петък, 6 януари 2017 г.

снежно е навън

Снежно е навън. Бялото е символ чист. Но е студено.
Студено е защото няма я прегръдката, която може да ме стопли. Но имам спомен в себе си от вчера. Спомен за следобед топъл. И за друг мечтая днес...
Обичам зимата когато е истинска. Бяла, снежна и студена. Но е невъзможно да я споделя с любим...
А искам... И пак компромиси ще има... В някой следващ ден...
Защото въпреки всичките ми гневни настроения, които ме обхващат, когато е далече от мен, не мога и не искам да си ходя. Сега съм по-добра и по-търпелива. За сега... А после... искам да си ме прегръща, да си ме обича без думи, така както той си може. Защото това е той... Защото такъв си го обичам...

А сега... топъл чай може да ни стопли и надежди за среща утрешна... 

.

понеделник, 2 януари 2017 г.

празно ми е

Празно ми е...
Когато усещането, че си лъган, че си на второ или пето място /все едно е, щом не си на първо/ е толкова силно...
Да, нямам материални доказателства, но това не е причина да не вярвам на вътрешния си глас, който не ме лъже. Ако събера мъничките парченца от знаци, които всеки ден ме намират, ще се получи огромно доказателство. Защо затварях очи, ли? Защото обичам! Защото обичам, защото искам да съм обичана... И няма никакво значение, че куп умни глави са казали да не чакам любов, а само да обичам, било достатъчно... Не, на мен не ми е достатъчно. Повтарям го: искам да бъда обичана. Любовта не се мери и тегли, но все е любов.

Чувствам се щастлива, въпреки, че знам, че не съм обичана. Защото има много начини да се чувстваш значим, а от там и да се почувстваш щастлив.
Но когато малките знаци се съберат и ти покажат, че ти си просто една глупачка... Избухваш и се отприщва цялата негативна енергия таена нейде в теб.  Дори не си очаквал да е толкова. Сигурно ще да е вярно, че капка по капка вир става. Един вир от гняв. Гняв, който е насочен предимно към мен. Но аз не го искам, искам да се освободя от товара му.
Не искам да бъда лоша към другите. Но тогава съм лоша към себе си. Вече не искам така. 

Не знам какво ще стане след моето избухване. Но със сигурност не може да се продължава така. Не може, а и не искам. Ако за някой е удобно така, мен това не ме задоволява. Вече искам удобство и за себе си. 
Защо сега? Може би ми е толкова търпимостта. Всъщност, изненадвам себе си с това търпение. 
А усещането да си лъган е ужасно. Смазва ме, искам да се освободя.
Сега спирам да мисля. Спирам да правя каквото и да е в тази посока. Ще чакам... търпеливо...

Не мога да правя повече крачки към другия. Изморих се.
Време е да направя крачка към себе си. Първо една, а после още една и още...

Денят е почивен според някакви правила. А аз ще го направя работен. Ще работя, ще работя, ще работя. Още повече, че в къщи винаги мога да си намеря повече работа, отколкото може да се свърши. 
И ще чакам... Промяната, която вече заслужавам. Защото така не може да продължава. 
Празно ми е...
Отивам да напълня поне деня си с работа...

.

събота, 31 декември 2016 г.

свободата да съм аз

В края на годината всички правят равносметки. Поне повечето.
Не искам да го правя...
Прилича на обещанията от утре, от понеделник, от първи, от нова година...
А утрото е днес. И бяло е. Светлината през прозореца нахлува. Денят ме чака, защо да чакам друго аз?
Ето, затова, няма да го смятам. Животът шарен е, има си от всичко.

Мога да приемам всичко, научих се с годините. На туй опитност му викат. Дали? Научих се да плача, да се смея от сърце. Научих се да падам, а после и да ставам. Да поотупам колене и напред на продължавам. Дали уроците си научавам? Е, поне опитвам се...
Обичам себе си да бъда. И силна съм тогава. Но и маска някога ми трябва, за да се предпазя. Днес ще ми е нужна. Още повече - довечера... Не искам другите да наранявам, а без маска ще го сторя. Знам, това за кратко ще е. А после пак ще съм си аз. Не се харесвам с маска, но днес ми трябва. Все по-рядко в мен я търся. 

Дали ще я загубя някой ден?
Може би тогава ще усетя що е свободата. Свободата да съм Аз...


.

понеделник, 19 декември 2016 г.

не знам...

Не знам... не знам... не знам...
Всичко ми е объркано... 

Мислите си не събирам. Делата разпилени. Чувствата заспали.
Не знам каква да я мисля. Не знам от къде да я захвана. Не знам кой и защо ми е.
В една такава дупка, не, пропаст цяла е, в която ден след ден пропадам... А дъно се не вижда.
Сигурно много ще ме заболи като стигна до дъното. Скоро ще бъде, предчувствие такова ме владее.

Сигурно болка трябва ми, за да ме освести. За да се събера. За да се подредя. 
Не знам... Не искам и да знам... Искам само да си бъда аз. Една такава спокойна, тиха и добра. Защото съм това. Или съм си разпиляна, объркана и сега съм себе си?... Не знам...
Когато в ред се подредя ми липсва лудостта на разпиляната. Когато разпилея лудостта си, липсва ми реда. Коя съм аз? Защо в двете крайности се хвърлям и все ми нещо липсва?
Нима не мога реда да събера с разпиляността си и в баланс да бъда. Казват, че и хаосът бил подреден... Защо не мога моят малък хаос да почувствам подреден. Защо потъвам, защо пропадам в бездната бездънна?
Дали ако заспя ще се събудя в утро подредено. Утро, в което ще съм мила, нежна и добра. Утро, в което някой ще попита "как си, мила?". Утро с усмивка слънчева да ме дари. И нежността на две думички да ме изпълни. Пак се размечтах...
Мечтите вече трябва да си прибера. За друг живот да си ги подредя на дъното на куфар стар. Когато няма да си спомням болката от този и няма пропасти да има. 

Сега... било какво било. С мечтите сбогом да си взема. И със сивото да се сдобря. Защото вече сиво ме очаква...
Не знам... 
Не искам и да знам...
Може би ще ми е по-удобно в незнание да се завия... От знанията полза няма... Какво като знаех до сега? Знанието болката усилва. Не искам да боли. Не искам аз да знам...
Не знам...

.

вторник, 20 септември 2016 г.

за кризите

Кризите са неизбежност. 
Не вярвам някой да си ги пожелава, но те са факт в живота ни...
И всеки от нас реагира различно. Някой се примирява, друг прави опити да възстанови равновесието, трети започва на ново да гради.
Мислех, че "кризата на средната възраст" е понятие, което се отнася за непознати. Оказа се, че е твърде близо до мен, до приятелите ми. 
Щом е факт, трябва да се намери адекватното решение. Рецепти няма. Съветите са субективност на собствената камбанария.
Може би това е момента на депресиите и другите подобни състояния. Сега, когато си мисля, че моята "криза" е преодоляна мога да се обръщам назад без болка.
Болка няма, но понякога намирам неудовлетворение, усещане за празнота, за незавършеност. Всъщност, едва ли може да търся завършеност. Завършеност е еквивалент на някакъв край. Единственият край, който бих понесла е край на нещо нежелано, лошо в дните ми. Без да съм максималист в очаквания, си мисля, че няма чак толкова лошо нещо, за което да искам край.
Мисля, че най-важното е да има равновесие. Равновесието е хармония. Хармония  в мен, край мен. Край мен - до толкова до колкото зависи от мен. Понякога много, понякога никак. Каквото и да е, трябва да се приема.
Мисля, че достигнах някаква зрелост, да кажа "мъдрост" е твърде силно, когато успявам да приема това, което се случва край мен и това, което се случва в мен. Не съм толкова идеална винаги, но в повечето ситуации постигам баланс. Понякога се вбесявам за някоя дреболия, която не заслужава ни секунда от вниманието ми, а аз й отделям понякога дни. После приемам това за пореден урок и продължавам с моята си усмивка напред.
Напред... Кой да каже къде е напред, къде е назад, къде е правото, къде е грешното?... Днес може да е едно, а утре посоките са други. Опитвам се да приема, че точно там, накъдето ме водят дните ми е моето напред и моето право...

Искам да бъда винаги убедена и уверена, че заслужавам само най-доброто от живота. Търся го, намирам го, постигам го, губя го и пак намирам... Животът е пътуване с препятствия. Най-трудно преодолими са тези препятствия, които сами си поставяме. Така ще да е, сигурно защото сме максималисти. Искаме всичко или... всичко.
Всичко... А от колко имаме, всъщност, нужда...?

Заслужава си да се помисли за необходимостите, за ценностите, за суетата, за... хармонията в нас...
А кризите... те ни връхлитат и от нас зависи как и кога ще ги изпратим...

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner