понеделник, 5 февруари 2018 г.

пролетно ми е...

Да, пролетно ми е...
В началото на февруари...
Едва ли само защото слънцето ме гали с топлите си лъчи. Едва ли само цъфналите кокичета ме усмихват и ми носят пролетни мечти. Едва ли само прегръдката на любим ме дарява с надежди.
Разумът ми казва, че не е съвсем нормално да е топла зимата. Но сърцето ми се радва на пролетните предвестници. А душата ми копнее за кокичета, синчец и минзухари. За неукротимия и раждащ порив на природата във всичките ѝ проявления - цветя, храсти и дървета, катерички, птички и други живи твари. За особения чар на пъстрата топлина на майската пролет. За пролетните юнски нощи изпълнени с живот и сладостна нега.
Ех, размечтах се... А е само февруари... началото...
Днес се усмихнах на иглика цъфнала. В къща необитаема, в двор обрасъл в храсти непочиствани с години, розова усмивка ме поспря...
Убедена съм, че никой и нищо не може да усмихне деня ми, ако аз не го пожелая. А аз го искам. Искам го с цялата си душа, с цялото си сърце! Искам го с онази надежда на удавника, уловил се за сламка...
Моята сламка...
Началото на февруари е...
А в мен е пролет...
И се усмихвам...


.

Няма коментари:

Публикуване на коментар