понеделник, 23 декември 2013 г.

усмихвам се...

Не мога да не се връщам в спомените от преди няколко дни. Тези спомени ме усмихват, а аз имам голяма, много голяма нужда от тези усмивки. Имам нужда, за да мога да бъда спокойна пред децата си, за да могат да получат своя празник, който заслужават. Защото  много си ги обичам...
Обичам и теб...
Когато миналия ден дойдох за малко, защото не предполагах възможност за по-дълга среща, си мислех, че това е последната ни среща за тази календарна година. Но виж, съдбата си знае работата /трябва повече да й се доверяваме/. Ето, че и вчера ни позволи кратичка среща ;) 
Същата съдба миналия ден ни удължи срещата. И каква среща само се получиии...
Мисля, че много дълго ще я помним и ще се усмихваме, когато си спомняме този прекрасен ден.
Сега си спомням и другите ни сутрешни срещи. Не са много. Причините са не една и две, но винаги тези ранни срещи са били много вълнуващи. Имали сме мързеливи утрини, но и динамични сутрини с доста свършени задачи. Но утро като миналия ден... Ах, какво утро беше...
Пак се усмихвам... усмихваш се и ти, сигурна съм ;)
Време е... вече се чухме и си го пожелахме...
Лека нощ, обич моя!

снимката е от нета...
ти знаеш защо ;)

неделя, 22 декември 2013 г.

започна се...

Предпразнични вълнения...
Със знаци плюс и минус...
Неизбежната суматоха с преселението от едно място на друго ми създава различни настроения. От една страна е добре, от друга не ми е. Въпреки разхвърляните ми мисли, в ежедневните си задължения съм доста подредена. Това не всеки го оценява или дори забелязва, но по-важното е, че така съм по-спокойна. Предстоящите празници не са планирани по часове, но имам си добра подготовка за тях в последните дни. Плановете може и да се променят, разбира се не коренно, но моята подготовка позволява гъвкавост. 
Вече се събрахме. Всички са някак уморени - от пътуване или от друго... А аз не съм. Предстои ми да изнеса домакинската работа на своите плещи. То се и започна. Винаги е така. Но винаги съм се надявала и някой да се сети да ми помогне. Е, няма случай такъв. 
Сега е различно. Защото нямам очаквания. И съм се подготвила да си шетам сама. 
Вече се оттеглих. Не го направих първа, малко са останалите край камината. Кой се е загледал нещо по телевизията, кой е с лаптоп в краката, другите са по леглата...
Планирах си за утре заниманията. Съгласувах ги с желанията на родата. Алармата си включих и сега съм тук...
Тук съм... с мислите си най-топли и усмихнати след миналите дни. И с другите си мисли - с настроенията ми с празнота... Не искам да броя ги дните, които ме делят от онзи ден, когато и мислите, и сърцето, и душата ми, и тялото ми ще са на едно... Когато ще съм цяла...

Сега съм тук, където тялото ми ще посреща и изпраща, уют домашен ще твори за децата ми - най-истинския смисъл на живота... за родителите, които заслужават да се радват на децата свои...
А душата ми... тя е тук и там... там, където Любовта е... 
Душата ми на две е...

сряда, 18 декември 2013 г.

разни мисли...

Мислех, че тази година ще е различно. Надявах се мислите за отчетност да не се навъртат на границата на отминаващата и идващата години. А те, дори по-рано ме връхлетяха. 
Да, точно е - връхлетяха ме. Не виждам причината. Обикновено такива отчети и равносметки се правят когато голяма промяна се планува. Или когато не е планувана, но необходимост е назряла. А сега нито промяна искам, нито има необходимост.
Да, искам промяна, но тя ще е толкова голяма... Убеждавана съм, че не е необходима, че е невъзможна... Но на малко ли невъзможни неща се радвам в дните си?
Да, промяната много я искам. Независимо, че ще промени изцяло житието ми. Искам... 
Ясно е, няма да избягам от отчетността пред себе си. Годината, защото на нея по й приляга отчета, беше шарена. И като цяло по-цветна беше. И някак по-топла... на душата. 
Не съм съгласна, че когато нещо се повтаря, то задължително води до скука и безличие. Да, ще доведе, ако се върши по задължение. Но когато и на най-дребното, ежедневно действие се подари усмивка и страст - всичко е различно. 
Толкова е лесно да си подариш усмивка сам, а сетне е още по-лесно да я подариш на човека срещу теб. Когато сърцето бие в ритъм с полет на пеперудени крила... И тогава няма ежедневие, няма безличие... И тогава всичко е по-истинско и по-смислено...
Това е щастието... 
Когато си позволим да бъдем щастливи...
Да го направим...

неделя, 8 декември 2013 г.

за съботния ден и за мечтите...

Дните споделени са прекрасни. Не се притеснявам от ежедневието. Винаги има начин, ако има желание, денят да си направим различен. Аз желание имам. Не липсва и от другата страна. Защото каквото и да си говорим, за това са нужни двама.
Различието е онзи момент, в който в погледа отсреща изненадата в искрена усмивка заблестява. 
Когато усмивките са част от дните ни е тъй прекрасно.
Съботата се оказа слънчев ден във всеки смисъл. Слънцето в душите се усмихваше на декемврийското слънце. Вятърът, силен, облаците отнасяше и следа от тъга в мен не оставяше. Часовете заедно пак не стигат, сякаш вятърът и тях на бързо бе отвял. Но минутите, наситени с нашето присъствие, се превръщат в спомени най-топли. В прегръдките, макар и кратки заради приличието предхорско, с топлина зареждаме се. Но онази топлина, която погледите ни издават, тя е нещото, което има смисъл.
Често напоследък, мислите ми поемат в посока една. За взаимността, която пропорционална е на времето ни заедно. За чувствата, които все по-силни са, със силата на времето са подкрепени. За онези мигове, когато не можеш вече да си представиш живота без другия. И не искаш...
И идея си нямам кое и как възможно е да бъде. Но знам, че съм щастлива. Щастлива съм сега и утре ще съм. Защото искам... Защото заслужавам... Защото щастието в погледа отсреща виждам... Защото щедра е към нас съдбата.
Ако преди година, две или даже пет, някой беше казал ми, че днес ще бъде тъй... щях да се усмихна и да кажа - фантазьор... Но, да... мечтите сбъдват се. Ако в тях е вярата голяма. Въпросът е: колко ли да е голяма? Ами... много! Безгранична и... с усмивка. 

Мечтите си - мечтая си ги всеки ден. През нощите сънувам. В прегръдка най-нежна - сбъдват се. 
Мечтите ми за двама са... Знам го, но не зная как да го докажа. Сигурна съм, че ако мечтите на двамата са без ограничения, те със скоростта на светлината ще се случват... 
Съдбата чака нашето позволение, за да ни ги сбъдне. Нашите мечти... неограничени от правила, съображения и така трябва...
Нека смело да си ги мечтаем... и с обич...

петък, 6 декември 2013 г.

с усмивка...

С усмивка вечер се завивам. 
С усмивка сутрин се протягам.
С усмивка в денят си се разхождам.
С усмивки се зареждам в най-топлите прегръдки...
Толкова е хубаво... с усмивка.
Дните са студени. Слънцето показва щедрост, но вятър му е дружка. Дните къси са, а нощите безкрайно дълги.

В душата ми усмивката е топлина от обич...


вторник, 3 декември 2013 г.

предколедно...

Започна се... 
Влади коледна украса си е сложил...
Глокси с приказки започва...
Руми картички е сътворила...
В очакване на Коледното чудо...
А пък на мене ми е толкова далечно. Очаквам Коледа и всички празници със смесени чувства и настроения. 
Ако започна от физическата страна на празничните дни - тялото ми ще бъде на едно място, а душата ми ще копнее за друго. Ще се усмихвам, но тъгата ще замъглява погледа ми. Е, ще се случи и блясък от радост да се появи, но ще е за кратко. 
От къде го знам ли? Ами... всяка година е така. Всяка, от последните четири... Тази ще е петата... 
Не, не искам тези сиви настроения... 
Знам, че неизбежността е нещото, с което не мога да привикна, но ще се справя и този път. 
Защото в мен Надеждата е повече. Защото смели са мечтите ми. Защото всеки ден се сбъдва мъничка мечта. Защото все ще дойде онзи ден, който ще сбъдне и по-голямата... 
Надеждата... нали си знаете... тя е в мен... с мен... 
Аз съм  Надежда... И Любов... 
И така... декември е. И сняг позаваля, нищо, че стопи се. Поне е студено, а не безсрамно топло.
Денят, днешния, си го започвам с усмивка и... надежда ;)
Имам нужда от топлина. За начало ще си я намеря в чаша топъл чай. Не, не го искам топъл, сега го искам горещ. Ще бъде компенсация за топлата прегръдка, която ми липсва. И надеждата, че днес ще се сгуша пак до сърцето на любимия...

събота, 30 ноември 2013 г.

неочаквано обикновените необикновени хубавини...

Хубаво, по-хубаво, най-хубаво... Лесно се свиква с хубавото. Но защо после разумът има свойството да го омаловажава? Защо често разумът диктува - няма накъде повече?
Особено в случаите когато с всеки ден се убеждаваме, че има. Има още по-... и най-...
Опитвам се да мисля с усмивка. Но дали няма да е по-добре да не мисля ;)
Дали не е по-добре на хубавото да се отдадем и да му се наслаждаваме. С благодарност в душата нека се радваме на всичкото хубаво, което всеки ден ни се усмихва и ни намига дори и в най-трудните моменти.
А то,  хубавото, най-често е в по-малките неща. В неочаквано обикновените...
Нека по-често поглеждаме към по-малките неща, които по-истински изпълват зажаднелите ни души за красота край нас и... в нас...


петък, 29 ноември 2013 г.

хубаво е...

"Хубаво е да си имам жена в леглото да ме топли..."
А, де... И аз от кога ти го разправям ;) Искай си ме! Вземи си ме!
И в леглото е хубаво,  и извън него е хубаво. Днес издържах още един изпит, нали? 
Виж как неусетно времето минава когато сме заедно. Увлечени от занимания общи или самостоятелни. Нали не веднъж ми казваш - докато си тук /в кухнята/ и на мен ми се иска да посвърша нещо в къщи... Виждаш, че с удоволствие се занимавам в кухнята и всичко ти приготвям с най-голяма доза любов. И въображение ;)
Въображението не е само за кулинарните занимания, нали, мили? А това ти харесва. А на мен ми харесва, че на теб ти харесва...
Ето, пак ще ти напомня, че Съдбата е щедра с нас. Много щедра е... 
А ние сме й благодарни, че ни е събрала по един прекрасен начин и ни дава най-невероятните възможности... 
След ден като днешния, когато всичко е хармония... Как да не искам, как да не мечтая за още?
За трети път ми каза - сега е същата усмивка, като на онази снимка с дядо ти...
Да, на снимката с дядо... на 3-4 години съм... най-безгрижните ми години... Времето, когато съм се чувствала обичана... 
Щом виждаш тази усмивка в мен... значи така се чувствам и когато съм с теб... И те обичам...
Обичам те! Обичам те! Обичам те!

"Хубаво е да си имам жена в леглото да ме топли..." 
Хей, ама не коя да е жена, а само аз мога да те топля така, слънце мое! Само аз! Знаеш си го, нали, моя обич? И не само да те топля... ;)
Аз съм твоята роза... нежна... цветна... слънчева... бодлива... /така де, иначе ще ти е скучно с мен/ ;)
Обичам си те!...



неделя, 24 ноември 2013 г.

неделя...

Неделя е...
Не знам как да я определя. 
Уморена вече е. И тъжна е. С радост утрото усмихна. Следобедът белязан е от липса.
Денят дълъг се оказа. Вече притъмнява вън. 
Сутрешното слънце събуди сетивата ми заспали. С енергия неудържима ме поведе във деня. Среща най-желана случи се в неделя. И тук момент на странност се получи. Приемам го като напомняне да бъда благодарна към съдбата. Необяснимо ми е, но се случи онзи миг, когато Тя - Съдбата ни спаси. Думите са тук излишни, неподходящи даже. Думата е БЛАГОДАРЯ!
Денят, поел си своя ход по обичайното неделно разписание, на път е да завърши с изгарящата самота. Онази самота, когато къщата е пълна, а в мен боли от празно и студено...
Не мога да я определя с думи тази ни неделя. Искам само да се свърши. 
Утрото с надежда искам да посрещна...

събота, 23 ноември 2013 г.

мъгливо...

Мъгли се стелят... ноември е.
Полепват по душата ми, изтривам ги със спомени топли. Усмивката си търся във вчерашния ден и в миналите дни. Протягам се и точно да я хвана... ти захвърли я на дъното на ада... 
И ме заболя... отново... от песимизма ти, от думите ти крайни...
С надежда сутрин се събуждам. Но трудно е когато трябва да се противопоставя на думите ти... Думи черни, остри... Толкова боли от тях. 
Дали ще се събудя сутрин и ще срещна твоята усмивка с надежда озарена? Как да ти дам от надеждата си своя? Какво мога още да направя, за да пожелаеш днешния си ден с надежда?
Безсилна съм... не искам да го осъзнавам. Не искам аз да го приема. 
Но моля те, мъничко ми помогни! Опитай се да ми повярваш, съвсем мъничко дори, че има светлина напред. Знам, трудно ти е, но защо сам викаш отчаянието за другар? Казваш - реалист съм... Да, но в повече си песимист. 
Нима не значат нищо, в сутрините трудни, онези наши слънчеви моменти, когато ти сияеш, когато сияние съм аз... 
Признавам си... не знам сили до кога ще имам, за да се противопоставям на черните ти мисли... Не искам на тях да се поддавам, защото знам, че нищичко от мене няма да остане... А ми се живее... с теб!
Сега ще изтрия сълзите изгарящи и с денят ще се нагаждаме...  Мислите ми ще са пак при теб... Сигурно защото те обичам... както нищо друго в този свят...
... ... ...

.

сряда, 13 ноември 2013 г.

среднощ или в утро много ранно

Събудих се в нощта... в много ранно утро, може да се каже... 
Наспала се, но още под влиянието на съня в просъница съм сякаш...  
Въпроси ме нападат, от къде ли не... Чета си нещо, леко е дори, не предполага разбор на вселенските въпроси, но факт е, че от думи обикновени, онова което за мое съзнание се смята, заплита ми такава плетеница, че ми се иска да избягам... надалеч...
Но бягството не е решение и никога не е било. Може би и няма и да бъде. Но бягството е толкоз изкушаващо.. Привлича ме и със сила неочаквана ме вика да му се предам... да му се отдам...
Аз бягам всеки ден... от рутината... от суетата... от глупостта човешка... от пошлостта от "малкия екран"... 
Но от себе си не мога да избягам. И май не искам. Да се намеря даже искам... А и нима възможно е да се избяга от същността? Колкото и несъвършена да е тя...
Това, което мога, а сигурно и трябва, е да се опитам да я опозная тая същност... и да си я заобичам... без условия и разни хитрости на дребно... Казах /написах/ трябва и нещо спря ме, подразни ме и с някакво убождане се настани. Защото трябва не е решение... Защото трябва носи задължение и много негативи от времето когато трябва е със силата на закон било. И то от онези закони дето имат си вратички... официални... за бого/някакви/ избрани...
Но сега аз съм избрана... от себе си... и друго ми не трябва. Никакви измислени, двулични правила не се признават в днешния ми ден /нощ или в много ранното утро/...
Не съм в депресия, причина няма. Сигурно ще да е от събуждането ми среднощ... 

Животът е прекрасен! С усмивки и любов е споделен!
Да се поспрем за усмивка малка... и за онази... плахата мечта, дето само чака да полети с вярата в душата...
Добро утро! :)

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

с обич...

В дните си хармония подреждам с обич. И слънцето, на закъсняло лято циганско, помага. С топлина от слънчев лъч и от прегръдка най-желана денят ми ме усмихва и с доброта дарява. В очите ми сияе любовта и щастие в сърцето ми прелива. 
Говорим си и в смях месеци броим, че и години даже. Най-хубавите дни от най-хубавите ни години осмислени с любов и нежност рисуват цветно бъдеще за нас... 
В дъгата цветна всичко има. От слънчев топъл цвят, до синьото студено. Тъй както е в живота ни било и тъй навярно ще да бъде. 
От днес ще си запазим само топлина и с нея в утрешния ден по-смело ще престъпим...

петък, 1 ноември 2013 г.

да повярваме в мечтите...

С топлината на циганското лято се усмихвам. Слънчевите дни приемам като подарък закъснял. И обещание за още лято...
С топлината на прегръдка на любим сияя. Любовта е най-големият ни дар... дори и в тия ни години... И обещание за още лято за душите ни...
Годините минавали са сякаш неусетно. Годините на детството безгрижно. Училищни години и вълнения. Мечти за цял живот... Реалният живот... неизграден оказа се от смелите мечти и младежките копнежи...
А днес, в години превалели, когато младостта е там назад... Мечтите сбъдват се, а ние все не смеем безрезервно да повярваме във тях...
Съдбата щедра е към нас. Това го знаем и си го повтаряме с усмивка често. 
Благодарна съм, че с щастие дарява ни и днес. Благодарна съм, че чувства нови, непознати, но тъй истински и силни може да изпитва моето сърце. На съдбата ще го кажа тихо, с изпълнена душа, голямо, искрено БЛАГОДАРЯ!
И пак мечти нареждам си за днес, за утре и за всичките ни дни напред... И нека заедно повярваме, че могат те да бъдат утрешния ден. И нека вярата ни сбъдне най-прекрасните копнения на сърцата прималели в най-нежната прегръдка на есенния ни следобед...



сряда, 23 октомври 2013 г.

летежно...

Сиеста в октомврийския следобед...
Добре ни се отразява топлината на телата. 
И нежността на прегръдките...
Поговорихме и помечтахме... Поспахме и се посмяхме...
Ей, така лежерно времето минава... Забравяме за всички грижи и несгоди. Светът е по-доброто място с теб и мен... с нас...
Сега е по-лесно да се справя със задачите останали за днес. Не са много, но са необходими. И трябва... 
Сега се усмихвам... Усмивките, искрените, са най-топлото ми чувство, с което тръгвам си от теб... И което ме поддържа в тонус до следващия ден...
Зависимост развила съм... Зависимост към теб ;)
Колко е лесно да зарадваш любимия до теб. Просто усмихни се... и го прегърни...
Това винаги е действали и действа, и... ще действа :):):)
Усмихвам се... на споделените часове в прегръдка и... единство. 
Нахвърляно стои написаното. Няма и да го подреждам. То е като мен. Като настроенията ми.
А настроенията ми... едно такива са летежни и... усмихнати... 
Ами, нека се усмихват и да си летят... ;)


вторник, 22 октомври 2013 г.

по-добра...

Циганското лято тук е... Тази есен си харесвам. Не онази с лепкави мъгли... /когато има ги, ще се оплаквам тук/
Слънцето и златните листа, макар и вече малко, стоплят ми и тяло, и душа. В дни такива цяла съм енергия. Като слънце чувствам се и аз. Желание за ред владее ме. Ред край мен и подредено в мен... Това е ден с хармония белязан. Всичко ми спори и чувствам се успешна във всяко свое начинание. И начинанията ми нямат брой сега. Някой вече са завършени успешно. 
Напред да гледам лесно е сега. 
И още... редът с почистване се случва. Онова почистване и на душата, и на реалния ми свят, и на виртуалния... А после леко е... И място има за новите мечти, за новите ми начинания... Има и простор за дейности любими, за които все не стигало е място и време. 
Сега ще си изгладя вчерашно пране. С него ще пригладя рошавите мисли, дето поомачкали се от скорошна тъга. След час ще съм... още по-добра...
В очакване на най-хубавите часове за деня си съм... След час ще бъда по-близо и да срещата желана. Часовете, които ме осмислят като жена желана и обичана... 



.

среднощно...

Среднощно будно скоро не е било при мен...
Тази нощ се случи. Избрах си да се не тревожа, станах  и посвърших си неща, които едва ли щях да ги направя скоро. Вече три часа тук съм и съм доволна. 
И някак си спокойна съм. Защото мислите ми неограничавани от време и задължения, характерни за деня, в своя полет ме понасят и е лесно да си помечтая за надеждите ми съкровени. Лесно е да се усмихвам на спомените топли, които всеки ден създаваме си. А тези спомени така са нужни за времето, когато сме далече...
Музика си слушам, скоро не бях се потапяла във вълшебството на нотите. Написах потапяла и се усмихнах. Усмихнах се на асоциацията с потапяне в морето... когато слънцето гали, а водата прегръща... а тялото е леко и усещането е за... връщането у дома... /дали пък наистина някога не сме били деца на морето?.../ :)
Малко ми е странно, че наспах се за четири часа и половина... Вярно, че легнах си рано, необичайно рано... Последвах повика на съня и в прегръдките на Сънчо се пренесох. Може би това рецепта е за сън спокоен... 
От толкова много неща, които свърших, които си прочетох и премислих, които помечтах си, за едно да се захвана и да пиша ми е невъзможно. Иска ми се да напиша всичко, от наученото, от почувстваното, но осъзнавам, че невъзможно е сега. Мислите ми надпреварват се и да ги достигна аз не мога. Затова изглежда, че е сякаш хаосът при мен, но сега се чувствам подредена както скоро не помня да съм си била.
Хубаво ми е...
Добро утро!     

петък, 18 октомври 2013 г.

обичам...

Обичам си това място...
Обичам си Земите амазонски... Мои са си...
Обичам си джунглата от мисли и чувства, страсти, мечти и надежди...  Това съм аз...
Значи обичам и себе си...
В едни години, там назад, когато човек се осъзнава и опознава света и себе си... Когато детето е безкрайно любопитно и попиващо всяко поведение... Когато се случват първите социални контакти...
Там някъде, осъзнавам сега след опитността на определен брой години и преживяности, се е наслоило нещо, което заклеймява обичта към себе си... Веднага изниква една дума, чийто смисъл разбрах чак на десетина години - егоизъм... Разбрах, може би е силно казано. Беше ми натресено, че това е грозно и много лошо нещо...
Сега, след опитността на определения брой години, осъзнавам, че за да мога да обичам истински и пълноценно любимите си хора, аз трябва да обичам първо себе си. И това не е егоизъм...
Още недописала попаднах на нещо, което съм виждала и друг път. Реч на Чарли Чаплин - Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".  
Случайности ли?!
За кой ли път ми се показва и доказва, че такова нещо като случайност няма... И се сещам за един израз - случайността е другото име на Бог...  Е, хайде, всеки може да го нарече както си иска, както му е удобно и приемливо на душата.
Имам нужда от тези си Земи... Имам нужда от това мое място. Усещам липсата му когато не мога да дойда тук. За съжаление все по-често ми се случва желанието ми и възможността ми да се разминават. Е, тази вечер е различно и аз съм тук :)
Тук съм и ми е особено. Особено спокойно... Рядко коментирам снимките, които избирам за илюстрация на мислите си, които споделям тук. Но сега ще го направя.
Тази снимка ме вика много пъти... Драго е магьосника на фотоапарата. Не е първата снимка, която ме пленява и се чувствам... страхотно. Особени са настроенията, които се пораждат от една снимка. Снимка, в която има спомен далечен, и надежда безбрежна... Снимка, която ме кани и за ръка повежда напред към моето Аз...
Една снимка с тъга и дъга...
Като мене...

вторник, 15 октомври 2013 г.

когато...

Когато очакваш хубав ден...
Когато съдбата дава възможност...
Когато влизайки в магазина за лимони си излезеш с бутилка вино и усмивка от неочаквана идея...
Когато очакваш, че ще получиш усмивка насреща...
Когато...
Когато получиш... ще се видим в късния следобед, ако...

Дали е дошло време да махнеш розовите очила?...
И какво трябва да правиш със сълзите, които се стичат и те изгарят и вътре и вън?...
Къде да скриеш сърцето си?...

.

неделя, 6 октомври 2013 г.

в утрото...

В утрото на първата слана за тази есен е вълшебно.
Слънцето сияйно изгрева огрява.
Клони позлатени в есенни одежди с танц посрещат всеки слънчев лъч.
С кристален звук листи се отронват и повеят лек понася ги надолу в последен валс.
Тези звуци тишината от самотата я лишават.
Свежо е с усещането на минусова температура и слънчевото утро. Усмихвам се и по слънчева пътека тръгвам.
На граница със сянката два свята срещат се. Замръзнали кристали от сутрешна роса и стоплени от слънчев поглед листата свежи...
Но измамно е това. След час и два тази свежест  ще е мъртва...
И тъжна е усмивката ми вече... Красиво е, но... 
Животът е такъв за всички...
Спирам тук... и топлина ще търся за душата ми самотна в тази вечер неделна...

снимката е моя... нейде от архива...

сряда, 25 септември 2013 г.

любов...

Любов съм...













.

понеделник, 23 септември 2013 г.

за усещанията...

Понякога ме обсебват едни усещания...
Не ги искам...
Толкова са натрапчиви, че не мога да избягам от тях... Опитвам се... Без успех... за сега...
Дали като ги споделя тук ще ме оставят най-сетне?...
Едни усещания за изоставеност... За промяна в чувствата на най-любимия ми...
Попитах си... макар, че знам, че не трябва и ненужно е. Потвърди, че всичко е наред, че промяна няма...
Знам, че няма причина да не е искрен с мен. Вярвам му безусловно...
Обаче... защо все още разни терзания ме държат в плен на мисли негативни? Защо не мога да се отпусна и да се усмихна?
Искам да се радвам на днешния ни ден! Прекрасен, топъл и толкова уютен... Ден със страсти пожелани. Ден с домашна топлина. Прекрасно е!
Искам да спра негативните си мисли. Няма причина. Никаква!
Обичам си го! И вярвам в споделеността...
Искам цветните си мисли... Мислите си с обич...
Искам Любовта...

петък, 20 септември 2013 г.

дъгата...

Пише ми се...
Толкова много мисли и теми в мен се борят, но победител няма. Като вулкан съм с изгарящи мисли търсещи свобода. Сигурно не ще се получи нищо смислено. Но така или иначе, сега съм тук...
Времето, онова дето все по-бързо тиктака и носи усещането за недовършеност и пропуснатост в дните ми... Все по-често дружка му е забравата, която най-обича да се маскира зад забързаното ежедневие. След осъзнаването на тази неочаквано недобра комбинация в мен се разливат разни лепкави и сиви настроения. И търся рецепта за  цветност...
Времето, онова климатичното, дето в сиво облича ми дните. Есенно-ветровито и мокро-дъждовно е модно сега. Гарнирано със студените сутрини и тъмно-ранните вечери...
И двете времена не ми понасят. И двете са неизбежни. Под тяхно влияние ми се размътват мислите и реакциите,  непредсказуема съм и аз. Слънцето в миг да заслепя ще мога, а после и ураган по-кротък ще е от мен...
А аз все дъгата търся в себе си...

неделя, 8 септември 2013 г.

уморена...

Оптимист съм по природа...
Или поне така ми се иска да е.
В очите на другите съм...
Но в своите... не мога да се заблудя...
И днес се уморих от оптимизма си.
Убедена съм, че за да се чувствам добре нещо трябва да направя. Най-лесно е с усмивка да започна. После с нея идва втора, трета... Всичко се подрежда в пъзела на оптимизма.
Да, събуждам се понякога по-черна от безлунна нощ. Една искрица трябва ми и мога да превърна в празник за душата всеки ден. Искрици имам в себе си. Най-лесно се намират в спомен мил, в мечта за утре. А после моите искри раздавам, на любимите ми хора, на тези - важните за мен.
Но днес... ден обикновен... До онзи миг, когато негативизъм ме поля и искрата в мен угасна.
Да плача... вече няма смисъл. Не помагат ми сълзите. Само ми вредят и вкарват ме в по-студена яма.

петък, 6 септември 2013 г.

с усмивка... и любов...

Когато денят ни започва с усмивка...
Когато денят ни започва с прегръдка нежна...
Хубаво е... Топло е... Прекрасно е...
Когато осъзнаем, че съдбата е щедра с нас...
Денят ни бе чудесен и запази усмивките ни и усещането за лекота дълго след като се разделихме... по необходимост...
Любов е чувството, което ме усмихва с всеки спомен за деня. Любов е усещането за полет и свобода. Любов е и притеснението за другия и желанието да помогна по всеки и всякакъв възможен начин да се чувства по-добре. Любов е когато усещам прегръдка родена от порив на страст. Любов е нежността, която е само за мен. Любов е, когато в очите любими блясък издава чувства прикрити. Любов е...
Любов е... Животът е Любов!

понеделник, 26 август 2013 г.

с целувки...

Усещането, че си необходим за другия... Толкова е... вдъхновяващо и мотивиращо.
Усещането, че си му липсвал не е хубаво, но е признание за твоята значимост.
Не е суета.
Хубаво е да знаеш, че някой има нужда от теб и ти можеш да му помогнеш в дадения момент с дума, прегръдка, разговор.
Можеш да направиш нещо за любимия си човек...
И когато видиш в очите му блясък на радост...
Или в очите му искрите на щастие блеснат...
Толкова е хубаво с обич да можеш в такъв момент да прегърнеш своя любим...
Думите излишни сега са. И всичко с целувка си казвате...
С целувки обичам да си говорим...

неделя, 25 август 2013 г.

уморих се...

Уморих се от очакванията на другите...
Уморих се да съм все добрата...
Уморих се да ме хвалят...
Уморих се да съм... каквато ме очакват и ТРЯБВА да бъда...
Уморена съм...
Искам да съм само себе си...
Искам да се пак открия... в погледа на мъж любим...
Искам да съм без товарът на очакванията...
Искам да съм... аз...
Искам...
Много ли е?

неделя, 18 август 2013 г.

в утро самотно...

От умора вечер заспивам и после се събуждам и да заспя не мога. Знам, че притесненията ми не му помагат. Пречат ми и на мен.
В един момент се оказва, че мерките взети за профилактика не са достатъчни и проблем възниква. Да, сигурна съм, че кризата ще отмине. Но това е знак и за него и за мен, че още трябва да се прави. В сутрините ранни ровя и чета как и какво ще може и ще трябва да се направи след момента на кризата.
Не искам да омаловажавам случилото се. Нито искам да го преувеличавам. Иска ми се да вярвам, че ще намеря границата между двете състояния. Знам, че сега е особено важно да се направят необходимите изследвания и консултации. А после, след кризисния период, който все още нямам идея колко може да продължи, трябва да сме готови с варианти за подпомагане дейността на организма и подсилване на отслабените места.
Да, звъня често, но не приемам обвинението, че си играя с телефоните. Непоносимо ми е, че съм далече когато има нужда от мен и само като го чуя мога да се поуспокоя за следващия час и да посвърша неотложните си задачи.
А днес ще събера и още маточина и други билки. В началото на лятото, както подобава на една Амазонка, събрах си билки за болежки и предимно за профилактика на болежки знайни и незнайни. Днес ще наблегна на вече знайните, които неочаквано се появиха с криза и все още неотминало притеснение.
Не мога да се освободя от мисълта, че сме можели да направим нещо повече за здравето си, а не сме го направили. Знам, че тази мисъл не ми помага, не помага на моето слънце, но тя е в мен и трябва да я променя съвсем скоро. Трябва да е мисъл за това какво сега може и трябва да се направи, за да не се повтаря тази криза, за да не се стига до други проблеми.
Време е да се чуем и после да видя накъде ще ме отведе деня...
Искам много скоро да премине кризата и милото ми момче да се освободи от притесненията, които измъчват и него. Тези притеснения не му помагат, но разбирам, че в такъв момент са нормални. Как искам да го прегърна и да отнема всичките му страдания...

петък, 16 август 2013 г.

ранно утро

В ранно утро се събудих. Тихо е навън. Облаците снощни още тук са. Само задух са донесли. Прохладата я няма.
Усмихвам се на утрото. Искам да я задържа  / усмивката / у себе си поне за седмица. За толкова ще съм далече. Ще имам нужда от усмивка.



понеделник, 12 август 2013 г.

объркани мисли...

Объркано ми е. Уморено ми е.
Безсилие ме е прегърнало и волята ми е прекършило.
Дните ми минават в дейности необходими. Необходими в това време и на това място. И полза от тях има. За мен и за другите.
Не се оплаквам от работата, която в повечко  ми идва понякога. Върша я с радост, дори бих казала. Удовлетворение ми носи. Заради полезността си.
Умората не е физическа. Не ми тежи физическия труд.
Емоционална е умората. Нямам обяснение. Може би причината не е една.
Не мога в мислите си да се спра. Не мога и тях в покой да ги оставя.
И не защото не зная какво искам. Не зная как. Освен това го искам веднага. И това не зная как да се получи.
Мислите ми са като оплетени калчища. Затова е странно, че има часове, в които е различно. А може би не е толкова странно. Ако уточня, че това са часовете за любов и нежност. Часовете с любимия ми мъж...
Излишно ще е да уточнявам, че тези часове изнизват се като минути и все не стигат ни...
От хармония имам нужда.Онази хармония дето ме подрежда и се чувствам цяла. Хармонията, която ми е същност.
Дали сънят ще ми помогне?

събота, 10 август 2013 г.

тъгата в мен...

Толкова пълна къща... скоро не е било...
Но в мен е някак празно. И тъжно ми е...
Да, радвам се на децата. Повод са ми и за гордост даже.
С настройката за радост всички гости си посрещам. На дразнителите неизбежни внимание не давам. Търся за усмивки поводи навред. По-позитивен днес от мене няма. Може да се каже, че наред е всичко...
Обаче...
В мен тъгата се промъква. И в празното се загнездява... В празното, което твойта липса ми създава.
Тъгата в болка се превръща осъзнала самотата ми сред много хора...

сряда, 7 август 2013 г.

нещо вечерно...

Някакви вечерни мисли ме наобикалят. Малко въпросителни и безотговорителни. Зародишът не е от този час. От вчера и от днес...
За истината мисля си. За лъжата. Дори и някаква невинна да е тя. Но има ли лъжа невинна?...
За доверието мисля си. За съмненията. Без доверие съмненията в свои са води и могат да удавят всяка мисъл светла.
За разговорите мисля си. За монолозите. От диалози по-красиво няма. Защо красиво ли? Защото диалогът е истинска хармония.
Понякога се притесняваме да споделим и се измъчваме от сенките на наши си безпочвени съмнения. А толкова е лесно... Просто си говорим и разбирането получаваме по най-естествен, лесен начин.
За да разбереш, за да те разберат... доверие е необходимо. А то гради се с  обич, с вяра и желание. Но пък толкова е лесно да се разруши. Сякаш кула пясъчна е...
Хора сме. Съмненията в нас по стъпка хлъзгава ни водят. Лесно е да се залитне. Подадена ръка помага на рамото на милия да се опреш. Това е сигурност, която само с доверие постига се.
И с обич...

четвъртък, 1 август 2013 г.

с надежда

В очакване съм...
В очакване на утрешния ден...
Особено смирено ми е.
Но не  и помирено.
Прошка ще потърся утре... от цялата си буйстваща душа...

Дали ще я получа...
С надежда утрото очаквам...





вторник, 30 юли 2013 г.

лято...

Лято... нееднозначни са оценките за летата ми. Особено в последните години.
На базата на миналите опитности очакванията ми бяха по-скоро песимистични, но в този случай се радвам, че очаквания и реалности се разминават. Е, лятото все още е в средата си, но не мога да не благодаря за изминалата му част.
Може би няколко думи могат да опишат изминалия летен месец. Динамичен ще е една от тях. Любовен ще е другата дума ;). Може би наистина лятото е времето за страстите горещи. А може би нашите чувства са в своето лято ;)...
Отново си повтаряме и се радваме, че с времето ни е по-хубаво. Връщаме се назад с усмивка и се радваме на всичко, което имаме и, което ни се случва сега. Сега е много по-лесно да си мечтаем невъзможното. Защото то, невъзможното, вече ни се случва. Всяка вечер, след пожеланията за лека нощ, се усмихвам и с "благодаря" в сърцето се отправям в земите Морфееви до утрото, което с усмивка посрещам с много вяра и надежда за прекрасен ден...
Вчера имахме прекрасни часове заедно. Днес телефон ще ни свързва... ;) Утре... надеждата, че ще бъдем пак заедно, ми позволява да се радвам и на днешния ден.
Лято... прилича на другите лета, но е и различно... Ей това, различното, ни радва...

Не обичам бамя, но май се влюбих в цвета й...
Признавам си, не знаех какво растение е ;)

вторник, 23 юли 2013 г.

среднощни вдъхновения...

И днес Aquawoman ме провокира...
Всички имаме нужда от отдушник в напрегнатото си ежедневие. Загубили връзката със земята все по-често търсим връщане назад.
Понякога си мисля, че нашите предшественици не са били подложени на толкова много стрес. Може би греша, стрес е имало, но е бил с различно естество. Днес все гоним някакъв час. Съобразяваме се с все повече хора. Целият свят е едно голямо село...
Пра-пра-пра-пра-прабаба ми е имала грижа за децата и къщата. Да изпрати пра-пра-пра-пра-прадядо ми на лов или на нивата. Да го посрещне с усмивка. Ако й рекне нещо напреки, ще се врътне и като влезе в стана да тъче шарената черга ще си го изкара на чергата с по-силни удари с бърдото. Скоро ще й мине и ще си запее и красотата на слънцето и градината ще втъче в чергата. В ранно утро ще просне новите черги на плета за завист на комшийките и пак ще си запее слънчевата песен, с която е изпратила пра-пра... дядо ми по мъжките му работи.
А днес... Днес се надпреварваме с времето и с мъжете. Да се покажем, че можем като тях. И ей го стреса...
А на мен пък ми е хубаво в градината. Радвам се на сутрините, когато слънцето посрещам и усмихнатите рози със сутрешна роса ме поздравяват. Боса се разхождам и земята ме прегръща, с росата си от жива вода ме разбужда...
Друг път сълзите пречистват мисли и чувства, които неразбрани болката носят. Ето, прозрение сега ме осени: от неразбиране най-ме боли. Неразбирането е плод на липса на разговор, на нещо премълчано, да не би да е криво разбрано. И ето го как се заплитат във въртележка мълчание и неразбиране. Колко сълзи ще можем да си спестим, ако опитаме другия да чуем, да разберем, да попитаме без неудобство. С думи по-малко - да говорим и да споделяме - това е решение.
А навън една луна се е ококорила...
Луната е началото женско. Затова самодиви танцуват под лунни лъчи в нощите тайнствени...
Луната без слънце не може и жената с мъжа се допълва...
А как ми липсва в тази нощ пълнолунно безумна...
И на него му липсва мойта прегръдка...
А утре?...
Утре е ден...
Лека нощ! :)

понеделник, 22 юли 2013 г.

привечер юлска...

След юлска вечер и някакви среднощни ред на юлската привечер иде ;)
Не за първи път Aquawoman ме изненадва с бърза реакция ;)
Радвам, че наминаваш тук, Aquawoman! Приятно ми е да те посрещам след деня ти изпълнен с труд. Труд, който за мнозина е непонятен, но е непонятно и удовлетворението от него. Да виждаш как с двете си ръце засяваш, отглеждаш и прибираш плодовете на своя труд... Възхищавам се на ентусиазма ти!!! Радвам се на споделените успехи и прибраните плодове! Много често ми се иска да ти кажа две-три думи след твоето споделяне, ама като си скрила коментарите и не мога да го направя на мига... после се отнасям и вече не е актуално :)
И край моите Земи има една голяма градина с овощни дръвчета и със зеленчуци... Да, не правя всичко сама, но пък познавам всичко и имам самочувствието, че бих се справила. На този етап моята помощ е не точно символична, но доста малка. Но винаги, когато имам възможност с радост се включвам. Е, после умората е неизбежна, но пък удовлетворението... неописуемо е. Обичам близостта на земята, зарежда ме с много позитивизъм. Или пък ми извлича негативизма ;) А пък и нещо съвсем прозаично - знам какво слагам на масата... Това все пак се оказва съвсем немаловажно в днешния ден.
Темата е дълга и за две жени в средна възраст може да е и източник на вдъхновения.
Но аз дойдох тук провокирана от последните думи:
"Но чакай, все пак да кажа и нещо хубаво. Една тукашна баба, много стара, веднъж ми каза: “На твоите години ще си мислиш, че остаряваш и ще жалееш по отминалата младост. А когато наистина одъртееш, като мен, ще разбереш, че най-красивата възраст е била именно средната. Точно сега сте и хубави и поумнели и трябва да се радвате на живота!”..."
Това твърдение го чух от моя роднина преди шест години, когато навърших, заветните за нас жените, четиридесет... Тогава дори не вярвах, че тези четиридесет ще значат нещо по-различно, например от тридесет и седем... Усмихнах се тогава /уж/ разбиращо, но неразбираща и невярваща.
Сега, само след шест години, вече вярвам и съм сигурна в тези думи. Така де, хубави сме си, поумнели ще да сме ;) Какво друго ни трябва освен радостта на живота...?
Ето, вече можем да бъдем и спокойни. Можем да бъдем и стихия неочаквана. Вече знаем какво искаме /понякога, де/. Но по-важното е, че знаем как да го постигнем. Вече виждаме и малкото. А от него знаем и можем как да направим голямото...
Ами... така... значи... готини сме си ;)
Остава ни... да се радваме на живота.
Знаем и можем... лесно е ;)
Амазонска прегръдка... в привечер юлска...

неделя, 21 юли 2013 г.

юлска вечер...

Юлска вечер е.
Летният полъх уморено се спира в клоните на голямата круша. /Такава я помня, много голяма беше и тогава, когато обичах да си правя "къщичка" за куклата под пейката, опряла се на нея./ Толкова е уморен, че дори досадните комари не иска да прогони. През прозореца нахлува само тишина. И самотен лай на селско псе.
Тъмнината се сгъстява, щурците мързеливо си настройват песните в нестроен хор. Уморени сякаш са и те. Мислите ми повлечени в юлската лежерност ме повеждат към Сънчо.
И някъде там... между съня и  будността... спомени за летата преди много, много години...
... Едно момиче, на границата между детето и жената, в летните вечери слуша песента на щурци и чете книгите на Майн Рид. Летни нощи в плен на герои и страсти... Ееех... едно време имало... ;)
Луната, позакръглила лик, в прозореца наднича с любопитство. Любопитна е, но е и сънена... дали пък моята прозявка я не зарази?
Хайде... лека нощ! :)

петък, 19 юли 2013 г.

магично е...

Такова е...
Омайно и магично...
Когато любовта ми споделена е...
Когато близо си до мен и да те докосвам с обич тъй е лесно...
Когато смях и настроения осмислят часовете ни...
Когато в твоята прегръдка светове откривам...
Когато блясък в очите ти чета и щастието виждам там...
Когато... всичко е Любов...
И обичам те безумно...

сряда, 10 юли 2013 г.

забравено

Намерих забравено писмо...
Писмо до себе си...
Писмо с желания...
Новогодишни желания...
За... 2011 година....
Желания съкровени, писани с надежда преди повече от две години и половина...
Изненадах се...
Бях забравила за тях...
Отворих чекмедже, което отварям почти всеки ден...
Малко е...
Днес реших малко да го подредя...
В него съм поверила на съхранение детелинките си с четири листенца...
Детелинките с надежди наречени...
Изведнъж реших, че няколкото пакетчета с по няколко детелинки да обединя в едно...
И тогава...
На дъното на чекмеджето видях изписани листи...
Листи със среднощни музи, когато техниката е била далече и на древни методи с лист и молив съм се доверила...
Реших да ги погледна и с усмивка да си припомня...
Тогава...
Плик видях без надпис...
Оставих листите с музи въплътени...
Обърнах плика...
Надпис: моите желания 2011...
Онемях...
След размисли реших да го отворя...
Четях и... се разплаках...
И пак четях...
Не вярвах на очите си...
Желания и мечти в няколко реда съм събрала преди повече от две години и половина...
Желания най-силни...
Най-съкровени...
Желания на таен плик поверени...
Сега замислям се...
Каква смелост съм имала тогава...
Смелост да си пожелая невъзможното през погледа на реалността...
Изненадата е...
Желанията осъществени...
Ония...
Най-невъзможните...

Днес зная...
Повече от всякога...
Че мечтите сбъдват се...
Когато имам смелост да мечтая...

Обещавам си...
Да мечтая...
Без да се страхувам...
Най-смелите мечти ще бъдат мои...

събота, 6 юли 2013 г.

пак... среднощно

Уж летен ден, а дъжд като за есен... Минутите порой ме връщат в сезона.
Дъждовно лято... Сигурно и друг път е тъй било, но днес не е мой ден.
Е, да... прозата на ежедневието и в тез' Земи загадъчни се днес изпълни. Удовлетворение дори у мен надига се. И умората си казва свойта дума... Нали съм сръчна и чевръста, даже за сиеста късно-следобедна си откраднах време без на другите да е в тежест. Ами така де, навън вали като из ведро, а после кротва се и се забравя... а на дъжд най-добре се спи ;)
Следствието е - среднощна муза...
Времето е толкова променливо и неспокойно. Облаци се гонят по небето. Бели, сиви, мръсно сини... всякакви нюанси, за художниците предизвикателство са те. И слънце даже се показва в небесно-ясно-синия безкрай. След минути преброени небето над земята се привежда, прихлупва се над нея и сякаш да я пази се приготвя. Тътен нейде от далече стряска. В следващия миг над баира изтрещява и всичко живо бърза да се скрие. Птиците се викат с викове загрижени. Стрелкат се под облаците сиви бързи сенки. Притъмнява и... едри капки падат в ритъм нов, забързан. Земята не е жадна и всяка капка по пътеките се стича. Капките забързани, в порой се те увличат и потичат пак реки по пътищата кални.
След дъжда е тихо... Нощта е вече тук. Тишината се разстила измита от пороен летен дъжд. На лято чисто замирисва. На зелено лято...
В очакване на утро слънчево и росно ще прегърна Сънчо...


петък, 5 юли 2013 г.

преди съня

Преди съня с мисли шарени обличам изминалия ден. Мисли, пораждащи усмивки палави.
Напоследък не се спирам тук, за да пиша. Не е съзнателно. Вярно е, че Земите ми за всичко са. И за усмивки, и за сълзи, и за музата, когато сполети ме. Не рядко имам желание, че и муза, но... външните условия са неблагоприятни. Днес добри са ;)
И муза ме наобикаля.. Тя, музата ми, като мен е непредвидима. И разпиляна е. Сега си я събирам в юлския дъжд...
Дъждът е юлски, но студен е. Буря се изви, порой се сипна - като за през лято. Само дето в зимно одеало премених се и за съня желан вече съм готова. А вън вали... тихичко и кротко... като през октомври...
Но пък се усмихвам... На мисли, които спомени от миналите дни напомнят. Спомени от днес... Как странно прозвуча - спомени от днес... Странно е защото спомен буди асоциация за нещо много, много далечно. Но, да, така си е. Денят отминал е... Спомени от днес... Красиви... топли... нежни... палави... усмихнати... сериозни... Днес - ден чудесен!
Замислих се, че в Земите Амазонски имало е бури от страстите сърдечни. Имало е урагани и потопи от душевните вълнения. Имало е... Да, отговора в туй се крие - защо не идвам често тук...
Имало е... Има и сега... Спокойствие и сигурност владеят днешните Земи. Изгревите тук наричат се Хармония. Залезите ще ги нарека Доволство. Между изгрева и залеза се ширят Обич и Любов, Доверие и Отдаденост, Надежди и Мечти... Нощите... владеят се от Самота... Но тя безсилна е пред сънищата родени от мечти за утре...
И тази нощ ще се владее от нея... Самотата... Но няма да успее тя да засенчи сутрешната ми Хармония. Защото може тялото ми да е само', но душата ми... знае тя за силата на Любовта...
Любов... единствената дума, която е безкрайна...
Тази вечер музата ми надмина себе си в разпиляността си... Е, какво пък? Моя си е. Обичам си я с непонятни чувства. Сигурно защото като мен е...