четвъртък, 16 август 2012 г.

есен ми намига...

 .
Снощи умората надделя в мен.
Скоро не бях усещала толкова силна  физическа умора.
Въпреки умората съм заспала много бързо.
А сега, сред нощта, се събудих.
Заради умората...
Вече час се опитвам да продължа съня, но... напразно. Всичко методи, които знам, и които помагат понякога... тази нощ не се получават.
От прозореца нахлува хлад. Доста хладни са последните нощи тук. Вече все по-често природата напомня за есен.
Днес /то вече е вчера/, вятърът се заигра пред погледа ми с липово  листо и го довя до мен. Погледнах нагоре към липата, все още е зелена премяната й. Но долу... как не бях забелязала... Есента е започнала да тъче есенния си килим, изпъстрен с топли краски и ухание на зрялост...
Средата на август е... някак необичайно сякаш е. И тези хладни нощи... примъкнах си още едно одеяло :)
В последните дни душата ми в хармония се гуши. И някак топло ми е. И уютно...
Мисъл, спомен недалечен, ще прегърна и на съня за час-два поне да се предам...
Есенни занимания ще имам и през този ден. А умората... да си ходи нейде надалече...
Есента... скоро ще е пълновластна тя...

неделя, 12 август 2012 г.

нощни мисли...

.
Да, от оптимизъм имам нужда и аз.
Оптимизъм искам да ти дам за утре и за днес...
Да, проблеми има. Не ги омаловажавам. Но и не искам да ги издигам на пиедестал.
Решението едва ли е едно. Защото и проблемът не е един. Но ако проблемите са два, то решения поне три ще се намерят. Най-добре ще е да е комбинация от трите...
При повече проблеми и решенията ще се умножат. Това ще доведе до повече възможни комбинации.
Искам да вярвам, че заедно можем да намерим успешната. Не искам да се предавам! Не се предавай и ти! Моля те!
Пожелахме си лека нощ... От сърце ти желая да е такава за теб!
А моят сън избяга...
Болката в гласа ти мира ми не дава... Защо не мога да ти помогна? Поне да те прегърна...
Сигурна съм, че възможна причина е това, за което ти говорих и тази вече спомена и ти. Но със сигурност не е единствена причина. Търсим ги причините, понякога сме сякаш на правия път, друг път сме като във мъгла загубени... Като сега...
Но и мъглата има своите си граници. Утре слънцето ще я разсее и нека с първия слънчев лъч да тръгнем напред... с усмивка... Защото ще успеем! Нали ми вярваш? До сега не съм ти казала ни една думичка невярна. Няма и да ти кажа. Всичко, което споделям с теб е точно това, в което вярвам днес. Утре, когато получим друга информация, може да променя мислите си по въпроса, но ще си призная и ще го обсъдим заедно.
Знам, не съм образец за постоянство. Но една е мисълта ми за теб. И по-сигурно нещо нямам... Любовта ми... Развиваща се и израстваща с времето...
Искам да вярвам, че любовта е решение на всичко. И вярвам! И те обичам!
ОБИЧАМ ТЕ! Чуваш ли?!...

вторник, 7 август 2012 г.

сълзливо ми е...

.
Сълзливо ми е...
Без причина...
Просто е...
Седя си и сълзите стичат се...
И болка в гърлото ми се събира...
Без причина...
Нима възможно е да се усеща нещо ако мислите на другия далече са от мен?...
Защо са тези мисли в мен?
Причина нямат си...
Поне такава, която разумът да одобри...
Не искам тези мисли.
Не искам... Искам... къде е границата между тях?
Може да е пропаст или крачка малка...
Дали страхът от първото ме спира?
Дали след време няма да се разбере, че крачка мъничка ме е деляла от сбъдването на мечта?
И ето новите въпроси...
Кога, защо, къде и как?
Необходими ли са те сега?
Защо забравям, че когато трябва отговорите сами ще ме намерят?
Защо е трудно само със сърцето да мечтая?
Защо с въпроси се оплитам?
По-лошото е, че отговори търся дето няма и не трябва аз да питам...
Как да спра този водопад заливащ ме с въпроси?
Понякога си мисля, че само думичка една е отговор на всичките ми шантави въпроси...
Шантави ли казах?
Да, за другите те такива са...
А аз ще чакам тази дума... която свободата на безвъпросно съзнание ще ми донесе...
Докато чакам... няма да го мисля.
Ще си напомня пак, че когато трябва - ще се случи.
А аз готова ще съм за тогава...
Сега сълзите ще измия...
Ще поема въздух на дълбоко и болката ще си отиде...
Лесно е, нали?
Такова ще си го направя...
А след това мечтата си със сърцето ще прегърна...
Сърцето ми е от любов тъкано...
И любов да подарява само може...
А сълзите... отивам да си ги измия...

неделя, 5 август 2012 г.

пълнолунието...

 .
Пълнолунието ми влияе...
Много...
И все по-непредвидимо...
Не мислех, че е възможно...
Причини търсех в мене...
Няма...
В другите потърсих ги причините...
И там ги не намерих...
А луната ми се присмива през прозореца...
Голяма и пълна...
Отслабва вече...
Аз сега й се усмихвам...
Защото цялата съм аз...
До следващото пълнолуние...






.