Всички имаме нужда от отдушник в напрегнатото си ежедневие. Загубили връзката със земята все по-често търсим връщане назад.
Понякога си мисля, че нашите предшественици не са били подложени на толкова много стрес. Може би греша, стрес е имало, но е бил с различно естество. Днес все гоним някакъв час. Съобразяваме се с все повече хора. Целият свят е едно голямо село...
Пра-пра-пра-пра-прабаба ми е имала грижа за децата и къщата. Да изпрати пра-пра-пра-пра-прадядо ми на лов или на нивата. Да го посрещне с усмивка. Ако й рекне нещо напреки, ще се врътне и като влезе в стана да тъче шарената черга ще си го изкара на чергата с по-силни удари с бърдото. Скоро ще й мине и ще си запее и красотата на слънцето и градината ще втъче в чергата. В ранно утро ще просне новите черги на плета за завист на комшийките и пак ще си запее слънчевата песен, с която е изпратила пра-пра... дядо ми по мъжките му работи.
А днес... Днес се надпреварваме с времето и с мъжете. Да се покажем, че можем като тях. И ей го стреса...
А на мен пък ми е хубаво в градината. Радвам се на сутрините, когато слънцето посрещам и усмихнатите рози със сутрешна роса ме поздравяват. Боса се разхождам и земята ме прегръща, с росата си от жива вода ме разбужда...
Друг път сълзите пречистват мисли и чувства, които неразбрани болката носят. Ето, прозрение сега ме осени: от неразбиране най-ме боли. Неразбирането е плод на липса на разговор, на нещо премълчано, да не би да е криво разбрано. И ето го как се заплитат във въртележка мълчание и неразбиране. Колко сълзи ще можем да си спестим, ако опитаме другия да чуем, да разберем, да попитаме без неудобство. С думи по-малко - да говорим и да споделяме - това е решение.
А навън една луна се е ококорила...
Луната е началото женско. Затова самодиви танцуват под лунни лъчи в нощите тайнствени...
Луната без слънце не може и жената с мъжа се допълва...
А как ми липсва в тази нощ пълнолунно безумна...
И на него му липсва мойта прегръдка...
А утре?...
Утре е ден...
Лека нощ! :)
