понеделник, 24 април 2017 г.

пролетни магии

Най-цветният сезон е тук. 
Сезона на най-големите промени е пролетта. 
Пролетта променя природата. Цветя, храсти и дървета бързат да се кипрят с безкрайна цветова палитра, с ухания вълшебни.
Пролетта променя и мен. А може би ми позволява да проява най-съкровената си същност?!
Да, промяната е проявление! И когато това проявление се осъзнае по един или друг начин, усещането, че съм част от Цялото, от Магията наречена живот, е истински вдъхновяващо.
Днес ми е такова. Вдъхновено! Магично!
Може би в някой минал свой живот съм била вълшебница... А в този пролетните проявления ме връщат към същността ми. Една същност, която все повече усещам, приемам и обичам.
Няма нужда да търся обяснения за особената ми чувствителност през пролетта.  Аз съм Пролет! Жива, вдъхновена, подмладена, шарена, усмихната... хармония...
Поглед през прозореца и Зеленият цвят на гората изпълва сетивата ми. Немирният вятър гали сетивата ми и роши мислите ми. Слънцето топли душата ми. Душата, същността... Дивата ми същност. Богинята в мен...

Пролетните месеци си имат своите капризи. Март непредвидим е. Днес усмихва се, след час ще плаче, след два ще е сияние... Април не му отстъпва. Той добър е днес, а утре може да е тъй жесток и на зима да прилича. А после пък с априлския си вятър лятото довява... Май е най- прекрасен! Зелен и цветен, усмихва се и топли. Май е влюбен... И в юни пролет има. Зряла пролетта е в юни...
А днес съм си априлска, с малко майски привкус и юнски са мечтите в мен...


.

вторник, 21 март 2017 г.

искам пролет


Бърза пролетта.
Има да свърши много работа.
Всички я очакват и надежди се събуждат. 
Мечти мечтаят се в изобилие в пролетните дни. 
От сън събуждат се и най-смелите очаквания.

А в мен усещането е за разпад...
Отново с болести се боря. 
Докато да се усмихна като победител, нещо друго ме прекършва.
Изморих се от вируси и гадости.
Не искам повече лекарства. 

Искам пролетта да бъда!
Искам да се усмихвам пак добра.
Искам да съм цветна. 
И слънчева да бъда.
Искам да съм пролет...

.

петък, 6 януари 2017 г.

снежно е навън

Снежно е навън. Бялото е символ чист. Но е студено.
Студено е защото няма я прегръдката, която може да ме стопли. Но имам спомен в себе си от вчера. Спомен за следобед топъл. И за друг мечтая днес...
Обичам зимата когато е истинска. Бяла, снежна и студена. Но е невъзможно да я споделя с любим...
А искам... И пак компромиси ще има... В някой следващ ден...
Защото въпреки всичките ми гневни настроения, които ме обхващат, когато е далече от мен, не мога и не искам да си ходя. Сега съм по-добра и по-търпелива. За сега... А после... искам да си ме прегръща, да си ме обича без думи, така както той си може. Защото това е той... Защото такъв си го обичам...

А сега... топъл чай може да ни стопли и надежди за среща утрешна... 

.

понеделник, 2 януари 2017 г.

празно ми е

Празно ми е...
Когато усещането, че си лъган, че си на второ или пето място /все едно е, щом не си на първо/ е толкова силно...
Да, нямам материални доказателства, но това не е причина да не вярвам на вътрешния си глас, който не ме лъже. Ако събера мъничките парченца от знаци, които всеки ден ме намират, ще се получи огромно доказателство. Защо затварях очи, ли? Защото обичам! Защото обичам, защото искам да съм обичана... И няма никакво значение, че куп умни глави са казали да не чакам любов, а само да обичам, било достатъчно... Не, на мен не ми е достатъчно. Повтарям го: искам да бъда обичана. Любовта не се мери и тегли, но все е любов.

Чувствам се щастлива, въпреки, че знам, че не съм обичана. Защото има много начини да се чувстваш значим, а от там и да се почувстваш щастлив.
Но когато малките знаци се съберат и ти покажат, че ти си просто една глупачка... Избухваш и се отприщва цялата негативна енергия таена нейде в теб.  Дори не си очаквал да е толкова. Сигурно ще да е вярно, че капка по капка вир става. Един вир от гняв. Гняв, който е насочен предимно към мен. Но аз не го искам, искам да се освободя от товара му.
Не искам да бъда лоша към другите. Но тогава съм лоша към себе си. Вече не искам така. 

Не знам какво ще стане след моето избухване. Но със сигурност не може да се продължава така. Не може, а и не искам. Ако за някой е удобно така, мен това не ме задоволява. Вече искам удобство и за себе си. 
Защо сега? Може би ми е толкова търпимостта. Всъщност, изненадвам себе си с това търпение. 
А усещането да си лъган е ужасно. Смазва ме, искам да се освободя.
Сега спирам да мисля. Спирам да правя каквото и да е в тази посока. Ще чакам... търпеливо...

Не мога да правя повече крачки към другия. Изморих се.
Време е да направя крачка към себе си. Първо една, а после още една и още...

Денят е почивен според някакви правила. А аз ще го направя работен. Ще работя, ще работя, ще работя. Още повече, че в къщи винаги мога да си намеря повече работа, отколкото може да се свърши. 
И ще чакам... Промяната, която вече заслужавам. Защото така не може да продължава. 
Празно ми е...
Отивам да напълня поне деня си с работа...

.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner