петък, 29 октомври 2010 г.

моята есен...

.
Днес е моята есен...
Хладно, че даже и студено утро. Покрило е скреж по колата. Но е слънчево!
Слънцето се показва зад баира. Синият безкрай на небето го прегръща и повежда към деня.
С усмивка от лъчи, разхождам се. Топлината на закъсняло лято ме обгръща и повежда... Забързана към теб, в прегръдка нежна озовах се. Планове за утрешния ден, слънчеви лъчи, целувки... споделени са с усмивките изгряли в нас. Слънцето за заник се гласи... щастието в погледа ми виждаш...
Ден прекрасен, цветна есен, слънчеви лъчи... и любовта...



.

сряда, 27 октомври 2010 г.

дъждовно и тъжно...

.
Мрачна сутрин. Сякаш никога няма да се съмне... и заваля... Заваля с онази безкрайност на есента. Доведе и тъгата... и сълзите... и безсилието...
Не искам да ми е такова... никакво!
До сега денят може да отчете някои свършени задачи, необходими неща, ежедневни. Но само това. Никаква тръпка, никаква искра в този ден... Ден от който вече не очаквам нищо.
Не, не стоя и да го чакам. То така не става, това отдавна го научих в този си живот. Трябва нещо да направя. Като начало, знам си че самосъжаленията не помагат, значи съм без тях. Да ме съжалява някой - не това не е за мен. Да, ще свърша нещо къщно... то тез неща безкрайни са.
Обичам да си домакинствам, но не и днес. Правя го с усмивка, но днес я няма...
Мога да поспя... да кача още някой грам... /май искаше да кажеш килограм/
Мога сигурно и друго да направя. Но аз искам...  май не знам какво искам днес...
Ще се нося по течението... ще броя го ден загубен...
Не! Не искам дни да губя! Не искам часове, дори!
Искам всеки миг следа да ми оставя... за да знам, че съм живяла...

.

петък, 22 октомври 2010 г.

есенно...

.
Алармата на телефона е жестока...
Оооо, нима успах се... каква е тази светлина през щорите процеждаща се...?
Скочих от леглото, поглед към часовника показва, че времето е точно. Но загадката остава... светлината...
Поглед през прозореца... светло е... небето синьо е... и слънчев лъч прокрадва се.
Ясно е, но студът усеща се, макар и да съм в топла стая.
Есенните утрини студени, свежи в ранината си... усмихната такава е и днес... Усмихнах се и аз.
Малко дрехи на гърба... и сутрешният хлад ме освежава, и следи дори не оставя от сънливост нощна. Усмихнах се...
Слънцето неизменно по пътя си върви и всичко, докоснало с лъчите ярки, се преражда и блести в  пъстротата и яркостта на есенния ден. Денят е тих и топлина дори усеща се на припек... И още нещо се усеща. Онова безвремие в тишината на природата край мен...
Тихо, пъстро, топло и особено уханно... Ухае на есенен ден... ухае пъстро...
Полъх свеж напомня, че животът продължава. Продължава със усмивка на лицето... продължава със усмивка във сърцето...
А усмивката, усмивка си извиква от спомен топъл... спомен за бъдещия ден... спомени за бъдещите дни...
И питам се какви ли мисли и мечти ще ме поемат на крилете си... Не знам. Но знам едно - мислите и мечтите ще са топли, пъстри и любовни...
Любов през есента... Не е ли пролетта сезонът за любов?
Неее...
Любов през есента... Носи дъх на зрялост... носи нишка осъзнатост... усещане за сигурност... чувството за топлина е някак пълно...
Не, това не е рутината, смърт за всеки път напред...
Усещането е за споделеност... за необходимост да се отдадеш... и го правиш с радост и доволство... защото Тя е Той и Той е Тя... защото смисълът е в ние...
ние... силно е през есента...
Есента на зрялост...
И ухание на обич...



.

сряда, 20 октомври 2010 г.

животът е прекрасен

 .
С ей, тези думи се събудих -  
животът е хубав, животът е прекрасен -
и с усмивка...
И се сетих за:


СВЕТЪТ Е ХУБАВ, СВЕТЪТ Е ЧУДЕСЕН

Ако понякога ти дотежи
от чужди обиди и чужди лъжи,
ти не замлъквай, ти не тъжи -
тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен.

Нищо, че някой кръгъл глупак

днеска по пътя подлага ти крак.
Пей и със песен го ти накажи.
Тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен.

Своята радост на друг разкажи,

своята рана сам превържи.
Твоята песен със друг те сближи.
Тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от твоята песен.

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ 

Какво по-добро начало за един ден... 
Твоята усмивка? Вярвам, че и тя... ;)

понеделник, 18 октомври 2010 г.

oбичам...

.
Обичам...
Обичам дните си в усмивки...
Обичам свежестта на новия ден...
Обичам слънцето в косите да играе...
Обичам увереност и сила да владея...
Обичам радостта в очите да се отразява...
Обичам да работя и резултатите да виждам...
Обичам да се смея...
Обичам всичко...
Обичам всички...
Обичам теб...
Обичам, дори когато сълзи крия...
Обичам мислите си, в полет ме понесли...
Обичам чувствата си, живот ми дали...
Обичам твоята усмивка, от сърцето ти изгряла...
Обичам нежните прегръдки, нов свят ми подарили...
Обичам горещите целувки, живот ми даващи да пия...
Обичам...
Обичам...
Обичам те!

картинката харесах тук.

.

мразя да ми е такова...

 .
Мразя такива дни...
Мразя да ме боли главата...
Мразя да е всичко в мъгла навън...
Мразя да се чувствам безсилна...
Мразя когато всичко се отлага...
Мразя да се самосъжалявам...
Мразя да съм затрупана с работа...
Мразя да не знам откъде да я започна...
Мразя да плача...
Мразя всичко...
Знам, знам, така се самоунищожавам...
Мразя го, но пак го правя... на инат... на себе си...
Мразя си ината...
Мразя си главоболието... /май вече го казах/
Мразя оплетените си мисли...
Мразя още по-оплетените си чувства...
Всъщност...
Те не са оплетени...
аз само обичам... друго не правя...
Обичам...

.

събота, 16 октомври 2010 г.

някакво такова ми е...

.
Днес ми е... някакво такова...
Защо толкова често менят се настроенията ми? От времето ли е?
От мислите ми ли е?
Или пък съм луда?
И да съм... няма да ми каже никой...
А аз съм влюбена... Нима е лудост?
Обичам и показвам чувствата си. Не искам да ги крия... и не мога.
Нима е плашещо това?
Не искам да обсебвам. А само да обичам...
Всеки има свобода да бъде себе си... защото си е себе си... уникален и единствен.
Когато има ние, когато мислите са за нас това не значи обсебване, а е споделяне. Споделяне на себе си с другия...
Обичането е доверие... доверие в другия... и сигурност...
Луда ли съм? Не знам... а и никой няма да ми каже...
Знам само, че обичам те безумно... Днес ти си всичко за мен. Ти си моето утре... От къде знам ли?  Да кажем, че интуицията ми... не ме лъже.
Вярвам... Вярвам в красиво утре. Вярвам, че е то възможно.
Ако е пожелано от двама, то идва по-скоро... значи от нас зависи... ако искаш го...
Красиво, топло, сигурно, спокойно, нежно, наше... с усмивки и любов...
Всичко можем да го имаме... каквото си го пожелаем... и повярваме...
Знам, че можем... от нас зависи...
Пречки обективни има днес... навярно винаги ще има. Има ходове разумни днес и ний ги правим. Утре ще са други. Времето ще ни покаже кога, кое  възможно е...
Днес знам обичам те! И да те обсебвам аз не искам.
Обичам те такъв какъвто си и да те променям аз не искам.
Просто те обичам!



.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

лунно... и дъждовно...



Няма я луната в дъждовната есенна нощ...
Но настроението е... лунно... и дъждовно...
Луната е сама... сама и аз съм... Значи две сме...
Сънчо ме зове... а аз помотвам се... споменът за топлината твоя, държи далече мен от хладното легло, самотно...

.

вторник, 12 октомври 2010 г.

есенно безвремие...

.
Есенно... безвремие...
Едно такова е мързеливо. Бавно случват се нещата. И даже никой не роптае.
В есенната привечер и слънцето е забравило да си прибере топлината. Вместо хладния повей в изненада ме прегръща неочакван топъл полъх. И забавя танца на забързаните токчета. Спряла на червения сигнал на светофара, поглеждам с изненада спокойствието на града. Никой и за никъде не бърза... странно... есента ли тъй влияе?
Есен, сезон на равносметка, за забавяне на оборотите. Сезон за събиране на плодовете на лятото. Но и сезон, в който се залагат цветните магии на пролетта.
 Природата и всички живи същества се придържат към този природен закон от хиляди години, пише, че дори са милиони... Само ние, уж висши същества, се правим на... голяма работа и си мислим, че е геройство да вървим срещу природата.
За миг поспрях се, да поема дъх, с поглед към липата, плахо почнала да сменя свойта дреха и си дадох сметка колко малка съм в този свят. Какво от мен зависи?... и отговор си дадох - нищо.
Поела с гърди есенния въздух с уханието на плодове и доза мързел... в опит да се доближа до природата и себе си, ветрецът топъл побърза да разбърка мисли, чувства и ми остави безвремие...
Всеки миг и всеки час, и всеки ден, и всеки месец, и сезон изнизват се, и нивга се не връщат... Искаме смисъл да им придадем. А дали смисълът не е в онзи миг покой, който можем да си подарим, опиянени от есенно безвремие? Миг, дарен за поглед вътре в нас... с искрата благодарност, че сме живи... че сме здрави... че сме тук... че не сме сами...



.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

щастлива...

.
Щастието...
Когато сме заедно...
Когато усещането, че с другия си цяло...
Когато се усмихвам на усмивката ти...
Когато другото е без значение, щом потъваме в прегръдка...
Когато нежност и топлина изпълват ни света...
Когато ме целуваш до забрава...
Когато в разговор мечтаем бъдеще...
Когато в бъбривостта си губя думите...
Когато искам да ти кажа, а ти го вече чувстваш...
Когато чувствам, че съм твоя...
Когато...
Има толкова много когато... и никое не е повече или по-малко от другото.
Онова особено усещане, когато времето сякаш спира, за да си поеме глътка любов, преди да продължи неукротимия си бяг.
Усещането, че нещо в мен се случва, нещо, което ти усещаш и не трябва да ти го разказвам. Чувството, че съм обичана и нужна. Удоволствие е да виждам изгрева на усмивката в поглед замечтан. И липсата...Да, липсата... на съмнения... всякакви. Това ме радва, че го преодолях. 
Имам си увереност, спокойствие и сигурност. Топло и уютно е с теб във всеки миг на заедност. И много ми е сигурно... не питай какво значи това - така усещам го.
Щастието... с усещания нови ме даряваш всеки ден. Оставяш ме без думи и без дъх, омаяна от нашето заедно... И как прекрасно е всичко, което заедно решили сме и правим.
Усмивката ти обожавам, която ми даряваш след моя хрумка и закачка, внесла в дома...
И искам още толкова много аз да ти разкажа... За утрото, след сънища, в които бяхме заедно. Сънища, като в приказка се наредили... За сърцето, помни още всеки трепет с теб... За мислите, криле ми дали, за да е лек денят ми... За всичко искам аз да ти разказвам. Да ми се усмихваш и да ме прегръщаш. Сили ти ми даваш да вървя напред, с времето безспирно да се състезавам. Да намираме времето за нас и да го спираме за миг, който да ни топли и съживява.
... ... ...
Щастието... твойто име носи... А аз си те обичам...

.

събота, 9 октомври 2010 г.

днес ми е...


Днес ми е... лилаво...
Или пък е бяло...
А може би и жълто... и зелено...
Нека си го кажа с думи малко - цветно ми е!
Цветно? Мрачно утро е навън...
Но в мен е топло, полетно и... цветно.
В полет съм от вчера и пазя си крилата.
Имам нужда аз от тях в сивия и мрачен ден.
И днес ще съм на път, но в сърцето мое ти си.
Енергия в мен кипи, усмивките преливат...
Обичам да съм цветна...
Такава, каквато ти ме нарисуваш...



.

сряда, 6 октомври 2010 г.

денят...

.
Денят е... меко казано противен.
Вали, мрачно е, студено е. Настроение на нула, че и по-надолу. Обаче...
Обаче усещам нещо... различно.
Усещам една светла нишка напред, нишка оптимизъм... Протягам ръка... искам да се хвана за нея... В стремежа си да се докосна до нещо оптимистично се усмихвам. Една такава, малко плаха усмивка, но какво пък, нали е усмивка :)
Усмивката си има дружка - надеждата. А тя си води топлинка. С нея за ръка държи се нежността. А тя повела е и любовта... Ех, каква компания си спретнах ;)
Усмивката е смела и чаровна... Ей така почувствах се и аз. И такава ще съм днес - нежна, топла и добра... Капки свежест ще мият ми деня от прах и тъга. Слънчице в душата ще ми грее и ще топли всеки до когото се докосна с нежност.
Познаваш нежността ми... познай я днес и приеми я с шепи. Топлината ми ще разтопи мисли тежки, сиви. Ще ги замени с любов.
Любов... смисълът на всичко тя е...

.

вторник, 5 октомври 2010 г.

днешно...

.
Мрачно... дъждовно... сиво... студено...
Есенен ден... Но от ония... неприятните... нежеланите... Дните, в които помръква настроението без причина. Дните, в които сякаш всичко е против мен. Дните, в които забравям хубавите си намерения и се отдавам на тъгата... безпричинната...
Опитите за усмивка на лъчите топлинка и светлинка искам да задържа по-дълго, по-близо. На моменти сякаш успявам да уловя топлото и оптимистичното, а в следващия миг, като капка търкулнала се по уморения лист на дървото остреща, оставам с празни мисли. В опит да ги запълня се втурвам с книгата под завивката, която да даде макар и измамна топлина за душата ми. Душата търсеща огъня, който да я държи жива и устремена в днешния и утрешния ден.
Но огъня изгаря...
Нека гори!

.

събота, 2 октомври 2010 г.

мисли в събота...

.
Странни мисли за съботна сутрин.
Успах се, но не е проблем, събота е. Направих доста неща за себе си, докато другите спят. Все трябва да започна, или по-скоро да продължа, полезните неща, които правят деня и живота по-леки, по-здрави и по-усмихнати.
Да се върна на мислите, необичайни за това време. Какво е общуване в интернет? До колко съм аз, до колко съм себе си? А дали на моменти не съм това, което искам да бъда?  Разни въпроси, които съм си задавала и които са ми задавали. И отговори най-различни. Според мен, най-лесно е да бъда себе си. Всичко друго... не виждам смисъл. И аз съм себе си.
Има плюсове, има и минуси. Донякъде в нета има анонимност, повече измамна, но все пак... Тя позволява да бъда повече себе си. Позволява да споделя мисли, желания, които в ежедневието, сред хората, с които съм по цял ден, не бих могла да изкажа, да намекна дори. Защо ли? Ами, причини много. Може би най-голямата е, че не биха ме разбрали.
Малко примери: децата не биха разбрали, как е възможно тяхната майка да е влюбена... на тия години... Колегите не биха разбрали, че тази сериозна колежка, чете стихове и се интересува от източните учения... Родителите не биха разбрали как може тяхната дъщеря /на тия години/ да мечтае и да вижда в пеперудата, кацнала на розовия цвят, съвършенство и красота, пред които се прекланя. За тях това е губивреме, несериозно... а тяхното момиче, оооо, то е сериозно, ние така сме го възпитали... Други мисли ми идват - за възпитанието и самовъзпитанието... но за тях друг път. Съпругът... той отдавна ме е приел за даденост и не може да приеме новите ми интереси, вълнения...
И ето, макар и измамна анонимността тук ми дава възможност за едно местенце където да бъда себе си. Да, тук съм аз. Такава една... понякога сериозна, понякога вятърничава... В някои моменти се чувствам на 18, след малко се усещам на 80... Е, в повечето време съм си на моите... Но не възрастта, не годините, могат да определят коя съм аз. Увереност и неувереност се редуват, усмивки и сълзи, оптимизъм за утре и най-черен песимизъм...
Но това съм си аз...
Понякога искам да се променя... но не мога да избягам от себе си. Искам да се променя към по-добро. Но кое е по-доброто? Дали успявам, дали ще успея?
Стига толкова.. безкрайна е темата, едва ли ще успея да напиша и частица от мислите си...
Събота е. Облачно е. Не е моето време, но... ще трябва да направя опит за промяна...
Промяна... за ден с усмивки...
Напред!

.