вторник, 20 септември 2016 г.

за кризите

Кризите са неизбежност. 
Не вярвам някой да си ги пожелава, но те са факт в живота ни...
И всеки от нас реагира различно. Някой се примирява, друг прави опити да възстанови равновесието, трети започва на ново да гради.
Мислех, че "кризата на средната възраст" е понятие, което се отнася за непознати. Оказа се, че е твърде близо до мен, до приятелите ми. 
Щом е факт, трябва да се намери адекватното решение. Рецепти няма. Съветите са субективност на собствената камбанария.
Може би това е момента на депресиите и другите подобни състояния. Сега, когато си мисля, че моята "криза" е преодоляна мога да се обръщам назад без болка.
Болка няма, но понякога намирам неудовлетворение, усещане за празнота, за незавършеност. Всъщност, едва ли може да търся завършеност. Завършеност е еквивалент на някакъв край. Единственият край, който бих понесла е край на нещо нежелано, лошо в дните ми. Без да съм максималист в очаквания, си мисля, че няма чак толкова лошо нещо, за което да искам край.
Мисля, че най-важното е да има равновесие. Равновесието е хармония. Хармония  в мен, край мен. Край мен - до толкова до колкото зависи от мен. Понякога много, понякога никак. Каквото и да е, трябва да се приема.
Мисля, че достигнах някаква зрелост, да кажа "мъдрост" е твърде силно, когато успявам да приема това, което се случва край мен и това, което се случва в мен. Не съм толкова идеална винаги, но в повечето ситуации постигам баланс. Понякога се вбесявам за някоя дреболия, която не заслужава ни секунда от вниманието ми, а аз й отделям понякога дни. После приемам това за пореден урок и продължавам с моята си усмивка напред.
Напред... Кой да каже къде е напред, къде е назад, къде е правото, къде е грешното?... Днес може да е едно, а утре посоките са други. Опитвам се да приема, че точно там, накъдето ме водят дните ми е моето напред и моето право...

Искам да бъда винаги убедена и уверена, че заслужавам само най-доброто от живота. Търся го, намирам го, постигам го, губя го и пак намирам... Животът е пътуване с препятствия. Най-трудно преодолими са тези препятствия, които сами си поставяме. Така ще да е, сигурно защото сме максималисти. Искаме всичко или... всичко.
Всичко... А от колко имаме, всъщност, нужда...?

Заслужава си да се помисли за необходимостите, за ценностите, за суетата, за... хармонията в нас...
А кризите... те ни връхлитат и от нас зависи как и кога ще ги изпратим...

понеделник, 13 юни 2016 г.

ставам...

Събуждам се и осъзнавам, че и юни се изнизва... 
И ми става тъжно... 
И някакво неопределено неудовлетворително, с чувството за загуба...
Загуба, недостатъчност, липса... все по-често ги усещам в дните си. Не ми харесва! Изобщо!
Знам, че промяна трябва, а не знам от къде да я започна.
На моменти се улавям, че ми е удобно по течението на дните да се нося. И това ме плаши. Плаши ме с безидейността, безмотивираността, бездейността...  Може би защото е нормално да е плашещо това състояние на духа  на безизходност...

Състояние на духа... Все по-често се улавям, че далече е духа ми... Душата спи си в мен и даже не сънува. А мечти - съвсем забравила е да мечтае... Не!
Това не е добре. Изобщо! И промяна трябва! Не утре или другия месец! Днес! Веднага!
И все пак... Откъде да тръгна? Една крачка ми трябва за начало. Само една...
А после ще е лесно, пак една, и още една... Сигурна съм - ще се водят...

Дали  добро начало е да стана? И да направя нещо, което истинска усмивка ще роди?
И без очаквания да съм. Сега съзнавам, че те, очакванията най-често ме спъват...

Така...
Ставам! 
И променям посоката... 


.

четвъртък, 12 май 2016 г.

за смисъла

За смисъла замислям се...
И все по-често не откривам го. С въпроси се заливам, а отговорите ги няма. 
Влияя се от време климатично. С него се променям от слънце до мъгла. И губя се в мъглите си...
Оптимизмът ми се изпарява с помощта на негативни течения, които ме заливат целенасочено или случайно. Отрицателните мисли на най-близки ме блокират и обезсилват. В опит да помогна, аз губя себе си.
Как искам да се събера с искри надежда, които все още имам в себе си. Да се намеря искам сред заплетените мисли с мен. 

Знам, че само аз мога да го сторя. И не "за" някой или нещо, а само единствено "заради" мен.
Точно сега и идея нямам как да го направя. Не, не е вярно. Идеи имам много, може би неизброими са. Но това сега не ми помага. Искам да се хвана в една, едничка само. Като удавник за сламка... Не ми харесва тази асоциация, но сама дойде. Ще трябва да я изгоня, да я залича.
Трябва да се намеря такава, каквато същността ми е - усмихната,  добра и цветна. Сивото добре е да си ходи. В търсене на същност моя...  Знам, познавам я добре, но защо на криеница с мен играе тя? Нима детето в себе си загубих? Жената в мен не може без детето... 

За смисъла замислям се... Знам го де е. На ръка разстояние е... в мен...
Добре...
Усмихвам се сега, макар и криво, вяло, сиво... Насила е... Но искам да се намеря, значи всичко е необходимо - дори усилие да бъде, ще си заслужава.
За смисъла замислям се... 
И ще го намеря... в мен... 

.

сряда, 3 февруари 2016 г.

любовта е...

Любовта не е само смях и рози. Не и само сълзи и тъга. В любовта има всичко. По много. 
Любовта е вдъхновение. И страст. Тя е помощ. И е грижа. 
Любовта днес е вятър непокорен. Утре ще е подредена в тишина. Непредвидима и очаквана е.
Любовта е чудо. И е ежедневие. Тя вълшебна е магия. И обикновеност делнична.
Любовта живот е...
Любовта е много думи. И мълчание. Прегръдка. Бягство. И подадена ръка. 
Все любов е...
И аз любов съм... С твоята любов...

вторник, 19 януари 2016 г.

боли...

Днес боли от студ. И от усещането за ненужност.
От болка иде ми да вия.
Но учейки се да оцелея, само се събирам в себе си и се затрупвам с работа ненужна. Затрупвам се със самосъжаления и упреци ненужни. Не трябва... Не мога... Не знам...
Не знам как да продължавам. А трябва... Но не знам...
Мислите ми се заплитат във въпроси без отговори: Защо боли от обич? Защо ненужна станах? Колко още от себе си мога да дарявам без да усещам отговор? Аз ли съм това? Какво бях? Какво ще стана? Как да задържам оптимизма си след заливане с негативизъм?  Дали изобщо липсвам аз на някой? ... на него?
Защо...? Какво...? Как...? Колко...?
Въпроси, а отговори нямам...
Едва ли ще получа...
Сега, за да не се побъркам от въпроси и от болка, пак в работа ще се заровя... Макар да не помага...

.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner