сряда, 23 декември 2009 г.

малко тъжно...

Ще бъда далече от теб... И двамата знаем, че така трябва... Знаем... знаеш... зная...
Зная... обаче ми е тъжно.
Попитах те имаш ли вече празнично настроение... И получих много тъжен отговор: "Далече съм от празнично настроение..." Заболя ме... зная, че реално нямам възможност да направя нещо...
Надявам се, че знаеш, че ще си в мислите ми... Това топли ли те? Усмихва ли те? Бих се радвала отговорът да е: "Да."
Не веднъж спомените за нежните и топли прегръдки... за горещите устни... са ме топлили и са пресушавали сълзите ми, които защо ли... се появяват издайнически понякога.
Всяка нощ си лягам... нецелуната... непрегърната... неприласкана... Студено е... нищо, че термометърът ми показва нормални температури...
Когато съм с теб, твоят показва далече по-малко... но с теб ми е топло.
Топло ми е... когато ръцете ти ме галят... когато ръцете ми те привличат... когато си играеш с косите ми... когато усещам устните ти по шията си... когато чувствам радостта ти, че сме заедно... когато виждаш щастието в очите ми...
Топло ми е...
Топло ми е в спомените... и в надеждата, че пак ще бъда в най-нежната прегръдка... ще съм целувана... ще съм прегръщана... ще съм желана...
Ще бъдеш в мислите ми... през всичките дни, когато ще съм далече от теб...
Дали ще усетиш желанието ми да те стопля и прилаская...?
Прегръщам те нежно...

събота, 19 декември 2009 г.

настроения...

Наближават празници. Повод да се съберем всички в семейството. Да се видим, да говорим, да се радваме, че сме заедно. Да се радваме на децата. Децата пораснаха и сега и тях ще посрещаме от път. Е, не всички все още.
Последните дни се улавям, че все по-често се връщам със спомените си в моето детство. И по-често се задържам в кухнята и отварям тефтера на мама, който си преписах преди дведесет и... години и в тези години допълвах и нанасях моите си рецепти и забележки.
Усещам, че атмосферата тази година е различна. Трудно ми е да определя в какво. Дали очакването децата да се приберат?...
В мен има и друго различие. Част от мислите ми са с един човек, който ще е сам, а бих искала да съм с него. Един ден ми каза - обичам да съм сам. Трудно ми е да повярвам, че е истина. Мисля, че всички искаме да имаме някой до себе си, да не сме сами и в хубаво и в лошо...
Ей, такива едни мисли...
А може би и защото още една година си отива... на мен ли само ми се струва, че в последните година, всяка следваща е все по-кратка? :)
А днес осъмнах пак в кухнята сама с мислите и тефтера си. ;)
Ухае на дом...

петък, 18 декември 2009 г.

чаша вино...

През нощта е навалял сняг. Като начало на зимата е добре. Продължава да вали. И е студено. Здрав студ.
Излизам с късния предиобед. Имам си списък със задачи. Не са много, не са и малко. Мога да ги свърша за час, а мога и за четири. ;) Разбира се, че свършвам бързо.
Помолих за чаша горещ чай да се стопля. ;) Всъщност, май не помолих... ;) Получих уверение, че чаша вино, ще ме стопли повече. Приех.
Получих най-топлата прегръдка, най-горещата целувка... и чаша вино... В наситения розов цвят се отразява пламък на свещ. Усетих аромат на лято, на слънце. Не разбирам от вина. Но едно усетих. Виното ме опива... опиват ме целувките, топлината от вино и прегръдка се разлива по цялото ми тяло и усилва желанието ми. Желание за...
Топло е под завивките. Ръцете ми усещат топлината на тялото на милия човек, галят го... усещам неговите нежни ръце, които ме желаят... ...
Навън снегът се сипе на парцали. А на мен ми е топло и доволно в най-нежната прегръдка...
Хубаво ми е! И ми е още по-хубаво, защото виждам радост в очите, които ме гледат...

.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

плетка...

Скоро не съм плела. А обичах да го правя.
Баба ми плетеше. Никога не съм я виждала с празни ръце. Винаги работеше някаква "женска работа". С къделята вълна на хурката /май днес сме малко, дето сме виждали такова чудо/, иглите с чорап или шишовете с пуловер... Баба ме научи да плета. Била съм малка, разнасяла съм иглите и съм "плетяла" за всички...
Когато бях бременна имах повече свободно време. Беше ми интересно и вълнуващо да плета терлички, пуловерчета за едно малко човече, което още не познавах, но усещах и обичах. Обичах да го правя за децата. Мама много ми помагаше, плетеше за внуците си най-прекрасните дрешки.
Децата поотраснаха. А аз еманципирана жена ще трябва да работя. Работата ме увлече, все по-рядко сядах с кълбетата прежда и плетката. Интернет се намести трайно в ежедневието ми...
Неотдавна обещах да закърпя едни вълнени чорапи... Признавам увлякох се и забравих. Тази вечер един разговор ми напомни моето обещание. Нахлуха спомени за времето, когато обичах да седя с кълбетата и усещането да излиза изпод ръцете ми нещо красиво и мое... Стана ми малко тъжно, почувствах се ограбена...
Реших! Професионалните ми ангажименти са по-малко. Казват криза било. Още сега, да сега, пускам това мое творение и отивам да поровя в шкафа с кълбета. :) Нова година иде, планирайки я, ще си отделя време и за това мое занимание.

полъх от снежни спомени...

Алармата звъни... изключвам я... обръщам се на другата страна. Защо ли я направих снощи да ме събуди, нямам никаква ранна работа? А детето... то вече свикна с такава поспалива майка да тръгва само за училище. :)
Разсънвам се. През спуснатите щори на прозореца се промъква светлина. Детето ми каза преди да тръгне, че има сняг. Това обяснява белотата, която иска да нахлуе. Ставам и заставам до прозореца. Вдигам щорите. Не е наваляло много, но вече е покрило дърветата и те вече не са така призрачни. Изглеждат топли... Как ми хрумна... топли... Ами как... ей така. ;) А сега ми мина полъх от спомен... вече съм ученичка. Първи клас. "Другарката" ни говори за снежна бяла пелена покрила нивата с пшеница /друг е въпроса, че чувайки думата пшеница ми се стори толкова страшна... та кога съм чувала аз за пшеница... о, то било жито... ами що не си го каже направо, ами... ме стряска.../. И тук идва още информация, която моята детска главица не приема... този сняг топлел житото /жито, де, какво е то това пшеница/. Какво противоречие, хем сняг, хем топлина... Снегът е студен, а топлината е от китеника на баба, събрал цветовете на лятото... по-пъстро и топло нещо не съм виждала... и усещала...
И ето нов полъх от спомени... Навън е побеляло. Снегът е покрил всичко. Дядо влиза в стаята и казва, че е направил партина... Оставя ръкавиците си до печката. От тях се издига пара. Ръкавиците са вълнени, плетени от баба. На мен вълната ми боцка, но много си обичам вълнените чорапи, които ми топлят, така както никои други. Дядо разтрива ръце и казва, че след закуска ще може да се излиза на пързалката, за да нащипе студа червените ми бузки... Баба взима чайника от печката и сипва чай в паници, сипва и в моята паничка. Днес ще закусваме попара. Обичам този чай. Липов, с аромат на детство... Закуската свърши, а аз стоя до вратата. Шал, шапка, ръкавици, палтото и... гумените ботуши. ;) Най-сетне съм готова, излизам и белотата ме спира... Толкова е бяло и снежно... Радвам се, тичам, подскачам, и да не си помисли някой, че все по пътеката съм ходила... Най-обичам да газя в големия сняг, да виждам следите след себе си... Ботушите ми са пълни със сняг, ръкавиците са мокри, шала... някъде съм го загубила... Но усещам топлина по бузките си. Усмивката е на лицето ми. Баба ме вика да се прибирам. Не чувам забележките й, че пак съм внесла сняг с чорапите, че не съм се изтупала навън. В стаята е топло. Много топло. Разсъбличам се, сядам до печката и си топля ръцете, както съм виждала дядо да го прави... е, нали съм голяма... От тенджерата се издига пара и ухае... ухае на бабината гозба... А аз тичам в другата стая и викам: дадо, дядо, искам пуканки... Дядо прави най-хубавите пуканки... и винаги по много.
Топло ми е, радостно ми е, ароматно ми е... аромат на безгрижно детство...
А днес... щастлива съм, че имам тези спомени. И се питам: какви ли спомени ще имат моите деца...
Ежедневието ме зове. Но знам, усещам, че полъхът от спомени, ще е с мен през деня и ще ми е... хубаво.
Хубав снежен ден! :):):)

събота, 12 декември 2009 г.

среща с аромат на ванилия...

Харесвам аромата на ванилия.
Купих си свещ с аромат на ванилия. В мислите си й намерих място на бюрото ми. Да бъде пред погледа ми, когато поглеждам монитора докато работя.
Но както често се случва, едно са намеренията, а друго се оказва в действителност.
Беше ме обзела шопингманията, абе, я да си го кажа по нашенски, ходеше ми се по магазини да си гледам и да си купувам неща, които са намерили място в предколедния ми списък и други, които не са си помисляли, че някога ще бъдат удостоени с тази чест. ;)
Мина предиобеда. Настроението ми се поддържаше от мисълта за приятна среща по обедно и следобедно време ;).
Преди да се прибера "сортирах" покупките в две торби. Едната бе торба-изненада. ;)
След най-очакваното телефонно позвъняване, грабнах "изненадата" и тръгнах.
Каква бе моята изненада, когато от торбата извадих свещта с аромат на ванилия. Казах си, както често си казвам напоследък, че това не е случайно, така е трябвало да се случи. И я извадих, отворих и... тя бе запалена...
Меката светлина на пламъка, нежният аромат на ванилия създадоха усещане за уют, усещане за дом, за топлина...
Замислям се сега, колко много неща, на глед дребни, могат да създадат усещането за дом... едно цвете в саксия до камината /да, забелязах го и много ми хареса, радвам се, че си го сложил там/, малка покривка с коледен мотив, една запалена свещ, топъл и уханен чай, домашно тъкана черга на леглото, месал, изтъкан от сръчни ръце, покриващ хляба... и твоята нежна и топла прегръдка... главата ти положена на гърдите ми...

... среща с аромат на ванилия...
... а защо не и среща с аромат на... мен...
Дали?...

петък, 11 декември 2009 г.

чаша кафе...

-Добър ден!
-Добър ден!
-За Вас?
-Едно дълго кафе.
-Още едно, със сметана.
Една жена... един мъж... седнали един срещу друг.
Усмихва се тя. Усмихва се той. Топло е.
Говорят си. По-точно, тя говори, а той я слуша. И пак усмивки. Един усмихнат следобед... Тя се усети, че много бърбори. Той каза, че е хубаво да я слуша. Усмивката й бе малко... "триумфална усмивка"... все пак мъж да харесва женското бърборене... не се среща всеки ден, нека си го кажем направо. ;)
Тя... толкова се радва на приятната му компания, радва се да го вижда как се усмихва, радва се да се докосват... скришом. Усеща, че му е приятно. И това я понася в полет... Това, което тя споделя, той приема, харесва... разбират се. Толкова е хубаво някой да те разбира...

Един топъл, усмихнат, доволен следобед...

сряда, 9 декември 2009 г.

прегръдка...

Прегръдка... топла... нежна...
Две ръце ме прегръщат. Гушвам се. Топло ми е. Нежно ми е. Страстно ми е. Доволно ми е. Спокойно ми е. Топло ми е.
Може ли времето да спре? В този така или иначе мрачен, дъждовен, мързелив следобед...
Радвам се на ръцете, които ме галят и притискат. Които ме желаят и топлят.
В мен напира да пиша, да изразя чувствата, които ме владеят... обаче къде са думите?
Те май останаха в онази прегръдка, която ме владя часове, в които се чувствах жена... и още съм в омаята на тези ръце...
А сега се усмихвам. И казах на един мъж, че мога да се обзаложа и ще спечеля облога, защото знам коя е най-щастливата жена на тази земя. И чух усмивката му... това бе най-голямото щастие за мен.

Прегръщам те нежно и топло!
:):):)

понеделник, 7 декември 2009 г.

усещане за жена...

Преди време гледах един филм "усещане за жена", хареса ми.
Но не знам защо, днес се сетих за него.
Може би защото днес се чувствах жена повече от всякога...
...топлина... нежност... щастие...
Хубаво ни е!

петък, 4 декември 2009 г.

вълнуващ ден...

Събудих се. Мъглата се процеждаше през щорите на прозореца. Не ми се ставаше. Нощният мързел не ме напускаше. Но трябваше да се размърдам. Е, каквото можах отложих... но не може да се отложи цял ден, може само да се загуби...
Обадих се по телефона и чух най-топлия глас и неговото пожелание за хубав ден... Е, как да не се усмихна? :)
И се започна... усмивка след усмивка...
Моята Вълшебна Фея ми донесе много вълнуващи мигове. Изпитах голяма тръпка от броенето на гласове за моя блог. Как звучи... а като се замисля... никога не съм си представяла, че ще имам читатели. А ето вече съм и "блог на деня". Звучи сериозно. :)
Имах подкрепата на Феята ми, която ми помогна да си организирам моето местенце и все още ми помага със съвети и идеи, а със сигурност и занапред ще е до мен като мой гид в блогосферата на интернет. ;) Нали не прозвуча като закана? ;)
Имах подкрепата и на приятел, който мисли, че нещата, които пиша могат да бъдат интересни и за други. Е, първо не му повярвах, но сега когато виждам, че на някой е интересно тук се радвам, че и аз съм имала какво да кажа.
"Срещнах" много позитивни хора. И макар анонимността да е основното нещо за повечето тук, не се съмнявам, че всеки избрал да е анонимен го е направил, за да може да бъде преди всичко себе си. Понякога е трудно и невъзможно да бъдем себе си в ежедневието. Причините може да са не една и две. Има доста /съдя и по себе си/ мисли и чувства, които е трудно, дори невъзможно да споделим с близки и приятели. Понякога и със себе си се страхуваме да го правим. И тогава едно такова местенце дава възможност да кажем това, което мислим без да се страхуваме от хули и нападки. Поне за мен това място е като отдушник за негативните емоции от ежедневието.
Не искам да кажа, че виртуалното пространство може да замени реалността, а и в никакъв случай не бива. Но не може за всяко нещо да "плачем на рамото" на приятел. Това в повечето случаи натоварва и приятелите ни, а тук... е различно. Поне за мен. Споделила съм, приятел ще го види, ще ми каже две думи, но аз вече ще съм получила облекчение от самия акт на споделяне. И "двете думи" на приятеля ще мога да оценя правилно, а не под въздействие на първичната емоция.
Тук разбрах, че може дума или дори само усмивка от "непознат-познат" да ме накара да се усмихна. Това усещане е много силно. И ако някой ми го бе казал преди два месеца, признавам, нямаше да повярвам.
За мен блогът има и друг позитив. Бях си подбрала и няколко блога, които четях с интерес. Но сега, когато тук си имам "блогрол", всичко е много лесно и винаги, когато пожелая имам нещо вълнуващо за четене. Вероятно и заради това, че в момента имам по-малко работа от професионално естество ми остава повече време за откриване на нови, уютни местенца в блогопространството. Това ми дава възможност да не се затварям в черупка и да си "губя" дните. Така, че... напред ;).
Благодаря на всички, на които им е хубаво тук!
А Аз съм си Аз! Най-истинска и неподправена съм тук! В моето си местенце.
Благодаря ти, мила Фейо!

четвъртък, 3 декември 2009 г.

...усмихната

Тя бе усмихнато дете. Играеше, опознаваше света с усмивка и радост.
Тръгна на училище. Срещна се с много деца. Не бе красавица, но беше умница. ;) Всъщност, тя си мислеше, че не е красива. И май още си го мисли.
Тогава реши, че трябва да изглежда сериозна. Душата й се усмихваше, но лицето й се научи да слага маската на сериозността.
В гимназията се открояваше със способностите си по един предмет, който почти всички ненавиждаха. Обичаше математиката. Това разбира се предполагаше да бъде сериозна. Нищо, че когато решаваше задачите тя се смееше на глас. Никой не й вярваше, че задачите са интересни и забавни.
Така, тя задълго постави маската на сериозност на лицето си. Често започна да я поставя и на душата си.
Но бе младо момиче, на прага на живота. Сърцето й биеше и се вълнуваше. Мечтаеше за дом и семейство. Очакваше своя принц на бял кон. Такива има само в приказките и тя скоро разбра, че животът не е приказка. И... се омъжи.
Искаше да подреди живота и семейството си като в приказка. С много любов и разбирателство. С много усмивки и светлина. Опитваше. Започна да се усмихва по-често. Харесваше й...
Но един ден... си даде сметка, че с годините, въпреки опитите... тя бе забравила да се усмихва. Бе се превърнала в това, в което не е допускала, че може... в една намръщена съпруга, недоволна майка... И си каза: СТОП! До тук!
Поиска да си върне усмивката. Беше й трудно, много трудно. И все пак, тя толкова силно го желаеше, че успя. Усмихваше се на съпруга, на децата. Започнаха да я гледат с подозрение. "Какво й става? Защо не се скара, че не съм си прибрал дрехите?..." Тя бе разбрала, че няма смисъл от тези дребни заяждания, че живота е един, тук и сега. Искаше да го изживее смислено и усмихнато. С много любов! Да, тя обичаше близките си, но май не успяваше да им го показва. И реши... вече ще им го показва по-често. :)
Усети нещо, което не бе очаквала. Колкото повече обич раздаваше, толкова повече любов имаше в сърцето й. Това я караше да се чувства щастлива.
Но... /винаги има едно "но"... и то когато най-не й трябва/ започна да усеща хлад, когато не приемаха обичта й.
Почувства се объркана... и се влюби... и сега е влюбена... очакваща... вярваща... надяваща се... и усмихната!

сряда, 2 декември 2009 г.

хубава идея...

От скоро се "разхождам" в блоговото пространство на интернет. На интересни места попадах от списъка с блогове на блоговете, които разглеждах.
Много ми хареса идеята за БЛОГ НА ДЕНЯ. А сега и идеята за БЛОГ НА МЕСЕЦА. Участвам активно. /Е, и да си се похваля малко, де ;)/ Радвам се, че в номинациите откривам много интересни и бих казала вълнуващи места, на които едва ли съм щяла да попадна. Или поне не скоро.
Затова ми се иска да поздравя автора на идеята и всички, които правят възможна реализацията й. Поздравления!
Предполагам, че като всяко начало не е лесно, но пък с времето ще става по-хубаво.
А аз ще продължавам да си разглеждам, да си чета и да се радвам на всяко вълнуващо ме място, където попадам.

нощ е...

Часове наред го слушам ... динамика... сила... мъжественост ... нежност... и отново сила...
Нощ е... В гората, вековна, се събират дивите коне. Черният мустанг застава обърнат на изток. Всички свеждат поглед и го следват. Конски бяг. Бърз. По-бърз. Проблясват гриви. Копитата като едно достигат земята... Гората става по-рядка. Просветлява. Поляна. Лунна пътека. Сребърна от нощната роса. Черният красавец забавя ход. Не! Той лети. Луната осветява черната му грива. Всеки мускул от силното му тяло... Красавец... Чудо на природата! Отново гора. В бяг. И по-бърз... Недостижим. Неземна гледка за земния ми поглед. Небесни чувства за душата ми пленена...

Лека нощ!

вторник, 1 декември 2009 г.

плетеница от спомени и мечти

"Случайно" попаднах днес на коледни снимки и картички. Усмихнах се. Върнах се в спомените си... Обичах да рисувам, по детски наивно. Винаги съм искала да нарисувам къща сред гората покрита с метър сняг. Колко ли е изглеждал в детския ми поглед този "метър" сняг... Къща голяма, с много покривчета, с много прозорчета... и задължително коминът, от който излиза дим. Дим от огнище. Огнище събрало цялото семейство. Големите пънове обхванати от огнени езици дават обещание за много топлина. И ухание на зима... Печена тиква, топла питка, сърмички, бели пуканки, от които се нижат гирлянди... Вкуса на печени картофи, извадени от жарта...
Зимата за мен е много сняг, пухкав и бял, задължително навалял през нощта. А утрото е слънчево и студено. Винаги съм искала аз да си проправям пъртина в снега. Слънцето се издига над хоризонта, белотата на снега заслепява и привлича напред. Снегът е толкова чист и "хрупкав"... Обичам да си хапвам от този сняг, мнооого е вкусен.
Минавайки под дърветата си дръпвам по клонче, което посипва лицето ми със снежинки. Усмихвам се, особено усещане на невинност и чистота...
В детските спомени и мечти съм била с много деца, много смях и глъчка...
Сега мечтая за тишина и самота. Да, искам да бъда сама с величието на природата. Искам да чувам тишината на побелялата гора...
След умората от чистотата и тишината да се върна в къщата, където да се стопля. Да усетя уюта на дома...
Дааа... поувлякох се в спомени... сънища... детски мечти... днешни блянове...
Вече искам сняг... дебел, пухкав, бял... цял метър ;)