сряда, 30 декември 2015 г.

застудя...

Застудя навън. 
И в мене застудя...
Все пак на декември му прилича. А аз не мога да избирам кога ще ме залее душ студен...
Поглеждайки назад виждам доза тъга със себе си и в най-празничните дни. Научих се с тъгата си да живея. И край мене никой я не вижда. Щото тя, тъгата, си е моя. 
Както мислех си, че пак с баланса ще се справя... за кой ли път разбрах, че съм сгрешила...
И пак ме заболя от нежеланието, което в думите, донесени от телефона, чух и усетих. Почувствах се ненужна, нелюбима... Разбрах, че любовта ми тежест е и е излишна...
Но сърцето ми обича... И разум тука не помага...
Знам, че силна мога и да бъда. Ще се събера в себе си на топка. Ще...
Каквото и да направя, то ще е фасада. А в мене лед ще се събира... Сълзите ми в очите ще бодат с кристалите си ледни и в тях тъгата ми ще се оглежда в криво огледало...

събота, 19 декември 2015 г.

непразнично...

И така...
Искам промяна. Няма да й търся смисъл. Няма да й определям граници, очаквания. 
Искам да слушам само интуицията си. Тя не лъже. Само тя не лъже, ако сърцето ми е готово да я чуе. 
Дали ще успея да дам почивка на разума? Ще опитам с надеждата, че ще успея.
Тъжно ми е от равносметката направена в последните дни. Истината е, че не съм я търсила. Да, времето предполага подобни занимания, но аз не мислех, че имам нужда от тях. Не и сега. Истината е, че не си спомням някога да е било толкова непразнично настроението ми по това време. Още нямам нито едни коледни сладки, нито един подарък не съм измислила... И не ми се мисли. А след мислите ми, с които оценявам себе си и живота си... Хептен не ми е празнично...
Пред мен има много неща, които мога да направя още днес и утре. Някои, неоснователно, дори безразсъдно,  са отлагани до днес. Други са имали своя старт, но вероятно не съм била готова за тях. Има и такива, които са от днес. Сега те, всичките ми желания, намерения, нужности са на един своеобразен старт. От мен се очаква да натисна спусъка... И го правя. 
Време е за промяна. Една промяна, което ще ми носи само това, което заслужавам. Една промяна, която съм сигурна, че ще се отрази на всичко и всички край мен. Нямам очаквания и няма да си създавам. Знам само, че ще е точно така, както го заслужавам...
Така е... непразнично... и малко тъжно...


петък, 18 декември 2015 г.

за промяната и смисълът...

Днес това ме... докосна...
След малко труден ден...
Труден бе, защото ми се случи нещо, което ме замисли дълбоко.
Поводът няма значение, защото той е само искрата. А искра можеше да е всичко. И сигурно щеше да бъде.
Замислих се за целия си живот. За нужност и ненужност.  За смисъл и безсмислие. За искане и за заслуженост.
Да, мислех и вярвах, че е възможно да променя нещо в себе си. И даже опити правих. И... Не успях. И няма да успея.
Защо ли и да опитвам. Смисъл в нищо не намирам.
Въртя се в кръг. Кръг от ентусиазъм наивен и неудовлетвореност дълбока. Дълбока като бездна.
Може и да искам много и всичко. Оставам си с искането. Не заслужавам. Това е... не заслужавам това, което искам...
Толкова е просто. Дори и аз вече го разбрах...
А онова кътче от Вселената, което може да бъде променено... не съм аз... Все трябва да има изключение от правилото, за да го докаже...
Студено ми е...

петък, 6 ноември 2015 г.

щастие

Безценно е когато усещаш, че някой мисли за теб, притеснява се за теб, грижи се за теб!
Това е отговора на всичките съмнения, появили се някога, без причина дори. 
Освен усмивка, друго няма в мен. Слънчево ми е. Топло ми е.
Прегръдка, в специалните ни пет минутки, е енергия и топлина за следващите ми дни.
Благодарност и любов преливат в мен...
Щастлива съм!

вторник, 11 август 2015 г.

чувствата

График чувствата ми нямат. 
Отпуска не ползват. 
Умора нямат.
Сезони не признават. 
Освен един - сезонът за любов.
Целогодишен е.
Целоживотен е...
Любовта не се изчерпва.
Начало има, но е тя безкрайна.
Граници си няма и не признава да й ги чертаят.
В мен любов расте и цялата любов съм аз.
Когато с теб съм...
Когато с мен си...
Когато заедно сме и сме НИЕ...



събота, 8 август 2015 г.

август е тъга...

Август е тъга...
Особена и лепкава. Като сладкото от круши...
Хладните сутрини напомнят за край. Обедните припеци са последни опити за доказване на лятото. Залезите са рошави и розовоцветни. Щурчовите концерти са безгрижие и лятна нощ.
И тъга...
Необяснима е. За нежелан край. За желания за още нещо.
Тъга от несбъднатост.
Тъга от прекалена ангажираност.
Тъга от липса и тъга от изобилие.
Тъга...
Все още няма средата на август и би трябвало лятото да е в разгара си, но...
Сутрин искам да е лято, вечер искам да е есен. 
От няколко дни сутрин събирам жълти листа от двора. Липата вече се прощава с лятото и протяга ръка към есенна позлата.
А жълтите круши нагарчат от сладост... и тъга...


понеделник, 3 август 2015 г.

любовно...

усмихни се
Днес любовно е в Земите Амазонски...
Реките пълноводни са от сълзи от щастие... Бурите са страсти днес пробудени... Слънцето изгряло в погледите влюбени... Ветровете полъх са от нежност разменена...
Казах ли? Любов извира днес в Земите...
Усещаш тялото ми топло, за тебе зажадняло. Тялото ми днес такова е. Осъзнах, че днес си го харесвам. Да, може да е и по-различно. Но днес си е такова. И аз съм благодарна, че с него радост ти дарявам, че ти на мен даряваш радост.
Телата нямат нужда днес от думи, за да покажат чувствата стаени в тях. Чувства - урагани от желания и страст.
Когато за любов говорим, все душите и сърцата се намесват. Но днес телата най-дълго си говорят... Ненужно е да се разделя любовта. Тя една е. И е пълна, когато и душите, и сърцата, и телата в хармония се понесат...
Днес ми е любовно...
С теб ми е любовно...
Душите се прегърнаха, сърцата се усмихнаха и телата полетя в най-вихрения танц на любовта...
Може би... това Любов е ;)
Обичам те!

.

вторник, 9 юни 2015 г.

няма...

Нямам идея
"Няма от какво да се притесняваш." - каза ми го...
Да, знам, че е така. Сигурна съм, че няма нито една причина да се съмнявам и притеснявам.
Това, което имаме вече шест години е достатъчно голямо и силно, за да си причинявам сама излишни съмнения. 
И все пак... Боли ме не от съмнения, а от невъзможност... Невъзможност да съм до теб, да си до мен.
Знам, че така трябва, но... Пак ми е тъжно...

Още един ден ще си отиде... И утре няма да ми е по-леко...
Знам, че ще го понеса...
Знам, че и на теб не ти е лесно... Знам, че ти липсвам...
Но така трябва...
Обичам си те!
Обещавам ти, че няма да плача...

.

понеделник, 18 май 2015 г.

защото е хубаво

Шест години... 
И много, и малко...
За шест години имахме много и различни моменти. Научихме много един за друг, научихме много за себе си.
Незабравимите ни моменти се увеличават с всеки изминал ден. И ни стават все по-ценни.
Нещо, което започна неочаквано, непланирано, необещаващо кой знае какво бъдеще, се оказа, че вече шест години за нас е нещо прекрасно. То е прекрасна реалност, усмихнато минало и бъдеще изтъкано от надежди.
Началото бе изключително вълнуващо от новото, от забравените желания, които с теб съживихме.
Едно бързоразвиващо се начало, което би довело до бърз край. Вероятно такъв край не би учудил никой. Но...
Но нещо се случи... Нещо прекрасно... Усещанията, вълненията се усилваха с всяка наша среща. Допирните ни точки ставаха все повече. Желанието да правим повече неща заедно задълбочи опознаването на другия. А познаването пък води до желание за повече общи моменти.
Вече шест години ние вървим по нашия си път. Той стана наш с времето. Времето понякога е лош помощник, но за нас е добър приятел. Времето е проверка и ние сме я издържали. Времето прави нещата по-пълни, по-истински,  по-дълбоки, по-вълнуващи, по-смислени, по-... наши...
В началото ме впечатли /казвала съм ти го/ "ние" което ти казваше. "Ние ще помислим, ние ще направим, ние..." Може би затова много бързо почувствахме, че аз и ти се превърна в ние. Ние е когато не си сам. А никой от нас не обича да е сам. /Въпреки, че някои често повтаряха, че обичат да са сами./
Нашето НИЕ е прекрасно. Сигурна съм, че е истинско. То ме кара да се чувствам сигурна до теб. Мисля, че и у теб има подобно усещане. Всъщност, сигурна съм. :) 
За тези шест години разбрах какво е Любов. Сигурна съм, че и ти го разбра. Сигурно милион пъти ти казах Обичам те! И всеки път това е истината. Истината, която е в сърцето ми. Сърцето, което ти правиш да бие със страст и живот...
Да,... живот... С теб се чувствам истински жива. Този живот успявам да дам дори на дните си, когато не съм до теб. Благодаря!
Има много неща, за които да ти благодаря. Благодарила съм ти. Винаги от цялата си душа и сърце. И пак ще ти благодаря. За всеки миг с теб...
Благодаря ти, че ме караш да се чувствам обичана. И обичаща...
Нуждаем се от радост, от любов. За да можем да усещаме истински и пълно всеки миг днес.
Освен това, за тези шест години имахме възможност да посрещаме и бъдещето си, което се превръщаше в прекрасно настояще, а след това в минало, изпълнено с топли и усмихващи спомени.
За шест години имахме мечти. Някои се изпълниха. Дори и от ония, най-смелите. Имахме усмивки. Имаме усмивки. Имахме сълзи. /Някои май и повече. Ама какво да я правим?... ;)/  Но няма да забравим и другите сълзи... от щастие...
Щастие...Казват, че щастието се разбирало когато го загубим. Не искам да го губя. Знам, че и ти не искаш.
За шест години разбрахме какво  е щастие. Разбрахме го заедно. Щастието е споделеност. То е отдаденост. То е любов...
Да, всичко е любов...
Благодаря! За всичко!
И за любовта! 



.

вторник, 5 май 2015 г.

страховете ни...

Хубаво е когато погледнеш в очите на любимия да прочетеш в тях и неизреченото. Хубаво е когато предугадил желанието му го изненадаш без думи. Една прегръдка може да каже повече от хиляди думи. Един поглед може да разкаже миналото. Една целувка ти рисува бъдещето...
Без думи...
Две думи могат да спасят живот. Две думи могат да те пратят в пропаст. Могат в полет да те извисят. Две думи сила са неземна...
Хубаво е когато погледнеш в очите на любимия да прочетеш в тях и неизреченото. Но е хубаво и да чуеш мислите и чувствата.
Имаме сетивата си, за да възприемаме света в пълната му цялост. Не би трябвало да се лишаваме от ни едно възприятие, което ни се полага. За да познаем същността си...
Страхуваме се от рутина и скука в дните, в отношенията, в чувствата.
Ненужен е страхът когато знаем какво искаме и какво не искаме. Още повече когато знаем какво можем. А ние вече го знаем...
Нужно ни е да си спомняме по-често, че е едно да си знаем нещо, а друго е да си го казваме и показваме, така че всичките ни сетива да са в хармония.
Хармонията не познава страхове. Тя е надежда, тя е любов, тя е бъдещето ни...

понеделник, 4 май 2015 г.

завръщане...

Завръщам се. 
Не очаквах да е изминало толкова време от последното ми идване. Но е факт.
Дните ми се изпълниха с повече ангажименти. Задачите не са необичайни, но май бях поотвикнала от тях. Сега усещам доза неорганизираност. А не обичам да се усещам такава.
Това усещане ми носи несигурност, а аз си обичам сигурността във всяко измерение. Така де, обичам аз да владея ситуацията, а не тя мен ;)
Днес бях под властта на унилия ден. Денят, който и слънчев лъч не ми донесе, за да ме мотивира за делата ми. 
Дойдох тук, може би, за да намеря искра за утрешния си ден. Няма да допускам повече празни дни. Написах го, но не го вярвам. Не го вярвам на сто процента. Изпълнимо е на... около деветдесет... деветдесет и пет...  Може би... Може би защото съм и реалист.
Знам, искрата си я имам. И утре с мен ще бъде.

неделя, 5 април 2015 г.

първична емоция...

Музата за писане беше поотминала. Но силна емоция ме връхлетя. Негативна. Мразя да ме лъжат. Особено за някаква си дреболия.
Ако лъжата е голяма, в опит да бъда предпазена от нещо, може и да простя опит за премълчаване или уклончив отговор. Ако после при нормален разговор, лишен от първичната емоция, всичко бъде изяснено. Но когато става въпрос за нещо дребно, нещо от което нищо не зависи... Гадно е. Обидно е. Болно е.
И болката все по-дълбоко се настанява в мен. Боли и от крясъка, който трябваше да ме накара да се почувствам виновна, че съм задала простичкия въпрос: "какво наложи да ме излъжеш?"
Боли ме...
Болно ми е... Празно ми е... Студено ми е...
Мога още да напиша докато изтривам горещите си сълзи, които се стичат неконтролирани по лицето ми. Докато топката в гърдите ми се увеличава и започва да боли и на физическо ниво...
Това, обаче няма да ми помогне. Няма да помогне и за решаването на проблема. 
Какъв проблем? - ще каже някой.
Да, най-лесно ще е да ми се каже, че пак ми става нещо...
Не, не ми става. Добре съм си. 
Обаче много ме боли...

.

към цветност...

Има моменти, когато ми се пише. Много. Случва се така, че нямам възможност да дойда тук. А после, когато дойда... оказва се, че музата избягала... Оказва се, че преценявам, че вече не е важно. Емоцията е отминала и да се връщам към отминалото ми се струва ненужно. 
Замислям се дали съм права. Да, емоцията е отминала, но усещането, чувството е в мен. След моментната емоция оставащото е по-дълбоко. Заслужава си връщането. Заслужава си осъзнаването, приемането. 
Все си обещавам, че няма да бягам от преминалата емоция. Но и времето, което успявам да си отделя все по-често е твърде малко. Доста по-малко отколкото ми се иска. Понякога пък се замислям, че искам прекалено много време за мен. Почувствала вина за този егоизъм, забелязвам, че всичкото си време отдавам на другите. Тогава си обещавам, че ще намеря баланса. Още не съм го намерила... 
Сега съм тук. След един труден за мен ден. Пролетните ветрове ме довеждат до състояние на изключителна, необяснима умора. Знам, че отмине... И влиянието на луната ще отмине. 
Няма да отмине влиянието на мислите, които сама си създавам. Иска ми се да мога да ги контролирам /мислите/ в по-голяма степен, отколкото сега успявам. С някои мисли успявам, но с други може да се определи като провал. Използването на тази дума - провал - също не е хубаво, ама на'... Случва ми се в такива дни. 
Едни такива дни, в които ме боли дори да мисля. 
А ми се иска да ми е цветно... В мен и край мен... 
Ще бъде, знам го. Скоро ще е.  Само да отмине този труден ден. 
Не искам да си губя надеждата. В нея се захващам винаги, когато ми е трудно. Намирам си и спомените, които ми го доказват. Доказват ми, че може и за мен може да е топло и цветно.
Та така и сега... Прегръщам си надеждата в студената и ветровита априлска вечер. 
До срещата с моята цветност...

понеделник, 23 март 2015 г.

понякога...

Понякога ми се слуша музика...
От оная, дето тъгата ми увеличава.
Не знам защо си го причинявам.
Очаквания имам. Съвсем обикновени...
Дори и най-малкото не получавам.
Все се питам какво и защо искам...
А аз искам малко обич. Съвсем малко...
Безсилно ми е...
Безсмислено ми е... 

.

неделя, 22 март 2015 г.

пролет

Пролет е навън. Вълнуващо е да се проследява всяка крачка на пристигащата пролет. Възможно е когато всеки ден минаваш край един и същи храст, дърво или градина. А още по-хубаво е ако не само минаваш, а се докосваш до природата. Сливаш се с полянката или горичката. Чувстваш живота, който кипи там. Нещо виждаш, друго предполагаш, третото е тайна... 
Пролет е навън. И в мен е пролет. Аз цялата съм пролет...
Няма съмнения, че пролетта е моят си сезон. Да, мога във всеки сезон да открия себе си, да намеря причина да го харесвам. С пролетта е различно. Това е моя сезон, това съм аз. Пролет.
Пролетта е най-динамичното време. Времето на промяната за ден, дори за час. Сега е най-цветния сезон. Сезонът на хилядите нюанси зелено. На безкрайното зелено... 
Зеленото успокоявало... Но какво е зеленото без разноцветните моменти на жълтото лютиче, на синята теменужка, на бялата лайка, на неизброимите мънички цветчета край пролетната пътека. Какво ще е без бялото на цъфналата джанка, бялото на разцъфтелия глог или белия нарцис? 
Пролет е. Пролетно ми е. Пролет аз съм...
Слънцето все по-рано се усмихва. И аз събуждам се рано. Усмихвам му се с радост и надежда, с благодарност и със свобода. Свободна съм от ограничения, от очаквания. Пролетта си знае и с доверие тръгвам в пролетта. Защото аз съм пролет...
Пролет е. Пролет съм...


.

неделя, 15 март 2015 г.

неделно утро...

Каза ми:
" - Скоро музата не те е навестявала..."
Отрекох. И после се замислих. Музата е с мен. Но иска време по-специално. Защо ли в дните, че и месеците ми последни, времето е най-недостигащото ми нещо? Аз ли съм неорганизирана или дините ми станаха много? 
Няма да се оплаквам, нито да се обвинявам, нито оправдавам. Полза няма никаква от тези дейности. Знам, че случва се това, което трябва. От значение е моята оценка. Дали харесва ми или пък не. И ако "не" е отговорът, как да го направя да е "да". И като се замисля по-дълбоко, и като поровя с размисли различни, смисълът един е: Аз да правя тъй, че после да си ми харесва тъй, което съм си сътворила. 
Сезонът е такъв - почива си природата. Но идва друг, в който всичко ще расте. С него ще пораснат и моите надежди, моите усмивки, моите дела...
А музата ми? Тя си е с мен. Сили тя ми дава за сивите ми дни. Но някога ненужно ми се струва да я търся, за да кажем, че денят ми е прекрасен. Тя, музата, за по-възвишени дела е с мен. :) :) :)
Истина е, че и сега е тук, ама нещо сънена е в утрото неделно. То как ли да е друго? Навън от два часа дори не просветлява. Мъгли се стелят и дъждът ръми. От онези пролетните, напоителните дъждове. Е, то напоителни, напоителни... ама толкоз дъждове... 
Природата си знае.
За мен остава с чаша чай да се постопля. С музика да се усмихна. С работа да се поглезя...
Един неделен ден по утрото дали се той познава?
Едно е сигурно. Утрото с надежда е богато.

.

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

нищо и всичко



Днес ще ти разкажа какво сме ние и от къде идваме.
Ще повярваш ли, че ние сме нищо и всичко? А ако ти кажа, че идваме от никъде и отиваме никъде?
Смееш се… Още съм с всичкия си. Знаеш го добре.
Знаем, че “атом” = неделим. Да, ама не… Щото отдавна го разделиха тоя атом. И още го делят, ама вече няма на къде. Защото вече стигнаха до там, че същността е енергия. Енергия…
Да, енергия сме ние. Защото сме изградени от енергия. Тази енергия добива разни форми с физически измерения. И ние можем да пипнем и видим. Но какво виждаме и пипаме? Енергия…
Енергията може да бъде всичко. Тя е цвете, тя е облак. Тя съм аз, тя си ти. Тя е ябълка, тя е самолет… Тя е.. всичко. Да, тя е и… Бог. Създател или каквото и да го наречеш.
Тя е Бог, цветето е Бог, аз съм Бог, дори и ти си…
Енергията има си вибрации. Това определя че аз съм аз, че цветето е цвете…
Аз си имам мисли. За цветето не знам, но не ги изключвам. Някакви си цветешки мисли. А моите мисли са… човешки… Хм, колко ли пъти съм се замисляла /заМИСЛЯлa/ , че човек, едва ли е върха на каквото и да е, въпреки самочувствието на някои “човешки” екземпляри”. Може би пък цветето да е по-висше…
Всъщност няма “висш”. Същността ни е една – енергия.  Енергия проявена по различен начин. За да не ни е скучно, навярно ;)
Започнах да ти разказвам за мислите… И те енергия са, но със сигурност по-чиста. Не си противореча. Казах ти, че всичко е енергия. Енергията е съвършенство.  Но за да съм Аз, енергията се е уплътнила и Аз съм вече нещо несъвършено. Но мислите ми все още имат в себе си още много съвършенство. И тук е “ключа от бараката” – мислите ми могат да ме доведат до съвършения ми Аз. Начините много са. Дори безкрайно много. За мен има един начин. За теб друг. Но може и твоите да са два… или три… Не обичам ограничения и затова няма да ограничавам начините, по които може да се възвърне усещането за “съвършенство”. Защото и “несъвършенството” е усещане…
Дали разбра нещо? 
Значи, нека да го обобщя:
Аз съм нищо, от нищото идвам и в нищото отивам. Но аз съм и всичко!
Запомни го – аз, ти, и целият ни свят енергия е. Енергия е движещата сила. И ако промяна искаш – само енергия ти трябва. А най-достъпната енергия е… мисълта…

вторник, 20 януари 2015 г.

обичам те

Да търсиш и да се загубиш...
Да търсиш себе си и да не знаеш кой си.
Да потръпваш неочаквано от студ с усещането, че си нелюбим... И обяснение разумно да си нямаш. 
Едно усещане... Като предчувствие за бездна...
Не го искам...
НЕ ГО ИСКАМ...
Искам слънце!
Искам топлина!
Искам обич!
ИСКАМ ОБИЧ!
Обичай ме! 
Толкова ли е трудно?
Обичта не значи окови... Обичта не е плен... 
Обичта е просто обич... Обичта е топлина... И нежност е... 
И всичко онова, което две сърца си казват... и без думи...
А думите... и те са нужни... за да е вълшебно...
Обичта си няма граници. Не можеш да я ограничиш като й кажеш - до тук, повече недей.. Нито да я затвориш. Не можеш да я забраниш. Не можеш и да си я просиш...
Да... Не се проси обич... А аз?... Обич прося... 
До кога?
Ами ако се изморя?

Знам, че те обичам... 
ОБИЧАМ ТЕ!
От тук до безкрайността е обичта ми... Обичта, която е за теб... само твоя е...
Обичам те!

.

петък, 9 януари 2015 г.

мечти...

Замечтах се за пролет. 
И си спрях мечтата. Рано й е. 
Защото зимната мечта е тук и искам още аз от нея. 
Зимата не е сезонът мой. Но я има в кръговрата на живота. Не искам нито ден да си загубя от жизнения път. Затова си имам мечта. Зимна. Мечтата приказна е. Като в хубавите приказки. 
Искам зимата ми да е бяла. С много сняг. /Сега го има, но е малко./ С онзи студ, дето се нарича "здрав". /На студ по-добре го докарва за сега./ С небето синьо, кристално синьо, каквото може да е само в януарски ясен ден. И слънцето да се отразява във всяка снежинка, във всяко кристалче. Слънце, което ме кара да примижавам заслепена от белия ден. 
Това не е всичко.
На толкова бяла и студена красота й трябва нещо топло и цветно. И за контраст и за допълване. Топлината на живия огън в камината, топлината от прегръдката на любимия. И цветните ни мечти за утрешните дни, отразяващи се чашата с искрящо вино...
Мечти.. 
А мечтите се сбъдват.

.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner