четвъртък, 30 ноември 2017 г.

дни и дни...

Има дни и дни...
Последните са едни... никакви...
Не ги искам такива. Да, сутрин се събуждам и си казвам: днес е един прекрасен ден. Усмихвам се и... все се намира нещо, което да прекърши усмивката и устрема ми. Наистина се опитвам да бъда по-позитивна, да не обръщам внимание на негативното. Защо ли, но не ми се получава в последно време.
Може би мрачното, ниско, ноемврийско небе е виновник? Навън все още липсва сняг. Всъщност, не съм сигурна, че го искам. Да, харесвам го, в него има едно особено усещане за уют, който се рее на детски спомени. След романтичната и топла белота на големия сняг пристъпва заледената, кална реалност. Неизбежна...
Дойдох тук, в моето си място, с намерение да споделя и да намеря светлинка за дните ми. Рядко идвам тук. Тъжно ми е. Това местенце го създадох с много любов, с много оптимизъм. Тук съм истинска. И тъжна и щастлива, със сълзи от мъка и от радост. Място без лъжи, с откровения до болка, с мисли щури. Място подредено днес, а утре разпиляно. Точно като мен...
Затова навярно днес съм тук. Имам нужда пак да се намеря. Да намеря оптимизма си и вярата. Да намеря усмивката си и надеждите си смели. Да си събера мечтите, да ги поизтупам от праха на времето...
Календарът е безмилостен. Вчера сякаш бе, когато с дни безброй се бе накиприл. А днес самотен лист останал с дни безкрайно преброени. Дни, нарочени за празници...
Празници... С годините все повече фалш ли виждам, или наистина е повече. В сърцето ми доброто ми се пита защо е по-самотно. Защо всеки в свой си свят се крие? Къде остана споделеност и подадена ръка? Къде се запиляха нежна дума и прегръдка топла? Едва ли са виновни само годините... Защо ли мъдростта им  ни подминава?
Сънувах... Сънувах се в днешния ден, но със събития свързани с хора, с които имахме общи мечти преди тридесет години. Времето ни разпиля. Какво ли днес мечтаят те? Дали усещат като мен онова малко камъче в обувката, което причинява болка на душата?
Сивото в деня ме потиска. А навън е много, много сиво. Прекалено сиво. Сиво е небето, сива е земята, сиви са хората. Сивото облякло е и мен. И във вените ми сякаш се разлива.
Стоп!

До тука беше сиво! Не го искам! Искам цвят и топлина! Искам дума топла и прегръдка нежна...
Искам да знам, че нещо цветно на този свят след мен ще остане.
До тук с оплакванията и самосъжаленията!
Отварям нова страница в днешния си ден. Цветно ще запиша: Аз съм цветна!


понеделник, 30 октомври 2017 г.

есенно ми е...

Есенно ми е...
Дъждът е моите сълзи.
Вятърът е духът ми непокорен.

Сланата е мечта забравена.
Облаци приспиват чувствата ми летни.
Умора ме завива с примиренчество удобно.
Пленник съм на есента...
Но туй ми не харесва. 
В мен искра се буди сутрин. 
И опитва да запали е мен живот.
Живот с цветя, с дъга и песен...
За да съм жива... Въпреки... Или пък точно затова...

Дъжд и облаци, вятър и слана, умора, плен... Типични са.
Но нямат опцията - задължителен.
Утре за искрата мъничка ще се погрижа. 

С усмивка, с цвят и доброта...
И пак ще съм си Аз...
Каквато искам се.

Каквато се харесвам.
Каквато ме обичат...


.

понеделник, 24 юли 2017 г.

бездомно ми е...

Бездомно ми е...
Бездомно с много къщи...

Защо все нещо липсва ми, за да бъда цяла?
Защо ли вярата ми всеки я предава?
Защо допускам сълзи да проливам при всяко "не" на желанието мое?
Защо не мога да повярвам, че АЗ съм също толкова специална?

Кога ли ще намеря в себе си дома?
Онзи пристан, в който бурите са бриз прохладен...
До кога ли огънят в сърцето ми ще изгаря душата ми самотна?
Въпроси и въпроси са оплели мислите и волята ми. Без воля съм, без мисли проходими...
Не обичам да се чувствам така...
Не искам да се чувствам така...
Не искам с шоколад да е теша, а душата ми за ласки мъжки да копнее...
Кога ли "искам", "може", "допустимо", "така е по-добре" ще бъдат само едно "просто е така"?
Да, искам всичко да е просто. Не искам повече да бъде сложно! Не искам със загадките житейски да се боря. Искам да е право, да е равно. Изморих се по пътеки лъкатушни да се губя.
Да се намеря искам и да се не губя вече. 
Искам у дома си да си бъда. Но къде си ти, дом мой?
...

.

вторник, 27 юни 2017 г.

преди и след бурята

В последно време ми е забавно да наблюдавам играта на облаци. Гонени от вятъра те бързо променят своите форми и сякаш приказки разказват. Перести и купести облаци се носят снежнобели по синьото небе, а в контраста се усеща особена лекота и чувство за полет. При залез играта и приказките, които облаците разказват, стават цветни, сияйни, вълшебни.
А в най-последно време ме привличат тъмните, слоести облаци, които предвещават буря. Сивите, понякога мастиленосини облаци са тежки, натоварващи. Наслоените тъмни цветове са не по-малко интересни. Загадъчни са формите, по-бавно променящи се, но и по-дълбоко въздействащи. Докосват нещо дълбоко в мен, което съм крила дори от себе си. 
Вчера... Наблюдавах превръщането на белите, палави облачета в тъмносини, буреносни, тежки облаци. А денят е летен и много, много горещ. Желанието за буря в мен се ражда и нараства с непонятна мотивация.
Мисля за буря. 
Имам нужда от буря.
Бурята дойде. 
И в душата ми буря се вихри.
След бурята небето се проясни.
След бурята и в душата ми просветна. Не е ясно, все още облаци се носят в нея, но не са буреносни. До следващото им наслоение.
Бурята е освободител. Освобождава натрупаното напрежение в природата. А и в мен.
След буря диша се леко. По-леко мисли се. 

Сигурното е едно. Човек и природа са неразривно свързани, независимо колко на сериозно се вземаме ние хората. 
Бурята... поне с две лица е. А може би и повече...
Едното й лице донесе свобода /все още не пълна, но началото е важно/ в облачната ми душа.
А после?

Всичко с времето си...

.

понеделник, 1 май 2017 г.

май е...

Майското утро е тук с мъгли и облаци, надвесили се над баира.
Подтискащо е.
От май очаквам  цвят и слънце.
Очаквам палавите ветрове да веят мислите ми влюбени. Слънце да чертае пътеки сред зелените дървета. Да се усмихвам на безбройни птици, заливащи ме с трелите омайни, а те се скрили в храсти буйни.
Май зелен е. Много е зелен. Преливащ от живот във всичките му проявления.
Май е влюбен. Като тийнейджър се срамува от първите си чувства. И е искрен. На всеки поглед вярва...

През май се случват чудесата пролетни. Слънце, дъжд, дъги... С топлите усмивки на гората. С простора на поле безкрайно, жлътнало се с рапица на залез.
Май е най-магичен. С магия за живот се ражда. Магия за здраве по пладне се плете. А вечерта с магия за любов пристига.

Май е...
Единствен май е тъй вълшебен...

От май очаквам цвят и слънце, и вълшебство, и любов...


.

понеделник, 24 април 2017 г.

пролетни магии

Най-цветният сезон е тук. 
Сезона на най-големите промени е пролетта. 
Пролетта променя природата. Цветя, храсти и дървета бързат да се кипрят с безкрайна цветова палитра, с ухания вълшебни.
Пролетта променя и мен. А може би ми позволява да проява най-съкровената си същност?!
Да, промяната е проявление! И когато това проявление се осъзнае по един или друг начин, усещането, че съм част от Цялото, от Магията наречена живот, е истински вдъхновяващо.
Днес ми е такова. Вдъхновено! Магично!
Може би в някой минал свой живот съм била вълшебница... А в този пролетните проявления ме връщат към същността ми. Една същност, която все повече усещам, приемам и обичам.
Няма нужда да търся обяснения за особената ми чувствителност през пролетта.  Аз съм Пролет! Жива, вдъхновена, подмладена, шарена, усмихната... хармония...
Поглед през прозореца и Зеленият цвят на гората изпълва сетивата ми. Немирният вятър гали сетивата ми и роши мислите ми. Слънцето топли душата ми. Душата, същността... Дивата ми същност. Богинята в мен...

Пролетните месеци си имат своите капризи. Март непредвидим е. Днес усмихва се, след час ще плаче, след два ще е сияние... Април не му отстъпва. Той добър е днес, а утре може да е тъй жесток и на зима да прилича. А после пък с априлския си вятър лятото довява... Май е най- прекрасен! Зелен и цветен, усмихва се и топли. Май е влюбен... И в юни пролет има. Зряла пролетта е в юни...
А днес съм си априлска, с малко майски привкус и юнски са мечтите в мен...


.

вторник, 21 март 2017 г.

искам пролет


Бърза пролетта.
Има да свърши много работа.
Всички я очакват и надежди се събуждат. 
Мечти мечтаят се в изобилие в пролетните дни. 
От сън събуждат се и най-смелите очаквания.

А в мен усещането е за разпад...
Отново с болести се боря. 
Докато да се усмихна като победител, нещо друго ме прекършва.
Изморих се от вируси и гадости.
Не искам повече лекарства. 

Искам пролетта да бъда!
Искам да се усмихвам пак добра.
Искам да съм цветна. 
И слънчева да бъда.
Искам да съм пролет...

.

петък, 6 януари 2017 г.

снежно е навън

Снежно е навън. Бялото е символ чист. Но е студено.
Студено е защото няма я прегръдката, която може да ме стопли. Но имам спомен в себе си от вчера. Спомен за следобед топъл. И за друг мечтая днес...
Обичам зимата когато е истинска. Бяла, снежна и студена. Но е невъзможно да я споделя с любим...
А искам... И пак компромиси ще има... В някой следващ ден...
Защото въпреки всичките ми гневни настроения, които ме обхващат, когато е далече от мен, не мога и не искам да си ходя. Сега съм по-добра и по-търпелива. За сега... А после... искам да си ме прегръща, да си ме обича без думи, така както той си може. Защото това е той... Защото такъв си го обичам...

А сега... топъл чай може да ни стопли и надежди за среща утрешна... 

.

понеделник, 2 януари 2017 г.

празно ми е

Празно ми е...
Когато усещането, че си лъган, че си на второ или пето място /все едно е, щом не си на първо/ е толкова силно...
Да, нямам материални доказателства, но това не е причина да не вярвам на вътрешния си глас, който не ме лъже. Ако събера мъничките парченца от знаци, които всеки ден ме намират, ще се получи огромно доказателство. Защо затварях очи, ли? Защото обичам! Защото обичам, защото искам да съм обичана... И няма никакво значение, че куп умни глави са казали да не чакам любов, а само да обичам, било достатъчно... Не, на мен не ми е достатъчно. Повтарям го: искам да бъда обичана. Любовта не се мери и тегли, но все е любов.

Чувствам се щастлива, въпреки, че знам, че не съм обичана. Защото има много начини да се чувстваш значим, а от там и да се почувстваш щастлив.
Но когато малките знаци се съберат и ти покажат, че ти си просто една глупачка... Избухваш и се отприщва цялата негативна енергия таена нейде в теб.  Дори не си очаквал да е толкова. Сигурно ще да е вярно, че капка по капка вир става. Един вир от гняв. Гняв, който е насочен предимно към мен. Но аз не го искам, искам да се освободя от товара му.
Не искам да бъда лоша към другите. Но тогава съм лоша към себе си. Вече не искам така. 

Не знам какво ще стане след моето избухване. Но със сигурност не може да се продължава така. Не може, а и не искам. Ако за някой е удобно така, мен това не ме задоволява. Вече искам удобство и за себе си. 
Защо сега? Може би ми е толкова търпимостта. Всъщност, изненадвам себе си с това търпение. 
А усещането да си лъган е ужасно. Смазва ме, искам да се освободя.
Сега спирам да мисля. Спирам да правя каквото и да е в тази посока. Ще чакам... търпеливо...

Не мога да правя повече крачки към другия. Изморих се.
Време е да направя крачка към себе си. Първо една, а после още една и още...

Денят е почивен според някакви правила. А аз ще го направя работен. Ще работя, ще работя, ще работя. Още повече, че в къщи винаги мога да си намеря повече работа, отколкото може да се свърши. 
И ще чакам... Промяната, която вече заслужавам. Защото така не може да продължава. 
Празно ми е...
Отивам да напълня поне деня си с работа...

.