събота, 29 декември 2012 г.

равносметки или мечти...

Да, логично е.
В края на отиващата си година, в началото на новата...
Все по-често срещам равносметки за отминалите дни и месеци.
Странното е, че тази година не ми се правят равносметки. Не искам да сравнявам и обобщавам. Не ми се поглежда назад. И не защото е нещо лошо или нещо, което искам да забравя. Не!
Усещам се как все по-често гледам напред. Но не с някаква определена конкретика. По-скоро е с поглед на мечта.
Мечта... Мечти... Красиви са. И топли...
Не съм в небесата, стъпила съм на земята. Но това не означава, че не мога да мечтая. А мечтите затова са, за да се сбъдват.
В дните ми реални, има не една и две сбъднати мечти. Може би и затова все по-смели стават ми мечтите. И желанията ми, неограничени те са...
Свободата да мечтая е така прекрасно чувство... Мечтите ми криле си имат. И все по-силни стават тези криле. По-високо ме понасят и полетът е тъй прекрасен...
Тогава странно ли е, че щом мечтите ми по-смели са, сякаш по-лесно сбъдват се...
Затова мечтая смело и без ограниченията на кога и как, защо, какво... Лесно е. Като мечта, която утре ще се сбъдне...
Утре... Утре е пред мен... пред нас...
Нека си мечтаем... С мечти красиви... топли... влюбени...
Мечтите най-прекрасни са за двама... и от двама... Крилете на тези мечти наричат се любов... И сила няма, която да попречи.
По-сбъдната мечта от любовта едва ли има...
Сърцето ми... Любов е!

петък, 28 декември 2012 г.

бели мисли...

Полунощ отмина...
През прозореца безсрамно нахлува белотата на зимата. Мъглата е прегърнала осиротелите клони на крушата. Самотните сияния на уличните лампи усилват усещането за белота.
Завита в завивката си топла, мислите ми политат в безкрая на зимната белота...
Бяло, бяло... странно, че тази нощ бялото не е студено... Може би защото не ми се спи... Или пък защото в душата
ми е някак топло от спокойствието в мен...
Спокойствието... много често желано и непостижимо... А днес, тази нощ е дар заслужен сякаш... Да, дори и душата ми неспокойна си има нужда от остров на спокойствие.
За спокойствието възраст няма, както и за неспокойната душа. То етап е, сътворен от сигурност и обич.
Тази нощ... белотата й отива... и спокойствието също...

понеделник, 24 декември 2012 г.

празници...

Празници...
Не ми се празнува без теб...
Четвърта година сърцето ми копнее за прегръдката ти в празничната нощ...
Надеждата и вярата си с теб да споделя аз искам...
Добре, тази година опитах спокойна да бъда. Да дам на децата си това, което им трябва. И бях добра и търпелива. С усмивка компромиси правеща... 
Но... Не всичко от мене зависи... Родата голяма да вразумявам наложи се...
А децата - урок по разум и мъдрост те на старите дават...
Толкова често животът с леден душ ни залива. Защо не научим, че търпение трябва. Към най-близките... Защо не разберем, че смисъл от грубости няма...
Животът е толкова кратък, че безумие е сами да го тровим... 
Уморих се...
Искам при тебе да бъда...
При теб ми е топло и истинско... 
При теб ми е нежно и смислено...

Толкова много ми липсваш...
Боли ме душата...
Нима за болка на този свят сме родени?
Искам с теб начало да сложим... 
Добро и красиво да бъде!
Искам с теб едно неделимо да бъдем... 
Щастливи да бъдем!
Нека заедно да си го пожелаем...
Двама да бъдем...

Толкова много те обичам...

събота, 22 декември 2012 г.

мечти за двама...



.
Всеки край е начало...
И продължение...
По възходяща спирала...
Напред и нагоре...
Там, докъдето мечтите достигат...
Мечтите ми смели са...
Летят нависоко...
Много високо...
Защото...
Мечти са за двама...


.

вторник, 18 декември 2012 г.

защото...


Вчера в спомени се върнах във времето назад...
Споделях за отминалото и усмихвах се.
Усмивка имах само и никаква носталгия.
Защото то е минало, а аз имам настоящето.
И осъзнаване, че времето безумно е във своя бяг напред.
Не мога да го спра... не е по силите човешки.
Но мога друго. Мога да изпълня го с живот.
Жив живот...
По-жива никога не съм била...
И по-щастлива също...
Защото обичам... тъй както никога до сега.
Защото се чувствам обичана... както никога го сега.
Чувствам се обичана...
И дори не питам вече - истина ли е.
Защото чувствата по-силни са от всякакви въпроси.
Защото чувствата по-силни са от всякакви трябва и възможно ли е...
Защото е възможно... щом има чувствата...
Защото... обичам...


.

петък, 7 декември 2012 г.

щастлива...

Понякога съм цялата въпроси...
Въпроси и въпроси, и въпроси...
И ме боли от въпросителни, които отговор си нямат. Несигурност създават ми въпросите. И потъвам в бездна от терзания душевни...
Разбрах, не са виновни ми въпросите. Въпросите са само думи, подредени и с интонация изкривени като въпросителния знак. Не, виновник няма да търся и назовавам. Ненужно ми е. Нужното разбрах...
Разбрах, че любовта е отговор на всичките измислени въпроси. Отговорът е в сърцето ми. Него трябва само да си слушам... То знае най-добре. Знае... Чувства...
Да, сърцето ми знае, че съм обичана...
Виждам го в очите, които ме гледат. Усещам го с ръцете, които ме прегръщат. Чувам го в гласа, когато мечтаем си на глас.
Вчерашният ден бе различен. И много особен. За мен... за теб... за нас...
Особен със силата на усещания, със щастие, със спокойствие, със свобода, с отдаденост, с цялост...  Видях щастие в очите ти... Няма по-щастлива жена от мен!!!
Цялата Любов съм!
Любов съм...

.

сряда, 5 декември 2012 г.

декемврийско утро...

Утро е...
През прозореца нахлува бяло и студено.
Дори и през затворения прозорец...
Декемврийски дни, в които липсата на слънчева усмивка е и физическа болка.
Не е студ, защото тялото е облечено с дрехи достатъчни, че и с повече от необходимото.
Болката е обсебила цялата ми същност, заключила е усмивката ми с девет ключа зад паяжините от страх, изплетени от мисли в утро бяло и студено...
Декемврийските мъгли, лепкави от самота, загубили посока и надежди разпилели...
Мислите ми... замръзнали сълзи в белотата на утрото бяло и студено...
Декемврийско утро...

.

среднощни мисли...

Среднощ е...
И мислите са ми среднощни...
Самотни и несподелени...
Тъмнината и тъга привлича...
Знам, сама създавам си тъгата. С мислите среднощни и безсънни...
Безсънно ми е.
Сетивата ми приемат днес избирателно света. Избрали са да вярват на невидяно и нечуто.
Защо не мога да приемам и оценявам света само чрез чувството си шесто?
В погледа ти виждам блясък тъй омаен...  Устните не смеят да изрекат думите, които очите ти крещят... Погледът ти ми говори за любов...
Избирам... На очите ти ще вярвам вече.
И на ръцете ти... Ръцете, които ме привличат в прегръдка нежна, всеотдайна.
Ще вярвам на устните ти... Устните, които не изричат думи, а устните, които ме целуват със страст изпиващо-обсебваща.
Избирам... Ще вярвам на сърцето си. Сърцето ми обича теб...
Избирам... дори и ден да имам само, или само час - за теб е обичта ми! Цялата...


.

петък, 30 ноември 2012 г.

искам, мога, правя...

Границата между искам, мога и правя понякога е тъй болезнена...
Увереността, която имам се изпарява и не остава нито капчица от нея.
Надделяват трябва, така се очаква, редно е
Но аз се изморих от трябва...
Не искам повече така се очаква..
А кое е редно... много може да се спори.
Прашинка от Вселената съм. Времето ми  по-кратко и от миг за Вечността е. 
И все пак вярвам, че не съм напразно тук. Нима Вселената ще върши глупости и ще се занимава с ненужни й неща? Това си е патент човешки. Как ненужното и глупостите да отсея от дните си напред? 

събота, 24 ноември 2012 г.

усещането...

Усещането, че другия те приема, точно такъв какъвто си...
Усещането, че си желан, очакван, обичан, необходим...
Усещането, че си единствен и достатъчен за другия...
Това са вълшебни усещания. Усещания, които те карат да се чувстваш жив! Истински и цялостен...
Тогава си само и изцяло себе си... без преструвки, без притеснения... тогава си истинския ти...
Тогава осъзнаваш, че това е щастието... Двамата сте едно цяло... неделимо и неразделимо, независещо от околните условия.
И тогава ти иде да благодариш с цялото си сърце на Съдбата, на Живота, че ти, точно ти, си получил тази възможност да срещнеш своето щастие...
Благодаря, че те има!
Благодаря, че си част от живота ми!
Благодаря, че си част от мен!

Обичам те!

.

петък, 23 ноември 2012 г.

някакво...

Някакво ми е...
Никакво...
И все пак... нощес се наспах. Като бебе ;)
Обаче, мъглите навън... вече цяла седмица, ми идват в повече.
Въпреки всичките усмивки и топлина, които си имам, и пазя.
Днес ми се налага и да поработя. Напоследък я карах по-леко. Пак ще остане за неделя. Ако знае неделята какви съм й ги приготвила... Но в неделя ще ми се работи повече, знам си. Защото няма друг вариант. Днешните ми желания са днес възможни, не в неделя.
А пък как ми се иска да пиша и тук... дълго, дълго... Май често отлагам музата си. Дали някой ден няма да ме напусне, защото не съм я уважила ;)
Сега... да поработя поне малко и после... време за хубавите ми желания. Малко се изчервих, то защото са ми само хубави желанията ;)
.

сряда, 21 ноември 2012 г.

промяна...

Промених се...
Наложи се...
А бях си свикнала...
Сега сякаш нещо ми липсва...
Е, това е новата визия на моето си местенце.
Още свиквам... със себе си.
Това е част от мен. Истинска част.
Няколко пъти ми мина през ума да си сменя премяната на блога, но се отказвах. Чувствах, че онази визия ми най-отива.
От вчера си избирам премяна. Днес избрах. По необходимост. Но и по усещане, че си е мое...
Такава съм...
Вече :)

.

вторник, 20 ноември 2012 г.

среднощно...

.
Среднощно...
Мислите ми са спокойни.
С хармония ме завиват в хладината на нощта. Хладината е от времето, ноемврийско е. Спокойствието е от чувствата в душата ми.
Чувствата ми подредени са. Сърцето ми изпълват и усещане за цялост има в мен.
В мир със себе си съм. Защото го избрах.
Защото повярвах, че и аз за щастие родена съм на този свят.
Защото щастието носи твойто име.
Защото хиляди пъти по-лесно е да се усмихна, отколкото да си търся причини за сълзи.
Да, така е. Сълзите са с причини измислени. Родени и подхранвани от страхове. Страховете са несигурност и необич.
А аз обичам! Обичам теб!
Тогава защо да се страхувам? Обичам те и благодаря на съдбата, че пътищата ни в един събра.
Обичта криле ми дава над ежедневните проблеми да се извися.
Обичта ми дава сили през трудностите да премина.
Обичта ми дава увереност и топлина, сигурност и романтичен дух, свобода и всеотдайност.
Всичко... Любовта е всичко, което е на този свят. И смисъл има само тя... Любовта...
За любовта изписано е много. И е твърде малко.
Любовта е  необяснима. Връхлита като лятна буря или спокойна, като есенна река, се разлива по вените.
Неочаквана и никога планирана. Но винаги желана и творяща чудеса.
Любовта е доверие и свобода. Любовта е енергия, която овладявайки се учим да бъдем ние. Няма по прекрасно от НИЕ. От споделеността. От цялостта. Възможни само ако истинско е ние.
Любовта се развива, обогатява. По-силна и по-дълбока става. С времето. И с доверието.
Когато с отдаването на телата се отдават и душите... това е Любов! И осъзнаването, че Любовта е като цвете...
Любовта е завършеност. Съвършенство...

Отдавна не бях будувала до това  време.

вторник, 13 ноември 2012 г.

на път...

 .
Есента поведе ни на път...
Пътят ни не е от вчера. Три години и половина /усмихнах се, защото точно в неделя, преди няколко часа, е точното време/...
Пътят ни... когато пътищата ни се срещнаха и в една посока ни поведе.
И тесен беше. И стръмнините преодолявахме. И криволичеше сред храсти най-бодливи. В мъгла вървяхме. бури ни забавяха, слънчев лъч ни водеше, на припек се поспирахме.  Понякога тъй тесен беше, но ръка подаваше ми и след теб вървях спокойна. На рамото ти можех  винаги да се опра и да поплача даже. С прегръдка ме повеждаше напред. Друг път умората не позволяваше ти да мечтаеш. Ръка подавах ти. Ти се доверяваш и опора съм ти аз...
Хубаво е!
Хубаво е дума бледа, но ние знаем що се крие в нея.
Пътят ни напред ни води. Усещаме - съдбата е до нас. Усмихваме се...
В дните ни последни, сякаш всичко е... тъй пълно, истинско, дълбоко... Прекрасно е това усещане. Искам да е все така. Макар да знам, че с теб това не е възможно. Защото с теб всичко по-хубаво с времето се получава... :):):) И все по-хубаво ще става...
Разглезил си ме... Искам повече... и още... Искам щастието да е винаги със нас... Тъй хубаво е да го виждам в твоя поглед да искри. Харесва ти, когато се оглеждаш в моите очи засмени.
Знаеш си... за щастието ми, ти виновникът си. ;)
Та... есента поведе ни на път...
Ден прекрасен ни  дари. Дните есенни са къси, а неделният измина като миг. Ех, още някой час да имахме поне... Е, понеделникът ни даде малко време. Време само за двама.
Мечтая си... всичкото време напред да е само за двама...
Няма да има нощи безсънни... като тази... Нощи, в които самотата боли. Нощи, в които всеки спомен от студ потреперва.
Знаеш... дете съм на късната пролет с летен привкус... и топлината е моята същност. Топлината на прегръдките твои ме сгрява и лято в душата моя изгрява. И огънят в мен стига за двама... за нас...
Пътят ни не е от вчера...
Пътят ни... сега е и утре ще го има. По-прав, по-слънчев и по-цветен ще е.
Вярваш ми, нали?
Защото...
Защото те обичам!
И мечтите се сбъдват...

неделя, 4 ноември 2012 г.

тъжно ми е...

.
Понякога ми е тъжно... без причина.
Сега ми е тъжно... без причина...
А може би причината една е - Ти. Липсваш ми Ти!
Искам да те погледна и да видя усмивката ти.
Искам да протегна ръка и да те докосна. Просто да те погаля.
Искам да ме погледнеш, да срещнеш погледа ми влюбен.
Искам да протегнеш ръка към мен и да ме привлечеш към себе си.
Искам да усетя топлината на тялото ти.
Искам да се сгуша до гърдите ти и да чуя ритъма на сърцето ти.
И да се усмихна, знаейки, че сърцето ти бие за мен
Искам да бъдеш до мен...
Искам да бъда до теб...
Искам един до друг да бъдем. Да сме двама...
Двама... Прекрасно е. Животът не е за сам... за двама е...
Искаме живот.
Искам да посрещна съня сгушена до сърцето ти. С доверие... и обич.
Сгушена в топлина и всеотдайност.
Сега ми е тъжно... защото ми липсваш... до болка...
Сърцето ми, опитва се да каже, че с вяра и с обич, възможна е всяка мечта.
Обичам те!
И вярвам!
В мечта за двама...

сряда, 31 октомври 2012 г.

есента...

.
Есента е нов сезон... за мен...
Всяка есен е различна и сякаш я откривам в първи път. Есените отскоро сякаш  забелязвам.
Есента сезон е... и на живота е сезон...
Дали затуй сега разбирам есента?
С капризите от цветност....
С меланхолията на дни мъгливи...
С усмивка в цвят от нежност...
С прегръдка в утринна слана...
Дали разбирам есента?...
Но тя е тук, нехаеща за моето разбиране.
С вятърът се наговорили и мислите ми с есенни листи забъркват в танцова, неземна феерия. Омаяна от цветовете огнени на есенните страсти, все по-ярко усещам аромат на зрялост. Сега разбирам как ухае зрелостта. В прегръдката й всичко е по-топло и оценим е всеки малък жест...
Есента... сезон годишен... и сезон е на живота... Единственият ни... сега... и тук...
С есенни виелици ще случи да се боря, но сега ще пазя топлина от лятото си...
Май харесвам есента... златната и цветна... топла и богата...

сряда, 24 октомври 2012 г.

не е моето утро...

,
Не е моето утро...
Не беше и моята нощ...
Безсънно... главоболно... студено в душата... празно...
След поредното болезнено осъзнаване, че животът е безумно и безсрамно кратък...
След надеждата за нежност и любов, когато ми се стори в крайчето на блесналия поглед, че и за мен любов е отредена в този ми живот...
Да... сторило ми се... сигурно защото моята любов ме заслепява...
Не е ли време е да осъзная и да приема, че мечтата за любов за мен е химера недостижима... в този ми живот...
Да... в този ми живот... отредено ми е моето сърце обич да дарява... и да не очаква нищичко...
Как да го приема, че чувствата ми са безсмислени, ненужни... че ненужната съм аз...

петък, 19 октомври 2012 г.

губя и... намирам...

.
Губя се...
А после се намирам...
Какво ли друго, между губенето и намирането, без да искам съм загубила? А може би и намерила?
Друга съм когато се намеря. Може би... с повече търпение...
До следващото... губене... на себе си...
И намиране... на себе си...
Намерих се. По-уверена в любовта си /не мислех, че възможно е повече от това, което бях/.
По-уверена и сигурна в желанията си.
По-уверена във възможностите, които съдбата ще ми поднесе днес и утре.
По-сигурна, че пътят, по който вървя си е моят. Независимо от мнението на други.
И съм сигурна, че пътят ми е за... двама!
В прегръдка...
С усмивка...
С дъга... от любов.

сряда, 17 октомври 2012 г.

полет...

.
Полет...
Свобода...
Свободен полет...
Куражът да го направиш...
Изчетох доста последните дни за свободния полет от тридесет и деветия километър отвъд земята...
Свободен поет...
Свобода...
Ей това е, дето ми развихря мислите и от хармоничен строй ги подрежда в хаос... Свободата... И куража... За полет...
Сигурно съм била птица... преди векове...
Или ще бъда... в следващия си живот...
Ако била съм...
То днес, крилете ми пречупени, зарастват и намират сили за плахи опити да полетя. Усмивки и любов, ми дават днес кураж, да се облегна на рамото-крило и щастие от полета да ни опива...
Ако ли ще бъда...
То днес, неукрепналите ми крила, имат нужда от подкрепа... С обич тя се получава.
А да те обичам... това го мога...
Сигурно съм птица...

понеделник, 15 октомври 2012 г.

замислям се...

.
За много неща се замислям напоследък.
Не е само напоследък, но някак си напоследък по-често мисля за тези неща.
А тези неща са нещо по-различно от обичайното за други. В очите на другите вероятно и на лудост да прилича.
Какво пък... всеки е различен. И къде, ако не тук, мога да си пиша за всичко, което ме вълнува, смущава, успокоява...
Та... мисля си... за смисъла, за пътя, за целия живот до тук, за живота напред, за живота сега...
Всеки има своя път. Може би е там, маркиран, с раждането ни на този свят. Може би всеки го изгражда с мислите и с делата си...
Пътят зад мен е от дела създаден. Пътят ми напред е с мисли светли сътворен... И е слънчев...
Мислите ми са с любов...

вторник, 9 октомври 2012 г.

в есенно утро...

.
Утрото студено е...
С чаша чай се топля...
Разхождам се из блоговете. Всеки свят е различен. Понякога гостоприемен, друг път - враждебен, понякога - усмихнат, понякога е тъжен... Светове променливи като настроенията на всеки от нас. Защото са... Всеки оставя частица от себе си в своя виртуален свят. Мисли, настроения, радости, терзания, подредени или не съвсем, намират израз и подредба в тези светове...
Разхождам се и ми приятно да гостувам на постоянните си домакини, а също и да откривам нови гостоприемни и уютни места. Напоследък не ми остава много време, понякога бързам, но с удоволствие се докосвам до всеки свят. Това ме усмихва, може и да ме натъжи, често ме замисля, дори и решение ми предлага на въпрос терзал ме с дни... Често ми се иска да кажа поне две думи след прочетеното, да благодаря за настроението. Но понякога ми се струва, че е неуместно да се намесвам в хармоничния свят, който ме е приел на гости. Друг път прочетеното ме оставя без думи и... всичко, което бих казала, ще бледнее...
Чаят в чашата ми вече се свърши... Топлината от напитката, топлината от докосването ми до споделените светове, е в мен и денят ми ще е... по-топъл :)
За топъл и усмихнат ден е време!

петък, 5 октомври 2012 г.

с усмивка...

.
Цветно ми е...
И просторно...
Толкова е лесно, когато в другия повярваш... за всичко. Когато на другия се довериш... за всичко. Душата ми с душата ти с усмивка се разбират. И всичко тъй е лесно... и цветно... и просторно...
Лесно е, когато мечтите споделени в дните ни се сбъдват. И ни пак усмихват...
С усмивка е красиво и тъй уютно в дните не съвсем гостоприемни. Усмивките ни, ключ са за радостта ни, че ни има, че сме живи...
И е лесно... всяка наша крачка лесна е, когато аз ръка подам ти, а ти на своето рамо ме приемеш. Лесно е, когато ти ръка ми подадеш, а с нежност аз те прилаская.
С усмивка...
И с обич... необяснима...

петък, 21 септември 2012 г.

равноденствие...

.
Денят е равен на нощта...
Светлина и тъмнина по равно са. Два пъти в календара ни годишен. Така природата хармонията си реди.
В мен хармонията е на талази. Днес едно, а утре друго.
Цветна съм дъга, а после сив съм облак. Жарко слънце мен изпълва и дъжд от сълзи ме гаси. Сияйната усмивка ми отива, след нея тъгата ме облича. За ден или дори за час... непостоянството е мойта орисия.
А същността ми... тя хармония е.
Като при смяната на ден и нощ, когато равни са...

.

вторник, 18 септември 2012 г.

мъглата...


Мъглата ме облича и с главоболие дарява.
Не ща й екстрите, но тя не чува.
В мен се настанява и ми лепне от тъга.
В пропаст от безсилие ме хвърля.
Самосъжалението на гости ми пристига.
Аз не съм това...
Не искам се такава...
Аз съм слънце.
И светлина сияйна.
И топлина съм.
И много съм любов.
Искам себе си.
Сега.
За да оцелея.
Днес.
Искам...
Любов.
От тебе имам нужда днес, любов!
Слънчева да съм.
За да съм аз...

вторник, 11 септември 2012 г.

щастие...

.
Щастието ме днес прегърна с нежността на твоите ръце. Очите твои отразяват моята любов. А онзи блясък, тъй жив, в сълзите ми от щастие искри. Душата ми е приласкана и в уютна топлина се сгушва. Целувките ти с нежност и нескрита страст ме понасят в свят бездумен.  Погледи плахи, след миг безсрамно жадни се вплитат в танц неустоим. Любов изригва във всеки стон, всяка клетка се изпълва със живот и полет. Политам в седмото или седемдесет и седмото небе. Нима да ги броя ще мога, щом ти ме водиш в този полет все нагоре и нагоре...
Твоя съм... и ти си мой... от обич онемявам...
Само щастието в погледите ни издава...
И онази сълзичка, която теб, любовта и щастието в себе си събрала,  в погледа остана когато трябваше да тръгна...

любов...

 .
Защо без причина тъгата ме облича?
Защо усмивката ми плахо се изниза?
Защо?
Без причина...
Или нейде, там дълбоко, душата ми улавя нещо... дори и име си няма...
Не искам мислите такива!
Искам си онези, светлите, изпълнени с живот!
Животът... миг от вечността  е... /клише е, но пък днес усещам го така/
Взимаме се нявга на сериозно. А после осъзнаваме безумната краткост на всичкото край нас...
И в тези мигове на осъзнатост, искам всеки миг красив и жив да грабя. Така награбена съм цяла и даже съвършена... Искам се такава...
Жена, усмихната, щастлива... и влюбена, тъй както никога до този ден... Първата... пълната... истинската... съзнатата...  всеотдайната... изпълващата... живата... Любов...

събота, 1 септември 2012 г.

пълнолунието...

.
Синьото пълнолуние ми влияе.
Не е безсънно... много... поносимо е... само час...
Дори не е и нервно...
Липсваш ми.
Луната усилва липсата ти...
Знам, че е за още малко, обаче...
Празно ми е...
И студено...
Като далечната... синя луна...
Не искам повече без теб!
Не искам!!!









четвъртък, 16 август 2012 г.

есен ми намига...

 .
Снощи умората надделя в мен.
Скоро не бях усещала толкова силна  физическа умора.
Въпреки умората съм заспала много бързо.
А сега, сред нощта, се събудих.
Заради умората...
Вече час се опитвам да продължа съня, но... напразно. Всичко методи, които знам, и които помагат понякога... тази нощ не се получават.
От прозореца нахлува хлад. Доста хладни са последните нощи тук. Вече все по-често природата напомня за есен.
Днес /то вече е вчера/, вятърът се заигра пред погледа ми с липово  листо и го довя до мен. Погледнах нагоре към липата, все още е зелена премяната й. Но долу... как не бях забелязала... Есента е започнала да тъче есенния си килим, изпъстрен с топли краски и ухание на зрялост...
Средата на август е... някак необичайно сякаш е. И тези хладни нощи... примъкнах си още едно одеяло :)
В последните дни душата ми в хармония се гуши. И някак топло ми е. И уютно...
Мисъл, спомен недалечен, ще прегърна и на съня за час-два поне да се предам...
Есенни занимания ще имам и през този ден. А умората... да си ходи нейде надалече...
Есента... скоро ще е пълновластна тя...

неделя, 12 август 2012 г.

нощни мисли...

.
Да, от оптимизъм имам нужда и аз.
Оптимизъм искам да ти дам за утре и за днес...
Да, проблеми има. Не ги омаловажавам. Но и не искам да ги издигам на пиедестал.
Решението едва ли е едно. Защото и проблемът не е един. Но ако проблемите са два, то решения поне три ще се намерят. Най-добре ще е да е комбинация от трите...
При повече проблеми и решенията ще се умножат. Това ще доведе до повече възможни комбинации.
Искам да вярвам, че заедно можем да намерим успешната. Не искам да се предавам! Не се предавай и ти! Моля те!
Пожелахме си лека нощ... От сърце ти желая да е такава за теб!
А моят сън избяга...
Болката в гласа ти мира ми не дава... Защо не мога да ти помогна? Поне да те прегърна...
Сигурна съм, че възможна причина е това, за което ти говорих и тази вече спомена и ти. Но със сигурност не е единствена причина. Търсим ги причините, понякога сме сякаш на правия път, друг път сме като във мъгла загубени... Като сега...
Но и мъглата има своите си граници. Утре слънцето ще я разсее и нека с първия слънчев лъч да тръгнем напред... с усмивка... Защото ще успеем! Нали ми вярваш? До сега не съм ти казала ни една думичка невярна. Няма и да ти кажа. Всичко, което споделям с теб е точно това, в което вярвам днес. Утре, когато получим друга информация, може да променя мислите си по въпроса, но ще си призная и ще го обсъдим заедно.
Знам, не съм образец за постоянство. Но една е мисълта ми за теб. И по-сигурно нещо нямам... Любовта ми... Развиваща се и израстваща с времето...
Искам да вярвам, че любовта е решение на всичко. И вярвам! И те обичам!
ОБИЧАМ ТЕ! Чуваш ли?!...

вторник, 7 август 2012 г.

сълзливо ми е...

.
Сълзливо ми е...
Без причина...
Просто е...
Седя си и сълзите стичат се...
И болка в гърлото ми се събира...
Без причина...
Нима възможно е да се усеща нещо ако мислите на другия далече са от мен?...
Защо са тези мисли в мен?
Причина нямат си...
Поне такава, която разумът да одобри...
Не искам тези мисли.
Не искам... Искам... къде е границата между тях?
Може да е пропаст или крачка малка...
Дали страхът от първото ме спира?
Дали след време няма да се разбере, че крачка мъничка ме е деляла от сбъдването на мечта?
И ето новите въпроси...
Кога, защо, къде и как?
Необходими ли са те сега?
Защо забравям, че когато трябва отговорите сами ще ме намерят?
Защо е трудно само със сърцето да мечтая?
Защо с въпроси се оплитам?
По-лошото е, че отговори търся дето няма и не трябва аз да питам...
Как да спра този водопад заливащ ме с въпроси?
Понякога си мисля, че само думичка една е отговор на всичките ми шантави въпроси...
Шантави ли казах?
Да, за другите те такива са...
А аз ще чакам тази дума... която свободата на безвъпросно съзнание ще ми донесе...
Докато чакам... няма да го мисля.
Ще си напомня пак, че когато трябва - ще се случи.
А аз готова ще съм за тогава...
Сега сълзите ще измия...
Ще поема въздух на дълбоко и болката ще си отиде...
Лесно е, нали?
Такова ще си го направя...
А след това мечтата си със сърцето ще прегърна...
Сърцето ми е от любов тъкано...
И любов да подарява само може...
А сълзите... отивам да си ги измия...

неделя, 5 август 2012 г.

пълнолунието...

 .
Пълнолунието ми влияе...
Много...
И все по-непредвидимо...
Не мислех, че е възможно...
Причини търсех в мене...
Няма...
В другите потърсих ги причините...
И там ги не намерих...
А луната ми се присмива през прозореца...
Голяма и пълна...
Отслабва вече...
Аз сега й се усмихвам...
Защото цялата съм аз...
До следващото пълнолуние...






.

вторник, 31 юли 2012 г.

някакво си...

.
Такова ми е...
Някакво си...
По скоро - никакво си...
Лутащо се...
Баланса ми го няма...
Сякаш в непрестанно търсене съм на хармония... а тя ми бяга...
Бяга ми съвсем за малко... ей, я там... само крачка... и избяга... пак...
Някакво ми е... никакво...
И времето навън е като мен...
След месец, жеги не случвали се до сега, на бури странни време е дошло. Гърми и святка се от часове, а капки дъжд, така желани, все още няма...
Гръмотевиците в сърцето ми отекват и незаглъхващо е ехото във мен...
В мисли се оплитам, ту ги търся, после - гоня... Проблясва ми за миг и пак в тъмното заплитам страхове... Страховете несигурност си водят, а после и сълзи - такива, без причина...
Искам на високо да застана... над суетата на деня, над всички "трябва" и "това от тебе се очаква"...
Искам да погледна ясно от високо плетеницата на своите мисли, на чувствата ми нови и така прераждащи ме...
Искам с Трябва - не се долюбват... Как тогава да ги помиря? Пък и баланс да изградя?...
Не, оптимизма си не губя! Знам, че някой ден, хармонията ще е с мен!
До тогава... Ще се търся, ще се губя и ще се намирам... И пак отново в тази въртележка ще се понеса... До... когато...
Когато се намеря... споделена с любовта...

четвъртък, 26 юли 2012 г.

следобедно... в горещините...

 .
Напоследък не идвам често тук.
Сезонът е на отпуски. На нестабилен интернет. Или поне аз не намерих добрия вариант за мен.
Както и да е. Когато успея с радост се разхождам из блоговете, където ми е приятно да ходя. Радвам се, че откривам и нови местенца. Понякога музата ми не успява да се синхронизира с наличието на връзка. Друг път й е прекалено топло и предпочита да си мързелува.
Днес не я мързи. Но май нета ще я откаже... Защото тук пиша и публикувам на момента. Е, някъде знам и опцията за планиране, но тук всичко е на момента. Каквото ми дойде. И когато...
Сега се сещам, че снощи публикацията на Hexemexe ме позамисли.
Остров на щастието... Дали е необходимо да го търсим някъде далече. Да, предложението да го открия на зелената полянка е чудесно. Но си помислих, че и в себе си мога да открия такъв остров. Като това място... което все повече си чувствам като пристан или като моя същност. Тук е моето бягство, когато няма накъде... Защо да бягам?  Защото имам нужда... Като днес...
Ежедневието не ми носи кой знае какви неочаквани събития. Но не ми тежи тази известност. Много ми е тежко от липса... Липсва ми... ... ...
Спрях се и замислих за липсите в дните ми, в живота ми... От страни погледнато не би трябвало да имам някакви липси.... Защото са невидими липсите на душата... Защото копнея за моя си остров на щастие - в прегръдките нежни...
Това е... когато щастието с мен е, нищо ми не липсва.  И тогава мисли такива си нямам. А днес си имам...
Искам да съм щастлива! Не е изненада, нали? Всеки го иска...
Искам моето щастие да не наранява други.... Възможно ли е?
Въпроси... не, не искам сега...
Навън е горещ следобед. Въпреки, че слънцето се покри зад рехави облаци. Това пък носи и усещането за задуха. Не си спомням такова лято. А и сушата... Но може би съзнанието предпочита да не помни подобни неща. Или пък аз го уча да подбира информацията за запомняне. Понякога се чудя как някои хора помнят разни подробности. Аз никога не съм си поставяла за цел да запомня точно това. Заради това и изпадам в неловки положения. Дори дъщеря ми е забелязала, че не помня. Всъщност тя си мисли, че съм ги забравила, но аз никога не съм запомняла. Само някакъв бегъл спомен, че е ставало дума по темата... Това май не е добре ;)
Но пък как помня, това, което ми е интересно, което ме вълнува... Това е добре ;)
Поувлякох се и май не написах нищо смислено.
Така е, когато навън е горещо, а в мен... липсата ми тежи...
Искам да съм пеперуда...

понеделник, 23 юли 2012 г.

за оградите... за границите...

 .
Днес бях на гости при Влади.
Зад оградата... замисли ме... Огради, граници... все ограничаващи понятия.
После на кафе отидох. Разговорът бе някак си накъсан. В бързината да споделим повече, се прехвърляхме от тема в тема. И отново до безперспективността достигнахме. Понятие, което не приемам и не искам да приема. За мен това е повече от ограда, повече от граница. Не искам тази граница. Още повече защото чувствам, че ние я поставяме с това определение.
Какво значи перспектива. Нали това е едно понятие, с което искаме да кажем: ок, мечтай, има накъде... Защо тогава сами да определяме нещо и да му казваме - не мечтай...  Защо доброволно да се откажем от мечтите си?
Имаме Днес... Имаме Сега... Ние сме Тук... Утре?... Какво ще бъде Утре никой не знае...
Защо трябва да поставяме ограничения от днес?  Нека се радваме на днешния ден, тъй както го правим. /С това си съгласен и ти./ Нека допуснем мечтите за утре, те също ни усмихват. Може би пък съдбата, тъй щедра към нас в днешния ден, и за утре от щедрия дар ни е приготвила... Защо пък и по-щедра да не бъде?
Аз вярвам и искам да вярвам, че утре ще е по-хубаво. Да, днес може да е прекрасно, но кой знае колко по-... може да е утре... Искам чашата ми на оптимист да е винаги пълна, макар и до половината. Искам да заразявам с моя оптимизъм. Тогава ще е по-лесно за двама...
Границите са безспорни. Оградите също. Има ги и ще ги има. Но нека сами не поставяме нови такива.
За кратко ни беше днес срещата на кафе. Имаше граница поставена не по желание. Защото днес трябваше да е така. Тази граница нямаше как да преминем. Но другото го можем. Можем да не поставяме другите граници, които само от нас си зависят.
Нека мечтаем. Нека мечтите ни граници нямат... А какво ще се случи, кое е възможно? Нека не го мислим от днес. То е за... утре...
Обичам те!
И утре... ще те обичам!

събота, 21 юли 2012 г.

лятна вечер...

.
В тишината на лятната вечер...
Когато слънцето уморено залязва...
... най-силно е усещането за... земя...
Да ходя боса в тревата е първи импулс на осъзнаване...
Гореща е земята под краката ми след жежкия ден. Тревите са свили листенца, за да опазят се за утрешен ден. Две птички в небето се гонят, вероятно са лястовички млади, все още не знаещи умора след летния ден.
Тишина... Тишината е най-осезаемото усещане...
Земята е суха. Изненадва с енергията, която ми дава. До днес сутрешната роса  ми носеше усещането за земя. А сега, сухата и топла земя ме... заземява...
И по-силна съм. По-силна е душата ми. И вярата, че за всичко има си ред.
Сега... насладата да се разхождам боса в лятната вечер ме усмихва. И мисълта, че една книга ме грабна, както никога до сега /нямам спомен подобен/. Увлекателно, интригуващо, замислящо... Не споделям всяка идея на автора, но начина, по който ме води из своите мисли и внушения ме удивлява и провокира. Да, провокира моите мисли и в други посоки. Краят е колкото предсказуем, толкова и неочакван... Не предполагах, че така ще ми въздейства.
Вечните въпроси за живота и за смисъла. За начините да достигнем до себе си. За бедността и богатството на духа... Все още съм под въздействието на последните страници... и на цялата книга. Не е случайно, че в такъв момент книгата е при мен. Няма случайности.
Не мога да обясня с думи защо моментът е най-подходящия за мен. Но усещам, че от това имах нужда днес... Днес.
Навън тишината отстъпва на нощните певци. Щурците, неуморими, своите песни вече разнасят. Хем си приличат, хем са толкоз различни. И се питам сега, дали всеки го чува това. Или за някой е просто някакъв фон от шумове...
Денят си отива, притъмнява навън... Нощният хлад обещаващ от балкана се спуска. За вечерни ритуали е време. Време, в което за сън се приготвям. Сънят, от който спокойствие чакам и за тялото и за душата ми. Всъщност, защо ги деля, когато те са моята цялост...
Научих се да си лягам рано. Това ми дава възможност и да ставам рано. Преди другите. За сутрешното ми време... моето си... Когато денят ме посреща с усмивка и надежди в мене посява...
Лека нощ!
... ... ...

четвъртък, 12 юли 2012 г.

оцелява...

.
Оцелява...
Въпреки условията...
Или пък напук на тях...
Тъй е и душата моя...
Търсеща светлина и свобода...
Търсеща любов...
И щом открила любовта е, за всичко е готова тя за нея...
Може би капризна е душата ми. 
Не задоволява се с това, което има.
Не стига й... още иска... много иска... всичко иска...
Щастие си иска... само...
И да оцелява само има нужда...
Иска да е вдъхновена... и да се извисява над суетата на деня...
Иска да е освободена от предрасъдъци - окови...
Иска да лети...
Иска да твори...
Иска да е жива...
Душата ми...
Влюбена е тя...

сряда, 11 юли 2012 г.

светлината...

.
Светлината...
Онзи лъч така необходим...
Разпръсва хаоса на мрака...
От кошмари ме събужда...
Жаждата сълзите утоляват...
За живот съм инициирана...
Лъч любов ме ражда...
На криле от светлина се рея...
Любовта ми е в душата...











неделя, 8 юли 2012 г.

неделни мисли разпилени

.
Разпиляно ми е...
И припряно...
Не успявам мислите си да събера, камо ли да подредя...
Пилеят се... преследвам ги с надежда да ги уловя...
Напразна е надеждата... в добавка и жегата я изпарява до капчица последна...
Работите ежедневни, колкото и да са всепоглъщащи времето ми и запълващи ръцете ми, не са достатъчни, за да спрат мислите ми.
То да бяха поне мисли като мисли, а те все на сълзи го докарват тия дни.
Добре, повтарям си че причина няма... Каза ми, че не трябва да се тревожа за нищо...
Защо тогава тревогата в мен се е вкоренила? Как да я изкореня до последното й коренче - съмнение?
Не, това не съм аз...
Дали денят ми утре ще промени настроенията ми? Ето, пак надежда в мен се ражда... Готова съм да се усмихна с тази надежда...
Искам да изгоня безсилието от себе си. То не ми е същност.
Но и то в последните дни се е настанило в мен. Безсилие от усещането, че не мога да ти помогна. А толкова искам да намерим начин да преодолеем заедно проблемите. Защото съм сигурна, че решение има и то е съвсем близо. Защо не го виждаме?
Не искам да допускам отчаянието дори да се приближи до нас. То не е добър съветник. И изобщо не ни е нужно! Моля те, не го допускай, дори за миг...
Искам да мога вярата си да ти предам. Сигурна съм, че когато стане вяра на двама ще е по-силна, многократно по-силна! Вярата ми, че утре ще е по-хубаво!
Да, времето безмилостно препуска и дори не се обръща назад. Не ще успеем да го спрем.
Но ако успеем в неговия бяг да намерим себе си... и другия... Друго не ни трябва... 
Обичта ми все по-силна е! Тя е такава... може само да се увеличава...
Как искам обич да е решението...
Защо ли всичките ми мисли,, дори и разпилени, ме водят към заключена врата и ми нашепват, че ключ е само Любовта...
Защо?!...

петък, 6 юли 2012 г.

неизпратено...

 .
Не можах да те зарадвам днес...
Спонтанността, която винаги съм усещала при нашите срещи, днес... се бе превърнала в някакво тежко задължение за теб....
Освен необичана /каквато вече знам, че съм/ се почувствах и много нежелана.
Ще кажеш, че причина няма... Не знам... Но изведнъж ненужна се почувствах.
И всичко в този свят загуби смисъл за мен...
Освен сълзите ми... които ме изгарят...
Искам да ме изгорят и да отмият пепелта от мен...
И следи да няма... след мен...





четвъртък, 5 юли 2012 г.

сияйна...

 .
Дните ми са изълнени с дейности. От сутрин до вечер съм в движение в изпълнение на смислени или безсмислени дейности, на необходими или измислени задачи.
Пиша дейности, може да напиша и работи. Но работа за мен означава повече задължения. Не, че в дейностите ми не присъства елемента на задължителнст.
Напоследък това понятие ми е размито. Или може би аз се опитвам да го размия, за да не усещам неизбежната тежест на задължение. Защо се опитвам ли? Отговор по-лесен няма: за да оцелее усмивката ми, моята същност.
Моята същност е цветна, оптимистична, усмихната. Облаците на живота понякога я обвиват плътно в сивото на песимизма или в безличното бяло на "така трябва". Но слънчевата ми същност винаги успява да разкъса тези облаци и да се облече в дъгата на най-съкровените си чувства.
Слънце съм, дъга съм...
И такава се искам...
Такава се намирам в погледа любим...
И все по-сияйна е цветността ми...
Сияйна...

четвъртък, 21 юни 2012 г.

лято в юни... /писмо по обед/

.
Началото на лятото е в юни.
Днес мисля си... не, не мисля, чувствам го... че и ние имаме си нашето лято. Лятото на нашите усещания...
Лятото сезон на топлина е и на страсти най-горещи.
Усмихвам се при спомена за последния следобед... горещ следобед...
Най-вълнуващото е, че нищо не планираме, а то се случва тъй прекрасно...
Днес учудва ме търпението, което в мен е. И хармонията тъй е стройна в мен.
Денят най-дългият е, а нощта най-кратката ще бъде. В денят голям  подредеността ми има време да се разпилее и пак да се събирам в слънце и усмивки.
На този ден му най-отиват слънчеви усмивки. Ще ти подаря, мое слънце, най-лъчезарните от тях. Ще ти ги гарнирам с нежност... и със.. почакай и ще видиш... денят е дълъг и за всичко ще намерим време.

понеделник, 18 юни 2012 г.

понеделник...

.
Понеделник е...
Толкова неща му бях приготвила...
А той по-мързелив и от неделя... Да не обиждам неделята, тя бе доста успешна на мои си емоции, на единение с природата, на домакински дейности отлагани от... даже и не помня от кога...
Понеделник... нямам обяснение за тежестта, която ми донесе още от ранни зори.
И особено безсилие и безволие...
Не, това не съм аз...
От близо пет часа се опитвам да се стегна. Дори и идеите ми едни такива... рехави...
Дали защото за икиндия срещата си уговорих? Онази среща, дето я копнея всеки миг, когато сме далече. Когато липсва ми усмивката любима. Когато да прегърна с нежност е импулс неизпълним.
Защо минава тъй мудно времето днес? Знам, че после ще го търся и ще се питам защо го пропилях. Но безсилието ми е в повече сега. И безволието.
И все пак... да се събера ще трябва. Ей, това със събирането, все ми се налага.
Дали пък имам някакъв си чар в разпиляността си, че все с нея се откривам?
На понеделник му прилича да е подреден. Усилие ще трябва да направя поне от малко да се подредя. А после пак си знам, че разпиляност ще е мойто име...
Да, но и в най-големия хаос  /че има ли друг ;)/ има ред необясним и смисъл най-велик.
Ред и хаос, аз и разпиляност, безсилие и мотивация... една вселена необятна днес сме...

неделя, 17 юни 2012 г.

юнска неделя...

.
Неделната юнска утрин нахлува през отворения прозорец.
Свежест и сутрешен хлад ободряват съненото ми съзнание. По-скоро в ранината на утрото съзнанието все още е спящо. Може би онова, другото в мен, подсъзнанието е това, което ми позволява да поемам усещанията за свежест и новост с всяко вдишване на слънчевия въздух.
Да, тази сутрин въздуха е особено слънчев, въпреки, че слънцето все още е зад баира.
Неделните звуци и аромати са различни от съботните и от делничните. Днес... някак по-спокойни са, с доза мързел сякаш.
Само птичия хор не признава делението на дните в седмицата. И жабешкия хор не се съобразява с хорските приумици. Но с тях  се усеща хода на природата през сезоните. Това е по-вълнуващо и много истинско с привкус на приземяване...
Юнските цветни аромати... няма по-омайващи и цветни настроения. Довеяни от лекия юнски ветрец, те изпълват човешките ми сетива със цвят и събуждат в мен особени рецептори... рецепторите на душата...
Юни е прекрасен. Особено в неделя. Свежо, зелено, будно, цветно, омайно... хармония...
И аз през юни съм най-хармонична... 
Душата ми поела сутрешна юнска доза е готова за новия ден, изпълнена с хармонията на юни. Протягам се, всяка моя клетка се събужда и тепърва ще усеща юни.
Юни... неделя... утро...
И закачлив слънчев лъч флиртуващ с погледа ми пъстър...
Денят е тук...

петък, 15 юни 2012 г.

за любовта...

.
За любовта е изписано много... може би твърде много...
Но винаги може да се каже още...
Винаги има още едно усещане, различно...
Защото любовта е и усещане...
И колкото да сме сигурни, че повече няма нищо да ни изненада в любовта, съвсем скоро се изненадваме. Приятно ;)
Напук на всякакви пророчества, че любовта трае еди колко си месеца или години и после я няма,  тя, любовта става все по-силна и все по-истинска.
Приказките, че ежедневието е убиеца на любов, също не минават. Защото знаем какво е ежедневие и знаем какво е любов... истинската...
Не минават и думите, че има възрасти за любов... НЕ!
Любовта не знае граници, още по-малко пък възрастови. Ако й позволим да се случи... като повярваме...
Любовта е и промяна. Промяната може и да е на физическо ниво, но по-силна е промяната на душата. Като събуждане след сън е. Когато имаш сили, енергия и вдъхновение за всичко и за още повече. Събуждане, след което сетивата са девствени и приемат всяко проявление на любовта, всеки неин полет...
Любовта е неизмерима, неописуема и всеки опит за това е неуспешен, включително и този... Но нещо все ме кара да редя мислите си тук...
Може би така си подреждам и в мен... Не, днес не са ни объркани, ни разхвърляни. Или може би не чак толкова ;)  Какво пък, мисли са си и то пък мои, нека си ги подредя.
Много знам... Много повече не знам... Никога няма и да науча дори една частица от това, което ми се иска. Поне не и в този си живот. Но пък опитвам ;)
В едно съм най-сигурна. Смисълът на този ми живот е в любовта. И уроците със нея... и чрез нея...
Любовта неизмерима, неописуема, безгранична с хилядите свои проявления е Животът!
Любов... Живот...
Ех, как ми се живее...
С любовта...

сряда, 13 юни 2012 г.

усмивки

.
Душата ми смутена е...
След вчерашния разговор...
Не съм успяла да ти дам от моя оптимизъм за утрешния ден...
А той, оптимизмът ми една мечта е... слънчев блян...
Защо не вярваш вече, че можем да се справим с всичко?
Да, говорим често, че за сламки се ловим...
Но сламките са вече сноп... и сила има в него.
Да те помоля искам, да вярваш още малко в мен...
Празни приказки не ти говоря.
Да, вярно е, че не знам кое възможно е и как ще може да се случи...
Но дали необходимо е да знаем всичко ред по ред. Защо съдбата да не знае повече от нас... Да й дадем възможност да се прояви като й имаме вяра...
Мисля, че е лесно да повярваме във нея. Замисли се... самия факт, че ние с теб сме заедно сега, това ни е дар от съдбата ни. Преди време, нима си мислил, че това ще е възможно?
Ето, то не само е възможно, но е и прекрасно... Нали? Да, знам, няма да ми отговориш с думи, но в погледа ти всичко се чете... Обичам погледа ти да чета ;)
И аз искам да повярвам, че скоро ще е онзи ден, когато проблемите пред нас не ще са толкова на брой. Вярвам, че ако силно го желаем, лесно ще е и едно по едно негативните неща ще си отиват....
Хайде, усмихни се... Погледни и в моята усмивка.
Виж сега, моят оптимизъм по-голям е с твоята усмивка... Вземи си ти от него и с пъти ще се увеличи... И всичко ще е по-лесно с две усмивки...
Тази нощ усмивките сънувай...
Утре сутрин ще се сбъднат... две усмивки :) :)
И усмихнати души, отворени за даровете на съдбата...
Лека нощ ти пожелавам с обич... имам много аз и всичката за теб е...

неделя, 10 юни 2012 г.

изморих се...

.
изморих се...
изморих се да съм добра...
изморих се от опити да съм по-добра...
изморих се от опити да се харесам на другите...
изморих се да прося обич...
изморих се да обичам...
изморих се...
изморих се да поемам вината за всичко...
изморих се да правя защото така се очаква...
изморих се да бъда някоя си...
изморих се...
изморих се да искам да бъда себе си...
изморих се да искам да съм себе си...
изморих се...
.

събота, 9 юни 2012 г.

писмо в събота вечер...

.
Събота...
Жега...
Мързел...
Мисли...
Изведнъж работна муза ме обхвана и отхвърлих неочаквано много работа...
А мислите ми бяха с теб...
Вдъхновяваш ме...
Дори отдалече спокойствие ми даваш...
Особено е...
И приятно...
Продължавам...
Мога даже да я свърша всичката, дето ми се мота напоследък...
За нещо ново да направя място...
А твоето място... в мен е... завинаги...

вторник, 5 юни 2012 г.

хубаво е...

,
Хубаво е...
Има дни такива...
Вълнуващи, усмихнати...
С обич споделени и със сълзи малко оцветени...
Дни на нежност и на страст неустоима...
Дни, в които щастието с шепи си греба...
И отказите не приемам, много ме болят...
В края на деня...
Щастлива съм...
Да извикам искам силно, толкоз силно, че и на Луната да ме чуят...  
Щастлива съм...
Причината една е... ЛЮБОВТА...
Хубаво е...

понеделник, 4 юни 2012 г.

дните...

.
Дните си приличат...
И се различават...
Понякога с много малко...
Понякога малкото е много...
Слънчев ден и пороят неочакван позволи ми в прегръдка нежна да остана още малко...
А това малко бе за мене много...
Обичам хубавото, не го отказвам вече в никое му проявление.
Денят ми топъл бе. Не от слънцето. От другото ми слънце... дето топли ми душата...
Нощта ми... дъждовна е... Не от дъжд. От сълзите в душата...
Душата ми... роза е дъждовна тази нощ...
А утре, слънцето ми, слънчеви лъчи ще ми дари...

неделя, 3 юни 2012 г.

разни размишления...

.
Да се оплаквам от липса на време е несериозно.
То е такова, каквото си го организирам, каквото сама си го направя.
Време за задължения, за работа, за любими занимания, за почивка, за себе си...
Радвам се, че при мен времената са ненормирани. Дава ми възможност аз да си ги разпределям. Това си има както хубавите, така и не дотам хубави страни. Но пък всичко е в моите ръце. А това пък ми харесва.
Дааа...
Сега ми е времето и музата ;) да съм тук. Не обичам да имам свидетели, когато съм в най-моето си местенце. Нещо като усамотяване се получава когато съм тук. Тук съм си аз, с моите си мисли, с най-моите си чувства. Харесва ми да си идвам тук. Понякога имам нужда да пиша, да пиша, да пиша... Понякога си стоя в тишина и мълчание. Понякога си пея и летя, а друг път сълзите ми порой са или пък боли ме от живота...
Да, лично е... Дори е прекалено лично... Но пък имам нужда от това. Това ми е времето за моите си мисли. Мисли понякога неподредени и разпилени, друг път изящна хармония са... Но мои си... Като мен са...
Днес съм почти хармонична ;) Вече знам какво е хармонията... И все по-често е с мен. И все по-дълго успявам да я задържам в себе си. Ето, днес е почти...
Събудих се сама, както все по-често се случва. Това ми харесва. Но днес не побързах да ставам. Останах потопена в безвремието между съня и деня. В безвремието, изпълнено с мечтания и с мисли за минало, с реалности от днес... Усещах усмивката си, а после тъга я покриваше с облаци сиви. Но тя, усмивката ми, не се предаваше, пак се раждаше и сила събираше в себе си. Обичам си я. Тя е частица от хармонията ми.
Хармонията... Това не е вече само понятие за мен. Не е само химера. Аз усетих хармонията. И я усещам... Хармонията в мен... и край мен. Хармонията е оценима след срещи с брат й - хаоса. Сега нямам нужда от хаос. Затова ще си прегърна с усмивка хармонията, па макар и да е почти...
За организацията на времето ми... днес ще е перфектна ;)  Защото така искам, вече знам как и го правя.
Време е за денят... Ден, от който няма да искам всичко, но ще си взема достатъчно... колкото имам нужда.
Вземам... давам... нужда... искам... мислите ми нов път поемат, но ще ги възпра сега... друг път ще полетят свободно...
Днес... е тук...

петък, 25 май 2012 г.

вечерно-сутрешни настроения...

 .
Пролетния вятър притихва в майската привечер.
Довеяният аромат на жасмин изпълва сетивата и спомня усмивка от близкото минало.
В клоните на стария орех, двойка птички си разменят весели трели в завладяваща безгрижност за наближаващата нощ. Нощта... далече е още...
На запад слънцето залязва в рошави облаци.
От север се спускат притъмнели и слоести пелени, които закриват и без това краткото синьо на майското небе. Този път синоптиците ще познаят за дъждовния утрешен ден.
Не искам да мисля за дъжд, още са солени очите ми от скорошни сълзи. Сълзи от безсилие да имам това, което изпълва с копнеж същността ми и сега... в тази, изглеждаща спокойна вечер.
Да, тази вечер е особено спокойна...
Лек полъх на вятър и облак наситен с аромата жасминов... Скоро окосена трева - свежест е нейния принос. И зелено... зелено... накъдето и поглед да се запъти.
Притъмнява...  нощта иска по-скоро владетел  да бъде на тази омая.  Полъх студен ме прибира в нощта. Не обичам студеното в никаква форма. Топлина си мечтая...
За бягство в съня се приготвям. Студеното не ще да ме пусне. Далечна усмивка дочух в телефонния разговор, който с топлинка ме дарява, макар и далечна, и в мислите само на двама.
Зачитам се в книга за род с кръв буйна и неспокойна. Книга за труден живот, но за дух силен... Този дух днес се предава от наследник в наследник. Увлича ме книгата и леко на съня ме предава...
... дъждът по листата събужда ме в утрото сиво. Навън просветлява, сиво-бяла мъгла полека се издига към небето в същия цвят. В бързината си да достигнат до земята, дъждовноте капки лицата на листата измиват. Прилича на странен сутрешен танц. И вятър, макар и лек, се включва в сутрешния дъждовен ритуал...
А аз за топлина си мечтая... За утринния хор не е пречка дъждът. Закачливи и весели са песните сутрин. Усмивки събуждат и в мойта душа...
Да ставам е време... денят да осмислям по начини някакви ще трябва...

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner