петък, 30 юли 2010 г.

цъфтеж...

Клонки от това цвете ми бяха подарък преди година и половина. Благодаря ти, мила Фейо! Сложих го на две места. Едното полудя и даде прекрасен цвят през пролетта... красота. Другото не пожела да ме зарадва. От второто ти откъснах клонки преди два месеца, и ги набоде при теб. Днес ми каза, че си е все същото клонче, непораснало, но цъфнало... дарило ти два цвята. Не успях да го видя... толкова бързахме... ;) С усмивка ти казах, че до теб явно всичко разцъфтява... Цветето... аз... Да, така се чувствам, когато съм с теб - цъфтяща... усмихната... добра... Такава съм и сега... Ти си моят вълшебник... С теб съм жива... с теб съм щастлива... с теб съм усмихната... с теб съм цвете... Цвете съм... и цъфтя... .

четвъртък, 29 юли 2010 г.

бяло ми е...

Бяло...
Цвят ли е? Или липса на цвят?
Такова ми е... липсващо...
Но и надеждно...
Свободно е... за мечти и надежди... за утрешна среща... за топла прегръдка... не в съня, а истинската... за онази прегръдка, която топли, която разнежва, която усмихва, която обича...
Бял лист... той може да бъде изписан с усмивки, може да бъде написан със сълзи... а най-вероятно ще е изписан с усмивки през сълзи...
Как се вижда бялото? Само в контраст с черното. Слее ли се, вече е сиво... безлично...
Сиво... безлично... има такива хора, има такива дни, има такива чувства, има такива надежди... Аз не съм сива. Ти не си сив. Нашите дни не са сиви. Нашите чувства не са сиви. А надеждите и мечтите ни са цветни... като дъгата след дъжд... преливаща от цвят и живот...
Живот... Искам дълъг живот за теб и за мен, за да бъдем по-дълго заедно... да бъдем заедно... защото те обичам, защото с теб съм жива...
Новият ден... в очакване да бъде изживян и "написан"... Хайде, приготви се... аз приготвям усмивки за утре, няколко сълзи, от онези, щастливите... Все пак за контраст са ни нужни. Взимам си от нежните прегръдки за теб, които ще ти отдавам с много любов... От целувките с огън и страст...
И денят ни ще бъде жив...
.

събота, 24 юли 2010 г.

позитивно ми е...

Сега ми е позитивно. След няколкото колебания в днешния ден от едната посока до другата... сега ми е... позитивно. Да, това е думата, която най-точно описва състоянието ми в този момент.
Имам усещане за лекота и яснота. Хубаво е когато облачните мисли са далеч... тааам някъде... много далече.
Изпълва ме особено чувство за топлина и обич. Сякаш съм готова за всичко в този живот. Всичко е достижимо, допустимо... на една ръка разстояние... протягам... и ето...
И в днешния ми ден мислите ми се гонеха и надбягваха със себе си. Играха си на криеница и на "сляпа баба"...
А сега се намериха и уморени от скитосване, искат да се подредят, да се поизмият от праха на съмненията, да заблестят огряни от почти пълния лунен диск... и да затанцуват лунен самодивски танц... над росната поляна, отразила звездните искри в тревите си...
Душата ми е самодива... волна и красива... омайна и цветна... безгрижна и пленяваща... любеща и раздаваща... отдаваща и обсебваща...
А може би душата ми е жар-птица... многоцветна и сияеща от огън... изгаряща и прераждаща се от пепелта...
А дали не е само Азът ми... намерил себе си в хармонията на света... познал любовта...
Любовта... всичко е любов... в необятни измерения...
.

петък, 23 юли 2010 г.

намеренията ми...

Искаше ми се моите Земи, моите джунгли от мисли, чувства и вълнения, да имат повече светлина и оптимистични пътеки, които да водят напред и нагоре... Но явно като в истинската джунгла на места е непроходимо, налага се смяна на посоката, дори и връщане назад... Има откриване на нови видове, в случая нови чувства и усещания. Доста често, в горите наречени размисли, откривам себе си... или се загубвам... Но така или иначе, чувствам се в своите си Земи, в свои води, в своята джунгла. Уютно ми е... Макар понякога тъмнината покриваща Земите да изглежда непрогледна, а бурята опустошителна, то знам, че винаги изгрява слънце след това. Пречистени след дъжд от сълзи, Земите са по-пъстри и топли от всякога. Гостоприемни и усмихнати... изпълнени с живот и надежда... Така е и сега... Вярвам, че и утре... .

вторник, 20 юли 2010 г.

времето...

Следобедният летен дъжд е измил всички облачета от простора. Слънцето е някъде натам... към заник... Тихо е... мързеливо е... Неусетно над баира се надига пухкава белота... Винаги, когато виждам такива облаци се сещам за приказката за тримата глупаци, които се бухнали в "мекия бял памук"... Няма начин - такива трябва да са били в приказката. Е, тогава съм склонна да не ги виня в глупост... та облаците са толкова изкушаващо бели и меки... Ха, дали не се признах за четвърти номер ;)...
Понякога се чувствам като първия глупак... Доказателства ли? Ще се намерят...
Сега се сещам за това, което съм чела за английските порядки. Мислите ми са породени само от прочетено, аз никога не съм стъпвала там. А и никога не съм говорила с познати за живота там... Защо ли? Не знам...
Та да се върна на прочетеното... В книжките пише за възпитаните англичани, които винаги намират тема за разговор. А ако няма какво да си кажат има една тема, изключително подходяща - времето...
Та защо се сетих за това? Дали защото напоследък, често пиша, а и говоря за времето... Нямам ли какво да кажа? Не искам да е това причината.
Природата е най-истинското нещо на този свят. А времето е едно от проявленията й. Винаги уникално!
Понякога усещам влиянието на времето върху настроенията си. Това влияние може да е много силно.
Но понякога настроенията ми контрастират на климатичните изяви. Като днес...Сякаш напук на спокойствието на лятната вечер, в душата ми вилнеят урагани. Всъщност не са все още урагани, в онази фаза на зараждане са... Когато стихиите са неуправляеми и непредсказуеми...
И защо? Не знам. Понякога си знам, но днес... и идея нямам...
Разумът събира две и две. Разглежда и анализира... няма данни за надигащи се стихии...
Вслушвам се в тишината... Навън е вече тъмно. На терасата съм, сама, с тефтера и мислите си. Странен навик ми се заражда... Под влияние на музата /;)/ пиша... истинско писане... и по-късно пренасям в нетпространството.
Искам да съм сама и не светнах лампата. Светя си с фенерчето на телефона... хм, някога фенерче осветяваше страниците от книгите в летните нощи на ваканцията...
Тишината... да, така е на пръв поглед, всъщност, слух. Нощта е изпълнена с живот - щурците в тревите... в далечината е дерето с песните на жабите... кучешки лай от другия край на селото...
А пред мен, точно на юг, е лунният диск /по скоро - полудиск/... луната е нарастваща, открила светъл лик, сякаш казва - нямам тайни... но кой ли й вярва? Аз - не... мисля, че добре си крие тайните и още дълго ще е така.
И звездите се престрашават да покажат своя поглед, все още бледи, срамежливи... А облакът... онзи бял и пухкав... сега е тъмен, сив... насочил се към светлия лунен поглед...
Не, не искам да съм свидетел как ще помрачи светлината... прибирам се... с лунната светлина в душата си... и надежда за спокойствие...
А денят утре?
Разбира се, че ще е хубав!
.

неделя, 18 юли 2010 г.

неделни размисли...

Тъмно е. Сутрешен хлад. Придърпвам одеалото от земята и се завивам в топлината му. Сънят се измъква през отворения прозорец. Лятната утрин заема мястото му. Неделя е. Срамежливо се прокрадва слънчев лъч. Бодрите песни на птичия свят прогонват сенките на неделния мързел. Протягам се и усещам енергия във всяка своя клетка. Мисълта, че животът се е забързал напред и желанието ми да осмисля всеки миг от него, ме вдигат от леглото. На терасата ме очаква килимчето ми за йогийски упражнения. Йога... новата ми страст. Страст... Хубаво е когато има стрст във всичко, което ме заобикаля. Страст - равносилно ли е на живот, на себеотдаване? Усещам, че всичко, което правя с вдъхновение е по-лесно и по-резултатно. Значи знам какво ми трябва - вдъхновение... Денят е започнат с усмивка. Време за неделната закуска, приготвена с много любов за все още спящата ми челяд. Телефонен разговор с най-топлия и мил глас... И полетът е тук. И ми е леко, и лесно, и усмихнато. Целият ден... Онова спокойствие на душата, без въпроси и терзания, ме владее. И е хубаво... Добра основа за началото на предстоящата седмица. Седмица, която белязах с очаквания за понеделнишка среща... Съдбата ще е благосклонна... Вярвам го! Очаквам го! .

неделя, 11 юли 2010 г.

на свечеряване...

В един късен следобед... на свечеряване... Когато денят си тръгва, но пленен от лятното безвремие, не бърза да отстъпи на нощта. А неделният ден е по-мързелив от всеки друг... Мързеливи нишки ме привличат към люлката... удобна е... Потъвам в сбогуването на деня... Необичайно тихо е. Дори вятърът е успокоил дъха си. Перестите облаци неподвижни се усмихват в необятната синева. Снежнобелите облачни къдели, целунати от последните слънчеви лъчи на днешния ден, контрастират с небесносиньото на безкрая. Безкрай... безвремие... безгрижие... Спокойствието ухае на прясно окосена морава... В далечината вятърът започва своя вечерен танц в прегръдка с клоните на дърветата. почувствали свежата му ласка, запяват в хор птиците, намерили подслон във величествената корона на ореха. Небето се изпълва със забързани лястовички. Нямат време, трябва да укрепнат крилцата на младите. Открояват се и соловите изпълнения на вечерните концерт-майстори. Заслушана, в опияняващите звуци на сбогуващия се ден, потъвам в безмислие... Без мисли... Само усещания... Усещане за единение... единение с природата... Усещане за целостта ми... Без думи съм... ... ... ... .

събота, 10 юли 2010 г.

изгрев...

Още ми е сънено... снощи се увлякох в нета...
Навън просветлява, но какво е това...? Отново шумът по листата от капките дъжд... сякаш не е валяло скоро...
Прегръщам пак възглавницата и се завивам до горе... усеща се и сутрешният хлад, а сега и с този дъжд... искам топло...
... ... ...
През отворения прозорец нахлуват бодрите песни на птичия свят...
Хей, ето го и него, дългоочакваният слънчев лъч... последните дни ми липсваше. Днес е особено закачлив... провира се между клоните на старата круша... намества се в погледа ми... обръщам се настрана... следва ме...
Има си дружка... подканят ме да ставам... не мога да устоя на повика им... излизам на терасата...
Слънцето се е вдигнало над хоризонта... провира лицето си, измито от сутрешния дъжд, между перести облачета, пременили се в цветовете на дъгата...
В тревите са се разпръснали бисерни капки, отразяващи слънчевия поглед...
Не усещам, че съм боса... топлината от погледа на слънчевия диск ме сгрява и събужда...
Усмивката е с мен... моята си усмивка... с която съм си аз...
Хе, обичам целия свят... обичам те... обичам се...
Животът е прекрасен... с още един изгрев...
.

петък, 9 юли 2010 г.

един ден...

Заради облаците ще да е... Едно такова ми е... и тъжно... и студено... и безвдъхновено... Денят ми започна нормално, според създадените навици от последните дни. Продължи и презполови с различни занимания. Свърших доста работа из къщи. Но не усещах радостта. Сякаш бях робот... точно това е усещането - една безчувствена машина. Производителна, но нямаща усмивката ми... Сега съм тук, а след малко ще се потопя в света на книгите... Чувствам се ограбена. Искам си усмивката! За да почувствам себе си... За да намеря слънцето си... .

сряда, 7 юли 2010 г.

дар от съдбата...

Благодаря! Благодаря! Благодаря! Благодаря за днешния дар от съдбата! Най-прекрасните два часа! И усмивката е с мен... и слънцето изгря в душата ми... и щастието е неописуемо... .

неделя, 4 юли 2010 г.

дъждовна привечер...

Усмихнат летен ден. С надежда съм, че няма да му става навик всекидневното преваляване. От средата на деня се заредиха прегърмяванията в далечината и усмивките на слънцето. Надеждата продължаваше... до преди малко. Слънцето се отправи към хоризонта в лабиринт от бели облачета. От север белотата им помръкна, оцвети се в сиво и мастилено. От далечината се дочу глух тътен. И пак... по-наблизо... Вече стана ясно... разминаването с дъждовните облаци няма да се състои днес. Небесносините петна по небосвода се загубиха, превзети от сиво-бели къдели. Първите капки страхливо докоснаха керемидите и плочите, и се изпариха от топлината оставена в спомен от залязлото слънце. След тях дойдоха следващите, които запяха по притихналите листа на дърветата. Природата очакваше този миг. Усмихнах се. Природата си знае. Защо и аз да не приема този дъжд. Какво значение имат моите очаквания и надежди... /това е друга тема/ Усмихнах се... Поех дълбоко чистия балкански въздух. Дъждът се усили и завесата пред баира отсреща стана по-плътна. Северната стена на къщата в съседство е мокра. Това обяснява защо при мен, на южната тераса е тихо и сухо. Листата на дърветата пред погледа ми, защитени от къщата, пленяват със своето спокойствие, отдали се единствено на дъждовните капки... Ей, там, по-на изток, танцът на вятъра с клоните на дърветата в градината е в разгара си. Клоните се увиват и преплитат с дъждовните струи в любовен танц. Дъждовната завеса изтънява... Тътенът от гръмотевиците се отдалечава... Притъмнява... Нормално е. Нощта настъпва в своите владения. Въздухът изпълващ дробовете ми е с особеното усещане за измитост и с неповторимото ухание на липа... Последните дъждовни капки се отцеждат и само затихващата песен на капчуците, напомня за случилото се... Всичко е притихнало... спокойно и изкъпано... Природата е готова да посрещне нощта... Нощта... само тя е причина да не видя дъгата в небето... Но дъгата в душата... тя е там, в мен... готова да я споделя... .

петък, 2 юли 2010 г.

юлско утро...1... 2...

Ранобудна съм... Първоюлското ми утро започна с ухание на липа... Слънчевите лъчи оцветиха небето над зеления хоризонт. Тревите заблестяха украсени с многоцветни капчици роса. Поемам дълбоко въздух... с него поемам и жизнените сили на земята... поемам и усмивката, която озарява цялата ми същност... усмивката, която бе с мен през целия прекрасен ден... ден на сбъднати желания... ден на нежност... на особено усещане за пълно щастие... И днес се събудих с усмивка... запазила топлина от вчера... Утрото изми погледа си с краткотраен дъжд. Очаквам усмивката му да донесе закачливите лъчи на слънцето... да изпълни дните ми с реализираните ми намерения, които като подредена жена съм планувала... Планове... защо ли? Не веднъж се е оказвало, че непланираното и неочакваното е толкова прекрасно... другото е суета... кога ли ще я преодолея... .