четвъртък, 30 ноември 2017 г.

дни и дни...

Има дни и дни...
Последните са едни... никакви...
Не ги искам такива. Да, сутрин се събуждам и си казвам: днес е един прекрасен ден. Усмихвам се и... все се намира нещо, което да прекърши усмивката и устрема ми. Наистина се опитвам да бъда по-позитивна, да не обръщам внимание на негативното. Защо ли, но не ми се получава в последно време.
Може би мрачното, ниско, ноемврийско небе е виновник? Навън все още липсва сняг. Всъщност, не съм сигурна, че го искам. Да, харесвам го, в него има едно особено усещане за уют, който се рее на детски спомени. След романтичната и топла белота на големия сняг пристъпва заледената, кална реалност. Неизбежна...
Дойдох тук, в моето си място, с намерение да споделя и да намеря светлинка за дните ми. Рядко идвам тук. Тъжно ми е. Това местенце го създадох с много любов, с много оптимизъм. Тук съм истинска. И тъжна и щастлива, със сълзи от мъка и от радост. Място без лъжи, с откровения до болка, с мисли щури. Място подредено днес, а утре разпиляно. Точно като мен...
Затова навярно днес съм тук. Имам нужда пак да се намеря. Да намеря оптимизма си и вярата. Да намеря усмивката си и надеждите си смели. Да си събера мечтите, да ги поизтупам от праха на времето...
Календарът е безмилостен. Вчера сякаш бе, когато с дни безброй се бе накиприл. А днес самотен лист останал с дни безкрайно преброени. Дни, нарочени за празници...
Празници... С годините все повече фалш ли виждам, или наистина е повече. В сърцето ми доброто ми се пита защо е по-самотно. Защо всеки в свой си свят се крие? Къде остана споделеност и подадена ръка? Къде се запиляха нежна дума и прегръдка топла? Едва ли са виновни само годините... Защо ли мъдростта им  ни подминава?
Сънувах... Сънувах се в днешния ден, но със събития свързани с хора, с които имахме общи мечти преди тридесет години. Времето ни разпиля. Какво ли днес мечтаят те? Дали усещат като мен онова малко камъче в обувката, което причинява болка на душата?
Сивото в деня ме потиска. А навън е много, много сиво. Прекалено сиво. Сиво е небето, сива е земята, сиви са хората. Сивото облякло е и мен. И във вените ми сякаш се разлива.
Стоп!

До тука беше сиво! Не го искам! Искам цвят и топлина! Искам дума топла и прегръдка нежна...
Искам да знам, че нещо цветно на този свят след мен ще остане.
До тук с оплакванията и самосъжаленията!
Отварям нова страница в днешния си ден. Цветно ще запиша: Аз съм цветна!


0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner