петък, 23 февруари 2018 г.

носталгия

"Носталгията е чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали. То често е свързано с идеализиране на хора, събития и места от изминала епоха."

И без да се замислям дълбоко мога да си поставя диагнозата...
Напоследък все по-често се връщам в спомените си за хора, време и места безвъзвратно отминали. Не страдам от излишен идеализъм, По-скоро съм реалист. Понякога повече отколкото, вероятно ми е здравословно.  Не съм изтъкана от консерватизъм. Приемам  и търся новото, различното.
Цвете съм. И имам корени. Без тях съм немислима, несъществуваща... Един лист отронен и отвеян от вятър в десетата земя след девет...
Искам си корените. И трябва да се грижа за тях. За да са силни за другите след мен.
Връщайки се назад, знам, че не мога и не трябва да променям нищо. Трябва да помня и да предам наученото в утрешния ден. Спомените могат и трябва да бъдат уроци. Не искам да съдя миналото си. То е такова, каквото ние сме го направили при онези условия, с опита и знанията, които сме имали тогава. Днес при нови условия, с още знания и опит, със спомени трябва да градя днешния ден, който утре ще бъде спомен. Градежът трябва да бъде здрав, за да оцелее през бурите на времето. Да запази здравите основи, върху които утре да мога да стъпя и аз и тези след мен.
Тези след мен... Вярвам, че съм им предала и предавам необходимото им, за да пазят полученото наследство и върху него да градят своето утре...

Ей такива мисли ме владеят в последно време...

.

понеделник, 5 февруари 2018 г.

пролетно ми е...

Да, пролетно ми е...
В началото на февруари...
Едва ли само защото слънцето ме гали с топлите си лъчи. Едва ли само цъфналите кокичета ме усмихват и ми носят пролетни мечти. Едва ли само прегръдката на любим ме дарява с надежди.
Разумът ми казва, че не е съвсем нормално да е топла зимата. Но сърцето ми се радва на пролетните предвестници. А душата ми копнее за кокичета, синчец и минзухари. За неукротимия и раждащ порив на природата във всичките ѝ проявления - цветя, храсти и дървета, катерички, птички и други живи твари. За особения чар на пъстрата топлина на майската пролет. За пролетните юнски нощи изпълнени с живот и сладостна нега.
Ех, размечтах се... А е само февруари... началото...
Днес се усмихнах на иглика цъфнала. В къща необитаема, в двор обрасъл в храсти непочиствани с години, розова усмивка ме поспря...
Убедена съм, че никой и нищо не може да усмихне деня ми, ако аз не го пожелая. А аз го искам. Искам го с цялата си душа, с цялото си сърце! Искам го с онази надежда на удавника, уловил се за сламка...
Моята сламка...
Началото на февруари е...
А в мен е пролет...
И се усмихвам...


.