за довиждане... или за сбогом...

снимката е тук...

Земите на Амазонка...
Моето най-истинско... най- искрено...
Любимо мое място за десетилетие /почти/  назад...
Напоследък по-често е самотно... Като мен...
Място за мисли, чувства, страсти... Мястото ми за сълзи, тъга и самота... Място мое, непредсказуемо като мен самата...
Все още любимо, но много му се насъбра тъгата... Тъга по мигове пропуснати, от несподелени часове, от осъзнаване на неизбежността...
Мястото ми за споделяне на радост, на мигове любовни, на муза неудържима...
Да... Музата отново се покри в душата непокорна, копнееща единствено и само за любов... Като любовта, която тя отдава без условия, без мерки и без ограничения. Но така и не получи ни за ден такава...
Време е... да се прибера в черупка по-дебела...  Там няма да боли... Нали?
А тук...
Не знам дали и кога ще дойда пак...
Но туй остава моето си най-искрено... най-истинско... най- ми на сърце...
Земите на Амазонка...


.

пролетни магии

Най-цветният сезон е тук. 
Сезона на най-големите промени е пролетта. 
Пролетта променя природата. Цветя, храсти и дървета бързат да се кипрят с безкрайна цветова палитра, с ухания вълшебни.
Пролетта променя и мен. А може би ми позволява да проява най-съкровената си същност?!
Да, промяната е проявление! И когато това проявление се осъзнае по един или друг начин, усещането, че съм част от Цялото, от Магията наречена живот, е истински вдъхновяващо.
Днес ми е такова. Вдъхновено! Магично!
Може би в някой минал свой живот съм била вълшебница... А в този пролетните проявления ме връщат към същността ми. Една същност, която все повече усещам, приемам и обичам.
Няма нужда да търся обяснения за особената ми чувствителност през пролетта.  Аз съм Пролет! Жива, вдъхновена, подмладена, шарена, усмихната... хармония...
Поглед през прозореца и Зеленият цвят на гората изпълва сетивата ми. Немирният вятър гали сетивата ми и роши мислите ми. Слънцето топли душата ми. Душата, същността... Дивата ми същност. Богинята в мен...
Пролетните месеци си имат своите капризи. Март непредвидим е. Днес усмихва се, след час ще плаче, след два ще е сияние... Април не му отстъпва. Той добър е днес, а утре може да е тъй жесток и на зима да прилича. А после пък с априлския си вятър лятото довява... Май е най- прекрасен! Зелен и цветен, усмихва се и топли. Май е влюбен... И в юни пролет има. Зряла пролетта е в юни...
А днес съм си априлска, с малко майски привкус и юнски са мечтите в мен...

.

ставам...

Събуждам се и осъзнавам, че и юни се изнизва... 
И ми става тъжно... 
И някакво неопределено неудовлетворително, с чувството за загуба...
Загуба, недостатъчност, липса... все по-често ги усещам в дните си. Не ми харесва! Изобщо!
Знам, че промяна трябва, а не знам от къде да я започна.
На моменти се улавям, че ми е удобно по течението на дните да се нося. И това ме плаши. Плаши ме с безидейността, безмотивираността, бездейността...  Може би защото е нормално да е плашещо това състояние на духа  на безизходност...
Състояние на духа... Все по-често се улавям, че далече е духа ми... Душата спи си в мен и даже не сънува. А мечти - съвсем забравила е да мечтае... Не!
Това не е добре. Изобщо! И промяна трябва! Не утре или другия месец! Днес! Веднага!
И все пак... Откъде да тръгна? Една крачка ми трябва за начало. Само една...
А после ще е лесно, пак една, и още една... Сигурна съм - ще се водят...
Дали  добро начало е да стана? И да направя нещо, което истинска усмивка ще роди?
И без очаквания да съм. Сега съзнавам, че те, очакванията най-често ме спъват...
Така...
Ставам! 
И променям посоката... 

усещане...

Когато си загубил посоката в своите мисли...
Когато физическа болка замъглява ума...
Когато не знаеш от какво боли повече...
Когато в безнадеждност звъниш на този, когото безумно обичаш... защото тези, които уж до теб са, не забелязват, че от болка изгаряш...
Когато звъниш и не очакваш нищо... просто звъниш... освободен от очаквания ти чуваш - как си, защо ме измъчи с мълчание?...
Тогава разбираш, че болка и самосъжаление са отключили вратата за гадния ти егоизъм... изпитваш вина, че притеснил си човека любим... Но разбираш и...
Да... ти усещаш любовта... Усещаш без думи, че обичан си също... И е време да спреш с въпросите тъпи...
Разбиране... Усещане... Кое ли е по-вярното тук?  Разбирането за усещане... или усещането за разбиране... или...
Как се разбира любов?
Как се усеща любов?
Всъщност, най-ценното тук е Любовта... 
Любовта е... 
И ще бъде...

Снимката ме плени тук...

среднощни...

Понякога мислите тъй лесно носят се по стръмното и негативното излиза все отгоре. Лесно е да се хванеш за мисъл една, лесно е да я последваш. А после, когато погледнеш за миг назад виждаш една голяма пропаст, която тази мисъл е създала. И се питаш защо...
Защо изведнъж се е оказало, че след теб е празно? Защо не виждаш дъгата цветна, която си рисувала в миналите дни?
Поспри се...
Не всичко черно е, нито сиво е. Има го черното, има го сивото. Но го има и синьото на безкрайните възможности. Има зелено от спокойствието на душата. Има страстното червено. Има слънчевото жълто на мечтите смели. Има... Има я дъгата. 
Прегърни я... С нея ще е лесно пак усмивки да си събереш. С дъгата лесно се върви напред. Даже се лети...
Забравила си как лети се? Усмихни се. Душата освободи от оковите на мислите, които даже не са и твои. Разпръсни ги тези неканени мисли, които полепвали са по крилете ти, когато на други искала си да помогнеш. Защото не е помощ да понесеш на крехките криле и другия товар... Помощта е да успееш да покажеш своя полет. Да подкрепиш със своето крило опита му за летеж. Да си опора, но не и патерица...
Да... лесно се свиква с патерица. Нещо като зависимост даже се развива. Тя, патерицата е длъжна да е с теб и за всичките несгоди е тя виновна. Удобно оправдание е. Оправдание за мързел. Онзи мързел... на ума. А другият, на мускулите, той е следствие на умствения...
Мислите творец са. Изборът на мислите е отговорност. Отговорност към себе си, към миналото и към бъдещето. 
Лесно е да промениш своите си мисли. И е много трудно. Зависи от това до колко се обичаш. Да, точно така - до колко обичаш себе си. Това е онзи здравословен егоизъм, който те води напред и нагоре. 
Питаш се: как да се обичам, като другите не ме обичат? Грешен е въпросът. Много грешен... Вярното е: обичам себе си, затова може да ме обичат и другите... 
Да, трудно е да обичаш себе си. Лесно е да обичаш другия. В него виждаш доброто, което искаш да видиш. А в себе си виждаш недостатъците си. А чрез погледа навътре те се увеличават... Защо не успяваш да ги видиш в друга светлина. Не става въпрос да се омаловажават, но може да се окаже много лесно да се преодолеят и да се превърнат от недостатъци в положителни качества, в чаровни детайли към твоята същност. Необходим е само един поглед... към себе си... доброжелателен...
Страхуваш се от промяната... Сигурно е разбираемо. Да разбереш другия е по-лесно, отколкото да разбираш себе си. Когато започнеш да разбираш и себе си е шок, че толкова лесно и елементарно нещо е било загадка...
Загадка... Не й ли създаваме сами този ореол?

При Драго цветно се усмихваш... 

и лесно е да бъдеш себе си...

обичам...

Обичам си това място...
Обичам си Земите амазонски... Мои са си...
Обичам си джунглата от мисли и чувства, страсти, мечти и надежди...  Това съм аз...
Значи обичам и себе си...
В едни години, там назад, когато човек се осъзнава и опознава света и себе си... Когато детето е безкрайно любопитно и попиващо всяко поведение... Когато се случват първите социални контакти...
Там някъде, осъзнавам сега след опитността на определен брой години и преживяности, се е наслоило нещо, което заклеймява обичта към себе си... Веднага изниква една дума, чийто смисъл разбрах чак на десетина години - егоизъм... Разбрах, може би е силно казано. Беше ми натресено, че това е грозно и много лошо нещо...
Сега, след опитността на определения брой години, осъзнавам, че за да мога да обичам истински и пълноценно любимите си хора, аз трябва да обичам първо себе си. И това не е егоизъм...
Още недописала попаднах на нещо, което съм виждала и друг път. Реч на Чарли Чаплин - Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".  
Случайности ли?!
За кой ли път ми се показва и доказва, че такова нещо като случайност няма... И се сещам за един израз - случайността е другото име на Бог...  Е, хайде, всеки може да го нарече както си иска, както му е удобно и приемливо на душата.
Имам нужда от тези си Земи... Имам нужда от това мое място. Усещам липсата му когато не мога да дойда тук. За съжаление все по-често ми се случва желанието ми и възможността ми да се разминават. Е, тази вечер е различно и аз съм тук :)
Тук съм и ми е особено. Особено спокойно... Рядко коментирам снимките, които избирам за илюстрация на мислите си, които споделям тук. Но сега ще го направя.
Тази снимка ме вика много пъти... Драго е магьосника на фотоапарата. Не е първата снимка, която ме пленява и се чувствам... страхотно. Особени са настроенията, които се пораждат от една снимка. Снимка, в която има спомен далечен, и надежда безбрежна... Снимка, която ме кани и за ръка повежда напред към моето Аз...
Една снимка с тъга и дъга...
Като мене...

При Драго магията на пътя ме плени...

губя и... намирам...

.

Губя се...
А после се намирам...
Какво ли друго, между губенето и намирането, без да искам съм загубила? А може би и намерила?
Друга съм когато се намеря. Може би... с повече търпение...
До следващото... губене... на себе си...
И намиране... на себе си...
Намерих се. По-уверена в любовта си /не мислех, че възможно е повече от това, което бях/.
По-уверена и сигурна в желанията си.
По-уверена във възможностите, които съдбата ще ми поднесе днес и утре.
По-сигурна, че пътят, по който вървя си е моят. Независимо от мнението на други.
И съм сигурна, че пътят ми е за... двама!
В прегръдка...
С усмивка...
С дъга... от любов.

При Драго си намирам настроения...

замислям се...

.

За много неща се замислям напоследък.
Не е само напоследък, но някак си напоследък по-често мисля за тези неща.
А тези неща са нещо по-различно от обичайното за други. В очите на другите вероятно и на лудост да прилича.
Какво пък... всеки е различен. И къде, ако не тук, мога да си пиша за всичко, което ме вълнува, смущава, успокоява...
Та... мисля си... за смисъла, за пътя, за целия живот до тук, за живота напред, за живота сега...
Всеки има своя път. Може би е там, маркиран, с раждането ни на този свят. Може би всеки го изгражда с мислите и с делата си...
Пътят зад мен е от дела създаден. Пътят ми напред е с мисли светли сътворен... И е слънчев...
Мислите ми са с любов...

При Драго пътя на спокойствието се извива...

равноденствие...

.

Денят е равен на нощта...
Светлина и тъмнина по равно са. Два пъти в календара ни годишен. Така природата хармонията си реди.
В мен хармонията е на талази. Днес едно, а утре друго.
Цветна съм дъга, а после сив съм облак. Жарко слънце мен изпълва и дъжд от сълзи ме гаси. Сияйната усмивка ми отива, след нея тъгата ме облича. За ден или дори за час... непостоянството е мойта орисия.
А същността ми... тя хармония е.
Като при смяната на ден и нощ, когато равни са...

.

неспокоен дух

.

От няколко дена едни такива настроения и мисли са ме обзели... Че чак понякога си мисля, че не е за приказване.
Усещането, че съм загубена тия дни е толкова силно, а с него идва /май това е добре-то/ желанието да се намеря, да се открия в себе си.
Пътеките, защото по пътища е твърде лесно, по които поемам са незнайни, залутани, може би и не съвсем сигурни.
Но пък са си мои пътеки, мой избор, моето търсене.
В тия дни се опитва да надделее в мен чувството за собственост и всеки опит за някаква намеса в моите ми територии е таксувана като вражеско нахълтване.
Какво значи това ли... дори преместването на книгата ми на три сантиметра от мястото, където аз съм я поставила е такъв вражески акт. Да не говорим за повече...
Нали, ужасна съм тия дни?
Осъзнаването не винаги води до промени в желана посока. Но пък кой е определил посоката... Само едно кръгом, и посоката е обратна. Но тя може да е обратна и с много по-малко от споменатото кръгом...
В мен са кръстопътища. Не, по скоро в мен са кръспопътекища... Едни такива пътеки... Слънчевата и цветна пътека след завойчето се оказва гъсталак непроходим. А стръмната пътечка след две-три крачки се отваря в широка, права и засмяна... За онази дето свежа и зелена е, а след метри преброени се превръща в тресавище... Не ми се даже и помисля...
Та, коя пътека от кръстопътекието да си избера... Как искам някой друг да избере вместо мен...
Истината е, че обичам да правя избори. Това е свободата на духа. Но защо когато този дух свободен малко се позалута се отказва от правото си на избор... и то даже доброволно...
Всъщност, знам ли и аз какво иска този дух. Може би пък, точно в такива моменти, се оглежда за други възможности, за други пътеки... Може би пък, това да е свободата на духа, да търси новото, различното...
Но точно това търсене се определя от другите като несериозност, вятърничавост, раздвоение... Е, то поне да беше само раздвоение. При мен е толкова размногоение, че и сама си се чудя как изобщо се събирам във едно... Дали за нормалните хора, моето не са едни по-специфични симптоми...
Абе, кой му пука...Днес и това не ме интересува. Всъщност, какво ме интересува днес...
Ето, кое се оказа въпроса...
Интересите ми днес са... една безкрайност... Утре ще е друга. Не съвсем различна, но подредбата й ще е съвсем различна. А това я прави друга. Е, и елемент на съвсем ново ще има. Това е еволюцията на моя дух неспокоен, но свободен...
Може би е малко сиво утрото ми. Днес необичайно е.
Днешната безкрайност тъй започва...

Настроенията си усетих при Кръстю...

синя птица...

.

Усещането за щастие не търси изява в думите.
Щастието се тихо преживява.
Щастието изпълва всяка клетка и всички мисли гони.
Щастието в прегръдката на любимия... то е всичко...
Толкова е лесно в този миг да се мечтае...
И вярата, че всичко е възможно, тъй е силна...
Мечтата своя чувстваш толкова реална... и мечтата обща сбъдната е...
Когато щастието в мен е и до мен е, и изпълва целия ми ден...
Осъзнаването, че всичко с времето е по-прекрасно, носи особената свобода на духа. Дух свободен от страхове...
Свободната душа има възможността да се наслаждава най-пълно на щастието, в което и тя участва.
Участва... щастието не е дар, щастието е процес, създаване, отговорност, себеотдаване и... много обич...
Щастието е голо птиче, което ако получи грижи за отглеждането се връща като синята птица на щастието през дните ни...
Връща се... свободата позволява връщането... свободния дух...
Синята птица не е капризна. Обича искреността. Не истината, тя е понятие поне двулико. Точно искреността... И доверието...
Щастието е хармония... Точно такава, каквато душата ми е намерила в дните си...
И обич...

Уютно е на душата ми при Цвети...

пътят ми...

.

Tолкова особен се оказва пътят ми към себе си...
Труден на моменти, друг път е в полет...
До един момент животът тъй ме бе понесъл, че всички други бяха важни, a за мене... ако остане време...
Преди... скоро... времето започна край мене да препуска, със скорост сякаш удвоена. И разбрах, може би по-вярно е, че осъзнах, че аз съм също важна...
Тогава аз разбрах, че далече съм от себе си... от същността си...
Път поех напред... на среща със себе си... Понякога вървях назад... а после, уж напред... завои с невидимост пред мен се заизвиваха... а после пътят прав се очертава... и пак напред, назад, наляво и надясно...
Но пътят е вълнуващ и неповторим. Само мой си, както и аз съм уникална...
Сещам се за една притча... Един човек вървял с Бог по пътя си. Един ден се обърнал назад и видял две следи. Но забелязал, че понякога следите били едни. Тогава попитал Бог, защо когато му е било най-трудно, е бил сам... Бог му отговорил, че тогава той, Бог, го е носил през трудностите...
Сетих се за това, когато исках да напиша, че понякога имам усещането, а то е толкова натрапчиво, до някаква невероятно силна степен на сигурност, че Съдбата /или както и да се нарича/ е с мен. Усещам нейната подкрепа за действията си. Действия понякога далече от логичността на разумното...
Пътят... Пътят към себе си... Пътят към другите... Пътят на живота... Пътят...
Пътуваме от онзи първи миг, когато дъх поели сме... и ще пътуваме... до сетния си дъх.
Пътят избор ли е... какво значи избор... Избори правим всеки ден, дори не ги и осъзнаваме... Колко избори важни сме направили в неосъзнатост?
А когато осъзнатостта ни посети, какъв е изборът... поправката възможна ли е... Въпроси...
До тук с въпросите за миналото време. Въпросите за утре неактуални са.
А днес въпросите излишни са. Защото има днес, има тук, има сега...
Днес и тук, щастлива се усещам... 

Photo by Drago.

време е...

.

След миналия ден...
След нощта почти безсънна...
Денят бе малко по-различен...
Краските черни добиха цвят сив след разговор...
За кой ли път се убеждавам, че разговорите необходими са. Но също, че и имат си момент най-подходящ. Или поне по-подходящ.
Определено миналият ден не бе ден за разговори. И добре, че не инициирах такива.
Въпреки, че знам, че спокойствие ми трябва, в някои дни не се владея.
Отново... и отново взех решение да не ми пука... До кога ли?... Дано да е за дълго... Или поне за по-дългичко...
Сега е лесно... Дори се подредих...
Определено имам нужда от промени и подредби нови. На мисли, на мечти, на желания, на действия...
Този път е време приоритет на себе си да дам. Онази вечер, на миналия ден, изплаших се от себе си... за себе си... И разбрах...
Време е...
Днес нов ден е... и е мой! Време е...

.

мисли в събота следобед...

.

Разни мисли ме обземат.
За  изборите, дето всеки ден ги правим.
За изборите направени вчера, миналата година, преди двадесет години, преди тридесет...
Избори правим от първия си ден на този свят.
После се гордеем, че разумни са ни изборите.
Каква заблуда! Обичаме да се самозаблуждаваме...
Нима самозаблудата помага ни? Вероятно, но до време е това.
До времето, когато на тепсия изборите свои подредиш. Започваш да ги  местиш - тук са важните, а тук - не толкова... Подреждаш ги - големи избори, малки избори, тук са изборчета разни... Не, не се получава картинката. Не е така. Хайде, отново да редим...
Като игра е до момента, в който ясна сметка си дадеш, че времето препуска покрай теб. А изборът направен някога, днес грешен се оказва.
Правилен и неправилен избор. Правилен и по-малко првилен...
Не, не искам да се връщам и да съжалявам за избори направени отдавна. Отдавна е и вчера...
Искам да повярвам и да убедя себе си, че миналото е там назад и от съжаления и упреци нямам полза. Още по-малко имам нужда да се чувствам виновна за тогава. Тогава съм мислела и съм вземала решения и съм правила избори, които за тогава съм вярвала, че са верни и сигурно са били. Това, че днес нещата ми изглеждат различни, не ме прави виновна. Те със сигурност са различни, не само, че така ми изглеждат. Всичко търпи промени във времето, това е неизбежно и задължително, дори.
Искам да повярвам и да убедя себе си, че е ненужно да се притеснявам за бъдещите дни. Трябва да ги посрещам с усмивка и позитивна нагласа, за да получа всичко, което ми се полага от бъдещия ден. Но за притеснения място няма и не бива да има.
Искам да повярвам и да убедя себе си, че днешния ми ден е най-важното нещо. Денят е днес, времето  е сега, мястото е тук... Мога да съм благодарна за това, което имам. Мога с усмивка да го оценявам. Мога да се радвам от сърце на всичко - днес, сега и тук...
Вярвам и съм сигурна, че съм щастлива, толкова, колкото сама съм позволила...
Да си позволя повече...

Photo by Drago.

роза съм...

.

роза съм... пази ме...

и ще бъда твоя...

завинаги...

.

сълза...

.
Цяла съм събрана в таз сълза...
И тежа от болка...
И боли от мъка...
И мъката ми носи студ...

Къде е слънцето ми...
да ме стопли...
да ме прегърне с обич...
да ме усмихне с целувка...

Живот ми даде...
защо сега ми го взима...
защо не вземе любовта ми...
от нея има и за двама...

Любовта гори ме и ридае днес...
била безперспективна...
и очаква да я пожелае...
в сълза събрана...


Снимката е оттук.
За Драго е жива вода...
.

опити за оптимизъм...

.
Опити...
Ами, да... опитвам да си намеря оптимизма. И усмивките, ония заразителните, от сърцето извиращи.
Днес ми е по-лесно. Със спомена за вчерашен следобед... С по-малко "постоянни" дразнители ;)
Денят бе пролетно усмихнат. Усмихвах му се и аз. Търсех и намирах усмивки във всичко край мен. А където ги нямаше... просто подминавах.
Утрото ме повика още в ранни, за съботния ден, зори. Последвах го без колебания и не сгреших. Заряд природата ми даде. Късметлийка съм, че имам тази възможност, така близо до мен.
Последва време, което ми се губи. Губи се, защото рутинни задължения извършвах. А после...
После пак в прегръдки на гора и на поляни се оказах. Със слънцето флиртувах. С клонче от кипарис се закачах. С теменужен аромат се напоих. Маргаритина полянка ме омайва. Полъх на ветрец  прегръща ме с омая.
Пролет... Цялата съм пролет...
.

по течението...

.
По течение се нося...
Течението ме носи...
Накъде? Не знам. Май не искам и да знам.
Опитах срещу течението да поема. Силите ми ме предадоха. Сега течението ме носи. Една такава бездейна и безидейна... Дали не е удобно?
Течението ме е поело и приело, и обзело, и размило... Няма я цялостта ми. Измита и отнесена. Ще я настигна ли? Някой ден...
И мислите ми  течението отнесе. Без тях е по-добре. И по-удобно е. И по-спокойно.

Кого ли заблуждаваш, мила? Само себе си! И за какво ти е? Да, и ти не знаеш. Или пък знаеш?

Течението... не е моята стихия.
.

промяната...

.

Каква промяна само ден се случи...
Сутринта - дори не се чувствах от умора, необяснима...
Следобед - такъв прилив на енергия и настроение, необясними...
Наистина нямам никакво рационално обяснение за случилото се. Освен гаданието, че ми влияе рязката смяна на времето. В момента, в който вероятно циклони, антициклони и подобни климатични атрибути са се стабилизирали, аз съм се почувствала жизнена.
Дали?
Някъде, преди доооста време, бях чела за четири типа по някакви психологически определения - флегматик, меланхолик, сангвиник и холерик. Вероятно, когато човек чете подобни неща, подсъзнателно се самоопределя. Може би затова и аз се самоопределих - холерик. Една такава неспокойна, не винаги рационално действаща натура, в постоянно движение. Истината е, че ми допадна описанието за сангвиника, но осъзнах, че съм далече от неговата уравновесеност.
Обаче /вече вчера/ бях толкова организирана, вдъхновена и толкова работи свърших, че биха ми стигнали да оправдая с действия не само един ден, камо ли само един късен следобед.
Може би заради тази необяснима забързаност и бързо се наспах. След по-малко от три часа сън съм бодра като кукуряк.
Ха, кукуряк - едно от първите пролетни цветя, които със жълтозелените си цветове примамват на разходка в гората. Мдааа... и разходки в гората ще има, и то много скоро ;)
Вчерашният ден е започнал /казвам започнал, защото аз не видях началото му, нито средата му осъзнах, а чак следобедът бе в моята чувствителност/ с малко студ, но беше слънчев, стопли се, и дори в следобеда си извадих по-пролетните дрехи. Не искам повече да се връщам към дебелите зимни одежди.
Равносметката е с пролетен дъх и настроения.
Усещам как пролетта ме събужда от сън, от зимната меланхолия, която неизбежно ме обзема в сезона с малко слънце и много студ. Ха, и мечките са така. Ама те са си по-добре... имат си зимен сън по регламент, а на мен няма кой да ми признае подобни права :(  ;)
И така, истината е една и неоспорима. Пролетта идва недвусмислена и устремена към живот, към растеж, към любов... Ех, тази любов... Добре, че за нея няма сезони и дори, и в сняг и мраз, ми дава сили и настроения... Обаче, сега е някак си по-особено. Любовта, уж си е същата, но и тя се влияе от пролетните лъчи. Станала е една такава, закачлива и пъстра, и много жива... Като преродена е. Като изкъпана след летен дъжд. Бяла е...
Бяла любов...
От къде ли пък такова усещане за бяло?
Ей, това сега прозрях - любовта е жива и се променя. Това не я прави по-слаба, с промените тя се засилва, става устойчива, преминава през етапи...
Любовта е същността ми. Като мен си има настроенията и уроците в живота.
Живот... Любов...
Стига толкова. Четири часът, сутринта... не е най-философското време ;)
Аз, вероятно като типичен холерик, съм готова за следващата стъпка за днешния ден и устремена се запътвам. В очакване на пролетно настроена събота с много слънце, много усмивки, много смях и разбира се... любов!
:):):)
.