дошла да ми покаже ...
Докато слушам е много силно усещането ми на Жена... усещам любов, сила, вяра, мъдрост, търпение /май това е нещото, което най-много ми липсва, и ако имам урок за усвояване в този живот, то той се нарича "търпение"/, воля, желание, енергия ... толкова неописуеми усещания, които сякаш ме правят по-жена...
Случайностите "случайност" ли са?
Защо аз сред десетките папки с музика на компютъра посегнах към тази...?
Защо влизайки в книжарницата си казах, че няма да купувам книги и ... се обърнах и посегнах към тази книга...?
Май се поувлякох. :)
Благодаря ти, че стигна до тук. Мисля, че ме разбираш. Благодаря, че го споделих с теб!
Всъщност, по-горе, когато ти казах, че ще ти разкажа, не знаех какво ще стане. А сега не знам какво съм ти написала. :) Това, което направих е, че се оставих на музиката и мислите си... и просто ги следвах...

От сърце ти желая УСПЕХА, от който имаш нужда! Нека този успех е повече от колкото си предполагал, че може да бъде! Ще бъде! Силата Е в теб!
Поздрави от сърце!
Много усмивки!

сряда, 9 септември 2009 г.

На крилете на кондора

Ето този кондор ме носи на крилете си...
Мечтая за полет. Понякога сънувам...
А сега слушам музиката и е толкова лесно да полетя.
Кондорът ме понася над друг свят, над други земи, в друго време. Усещането е за простор и свобода. Какво по-силно усещане от чувството за свобода?
Може би само любовта дава такъв полет. Обичам да летя!
Понякога любовта е толкова силна и ... сигурна, че ме носи високо, високо и далече... А понякога кондорът ме понася. Тогава и любовта ме изпълва и светът е отново най-прекрасното място.
Този кондор днес е моят приятел. Чувствам сигурността на крилете му. И топлината му. Топлината ми напомня един летен следобед... с много топлина и ... полет...

вторник, 8 септември 2009 г.

... размисли...

Ще започна от далече...
Преди няколко месеца се обаждах на приятел по телефона. Говорихме си дълго, почти всеки ден. Да, случваше се да не може да говори той или аз нямах възможност. Но на другия ден със сигурност се чувахме. От седем вечери в седмицата, поне три или четири си пишехме в нета, обсъждахме всякакви теми, слушахме музика... Беше хубаво...
Един ден се случи така както и друг път се е случвало. Аз позвъних, той не отговори, след час ми позвъни. Каза ми, че когато види, че някой го е търсил, а той държи на този човек, винаги намира начин да се обади. Почувствах се поласкана. Не веднъж ми е казвал, че държи на приятелството ни. Аз също!
В последно време все по-често се случва да звъня и да няма отговор. След това никой не ми звъни... Не, не исках да мисля, че нещо се е променило. Когато все пак се засичахме в нетпространството винаги имаше логично обяснение... колеги, работа, приятели... И аз му вярвах. Вярвам му и сега. И все пак защо са тъжни мислите ми... Миналата седмица бях с нов ник в чата, представих му се. Никът ми много го впечатли. Тази вечер пак влязох и го поздравих. Очаквах, че ще се сети за ника. Бях сигурна. Но той се направи, че не се познаваме... може и да е по-добре така... Може би това иска. Пожелах му лека нощ и се оттеглих.
В един разговор неотдавна ми сподели, че когато има една жена, после може и да я презре. Може да мине и месеци преди пак да я пожелае... Тогава си помислих, че аз не може да бъда в такава ситуация, защото сме само приятели. После "уточни", че на мъжете, често им омръзвали жените... не го попитах и за приятелствата ли се отнася... Но явно...
Сега от два часа тъпея тук. Не знам какво да мисля. За кой ли път се заричам пред себе си, че няма да го търся. Време е да устоя!
А ето и една "случайност". Току що ми изпратиха нещо:
"Когато двама души гледат навън от един и същи прозорец, единият може да вижда калта и локвите по улицата, а другият – блясъкът на звездите в небето.
Всеки сам прави своя избор!"

Мисля, че избирах да виждам звезди и блясък... Дали не е време да видя и другото?
Искам преди да се отправя към леглото да намеря нещо позитивно, с което да заспя.
Казах позитивно и се сетих за нещо много позитивно и красиво!

"Когато се почувстваш
самотен и тъжен...

И си мислиш, че
Теб никой не те обича...


...просто погледни
в правилната посока! "


Хайде, утрото е по-мъдро от вечерта, казал го е някой умен човек. По-добре да го послушам.
:):):)

петък, 4 септември 2009 г.

Добро утро!

Събудих се преди алармата. Навън се развиделява.
Усещам прилив на енергия и ставам. По най-бързия начин се качвам на велосипеда си и отивам на алеята. Усеща се есента, вече е хладно...
Но има и друго. Усещане за зрялост, за завършеност, за удовлетворение...
Каквото и да е, едно е истина. Навън е нов ден! А всеки ден е едно чудо!
Добро утро!
:):):)

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Направих си блог :)

Направих си блог. :)
Предполагам, че не съм единствената, която споделя проблемите и радостите с приятели. Вероятно в други общества за тази цел си имат психолози, психоаналитици и други психо...
Един ден се замислих, че когато напиша писмо на приятел или споделя в разговор с него, това го ангажира да отговори. Това е тежест. Определено не бих искала да бъда в тежест никому. Знам, приятелите ми вероятно не приемат така нещата. И все пак... мисля че намерих решение. ;)
Понякога имам непреодолима нужда да напиша това, което ме вълнува... Може би в процеса на писане и споделяне аз пак премислям ситуацията и съм способна да взема решение...
И ето го решението ми: аз си направих блог. Имам си мое местенце, тук съм си аз. Местенце, което аз да реша с кого да споделя. И аз реших. :) Е, сигурно ще има и случайно попаднали тук. За мен не е проблем, това местенце ми дава достатъчно анонимност в този случай. А ако пък получа и друго мнение... това ще е изключително ценно за мен!
Ето, аз си пиша тук, споделям си, чувствам, че съм разбрана. А приятелят, който иска да ми каже нещо, винаги може да го направи. :) Така той няма да чувства задължение. А за мен това е важно.
И така. На добър час, Амазонке! Всъщност не знам дали този самопоздрав е уместен, но... така го почувствах.
:):):)

Събуждам се...

Събуждам се. От отворения прозорец още навлиза нощен хлад. Поглеждам часовника, наближава да звънне алармата. Протягам се и взимам телефона, изключвам я. Не ми се става, не ми се мърда. Сънища... пак сънувах много. Помня доста. Искам да си лежа и да не ставам. Не ставам и пак се унасям. Сънят продължава, сякаш не спя, но когато виждам часовника е минал час. Вече няма на къде, ставам. Но душата ми е там при съня. Искам да я отделя от там, но се е заинатила и си стои. А съня ми носи болка и тъга. А в мен се събират всичките болки от съня и реалността... А аз искам светлина! Отварям си пощата, а там ме чака букет от слънчеви снимки на цветя. Усмихвам се, отговарям на писмото, пожелавам усмихнат ден. Пожелавам го и на себе си. Усмихвам се... и изведнъж облакът на съня ме застига пак... "Остави ме!" чуто насън, а преди това и наяве не ме оставя... Боли и ми е празно. Поглеждам през прозореца, търся слънцето, но и то е скрило поглед зад облаци. Но се вижда късче синьо небе, приемам го като обещание за слънце и в моята душа. Ще чакам. Не! Няма да чакам, ще действам! Искам си слънцето!

вторник, 1 септември 2009 г.

...писмо до...

От вчера имам желание да изчистя всичко излишно ми и ненужно ми. Всичко, което ми пречи, тежи, обърква, задържа, забавя... Мислех, че ще е лесно. Едно, две, пет, десет имена от скайп, от поща, от телефон... До тук добре. Ако не знаеш, да ти кажа, много е трудно! Не, трудността не е в изтриването, а после. Когато се замислиш как да запълниш празнотата. Всичко изтрито е маловажно. Но май си давам сметка, че всяко маловажно нещо е запълвало по една малка частица от голямата празнота, която днес лъсна. И се питам, защо и как се получи така. Нямам отговор, не мисля, че някой може да ми даде. Но с радост съм днес защото го осъзнах. Цял ден имам ужасно главоболие, нечовешко. Може да е заради слънчеви или земно-магнитни аномалии. Все едно каква е причината, чувствам, че е като очистителна криза. Може би и мислите ми се прочистват по този начин. Сега поне знам, че само аз мога да запълня празнотата, но не с глупости, имам възможност наистина да направя нещо хубаво за себе си. Това което имам сега не е малко. Имам на какво да се опра. Имам... имам живот, имам желание за живот. И едно празно нещо, което мога да запълня така както аз си искам.
Не знам дали разбра нещо :)
Аз обаче чувствам, че ми се живее! И живея! И ще живея!
Ела да те гушна, нищо, че е виртуално, понякога това не е по-малко силно от реалността, знаеш ли?
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner