сряда, 29 декември 2010 г.

мързелив ден...

.
Един ден...
Малко мързелив... кръстословици, судоку, вестник, дивана в хола...
А може и да поспя... защо пък не ;)
Вече си пожелах желанията за новата година, дори си ги записах. И повече не искам да мисля.
Като днес... мързеливо и... спокойно...

.

понеделник, 27 декември 2010 г.

днес ми е...


Днес ми е...
Днес се чувствам като котенце... изплашена, тъжна, самичка, изгубена, объркана...
Видях го и... се познах.
Познах си очите...
Познах си тъгата...
Познах си страха...
Познах си самотата...
Познах си копнежа за ласка... за дума добра...
Познах си и въпросите... защо се чувствам сама, след като е къщата пълна...
Защото оказва се, в пълната къща е толкова лесно да останеш сам. Когато другите, улисани в суетата на дните, нямат поглед навътре във тях си.
А дните минават... времето бяга... и да го настигна не мога. Може би мога да опитам в крак да съм в него. Дали ще успея? Когато опитам ще зная...

.

неделя, 26 декември 2010 г.

междупразнични мисли...

.
Време е...
Време е за междупразнични мисли. Мисли след първия тур на празници и пред следващия такъв...
Обичам празниците, подготовката за тях, но времето след... винаги ми е носило тъга, нещо празно, нещо неизречено. Осъзнавам го, но не мога да го определя и да го нарека какво е... просто... някакво такова...
Като тази вечер...
Вечер - малко мързелива, вечер на единаци...
Но аз не мога така. Аз съм търсеща. Друг е въпросът какво намирам. Търся едно, намирам друго, а мен ме намира трето - неподозирано и разбира се неочаквано е.
Като тази вечер...
Намерих топлинка в телефонен разговор... Какво ли бих правила без новите технологии ;)
Тази вечер май най-силно усетих положителното влияние на моето си местенце в нета, моите си Земи... Дойдох си тук... поогледах се... зеленият цвят е за релакс... а после нещо се случи... Земите ми са джунгла непроходима понякога, но те са и закътано и сигурно убежище за душата странница... Из непроходимостта на мисли и чувства се почувствах загубена. И се намерих в кътче осветено от прокраднал се слънчев лъч. Лъч с усърдие пътешествал, за да достигне мен...
С усмивка, вече аз не съм сама. Мислите и те се премениха с цвят. Прегърнаха се със надеждата и... стана топло от прегръдката. Мислите цветни се втурнаха към спомени от миналите дни... и цветни пеперуди в Земите полетяха... Полетът мечтите ми увлече и безгранични те са... Пеперуда цветна е душата ми във полет...
Тази вечер се почувствах сигурна и топла, и добра.
А утре...?
Утре може да съм... утре ще му мисля ;)

.

събота, 25 декември 2010 г.

Честита Коледа!

.
Честита Коледа!
Здраве, щастие, любов!
Всяка мечта реалност да е!
Весели празници!
Любов и светлина в дните ни напред!

.

вторник, 21 декември 2010 г.

предпразнични размисли...

.
Подготовката за празниците и празничните настроения  винаги са съпътствани от моменти на размисли, равносметки, оценки, самооценки, планове, желания...
Тези празници не са по-различни, Отиващата си година е добър повод да се замисля за това, което ми е донесла. Да го оценя и да съм благодарна за всеки миг на радост и щастие, които съм изпитала, и които съм дарила на обичните ми същества. Моментите на трудности и препятствия са повод да се поздравя с победа или да си припомня урока, който са ми дали.
А идващата нова година - сега е момента да я изпълня с мечти, желания, планове...С получените уроци да погледна напред и да си пожелая само най-прекрасните желания. Повечето желания ще останат неизречени. Тайни и съкровени са и сърцето ги таи. Желания за здраве, за щастие, за радост в дните. Желания за топлина, за нежност, за любов изпълват същността ми. А онези тайните... в усмивката ми се четат...

.

събота, 18 декември 2010 г.

писмо... за лека нощ

Тази вечер ще те изненадам и ще ти пожелая лека нощ тук
С това действие поемам риска да видиш пожеланието ми утре сутрин или след два дена. Но това пък не ме притеснява, защото аз с най хубави и топли чувства го пожелавам. Ти знаеш това. А и освен това си мисля, че няма начин да не усещаш хубавите ми мисли към теб. Друг е въпроса, че разумът ти по-скоро говори, че са вятър работа, но пък нали усещаш полъха на вятъра когато си навън... Чувствам, че все пак допускаш, че е възможно...
Затова знам, че тази вечер, макар да не се чуем, дори и да не видиш това, някъде там нещо в теб, подсъзнание, интуиция или както и да се нарича, ще усети моите хубави мисли за теб.
А мислите ми, чувствата ми са най-топли, най-светли, най-истински и дълбоки. Това, което чувствам към теб е неописуемо, необяснимо. Защо ли ми е да го обяснявам, да го описвам. Толкова е хубаво, прекрасно е. Чувствам го аз, чувстваш го ти...
Ти знаеш, че когато съм до теб те прегръщам с много обич, с много нежност те целувам.
Усещаш как разгаряш страстта ми, как ме повличаш в една игра, приятна и вълнуваща и  двама ни. Сега, когато ти пиша, усещам как сърцето ми ускорява своя туптеж и мислите със спомени ме усмихват... и усещам нежната прегръдка твоя... усещам целувката ти с обич, която приемам като дар за мен.
И съм благодарна. Благодарна, че си част от живота ми и то така прекрасна. Благодарна съм за всеки миг, за всеки час със теб, когато ме гледаш, когато ми говориш, когато ме слушаш, когато ме прегръщаш, когато ме целуваш, когато ме любиш...
Благодаря за всеки миг, в който спираш дъха ми!
Мило момче, нека нощта ти да е спокойна и топла! Сънищата, които ще те навестят да бъдат най-светли и топли!
Когато легнеш сам в леглото си студено, усмихни се и си спомни, и почувствай отново топлината на горещото ми тяло, което те желае... което желаеш...
Знам, това ще те стопли. Мен ме топлят мислите за твоето тяло, мислите за теб...
Лека нощ, моя любов!

.

четвъртък, 16 декември 2010 г.

най-страхотният следобед...

 .
Най-страхотният следобед!
Един от най-най-прекрасните...
Всъщност всеки ден, всеки миг,
когато съм с теб е тъй прекрасен!
Щастието мое ти си!
И в очите ми го виждаш,
и с ласките ми го усещаш...
Ела да си те гушна,
макар и само в мислите ни сега...
Виж, още се усмихвам!
А... виновникът... си ти! ;)




.

сряда, 15 декември 2010 г.

ледено... или критическо...

.
Студено е...
Много е студено...
Ледено е...
Душата ми се смръзна... и боли... болиииииии
Сълзите се стичат... не спирам ги... не мога... и вече не искам...
Нека... какво значение имат зачервените очи, щом болката в мен гори от студ... щом чувствам се ненужна...
... ... ...
Сега съм по-спокойна. Ако някой иска може да види непресъхналите все още сълзи в очите ми... но няма кой, никой не го е грижа...
Сега се опитвам пак да мисля... а дали всичките ми сълзи не идват от мисленето ми... или по скоро е от хормоните... ах, тази критическа... Ако това е само началото на следващото десетилетие... искам да го прескоча... нямам сили. Не издържам всеки месец да полудявам от луди мисли...
Луди са... полудявам от самота, от страхове, от студ... След няколко часа, минава... осъзнавам се... Сякаш помня какви ги наприказвах на човека, който единствен ме разбира и ме подкрепя. Но има една мисъл там, навътре, че май прекалих и не помня всичко... Кой знае какви ги натворих... До кога ли ще ме изтърпява? Ох, пак тия страхове...
В опит да намеря причината, която отключва тези настроения, тези усещания... нищичко не откривам... това, което мога да обвиня е толкова незначително, слабо... Предния ден или преди три часа съм понесла много по-силен дразнител, бях силна, уверена...
А сега... сега сум уморена, изплашена... искаща и имаща нужда от много мъничко топло... от искричка...
Уморена съм... знам, че сънят е в безкрайността на страховете... Страх от самота...
Нямам повод ни за умора, ни за страх, ни за безсъние... но нА... всичко е на куп у мен...Куп... леден айсберг...
Не искам ги побеснелите хормони... искам си равновесието, хармонията, спокойствието, усмивката, топлото...

Откъде ми дойде тази песен, с тази страхотна жена... Май с нея ми е малко по-... равновесно...



не ги щА милионите...
и една...
едничка роза...
ми стига...

.

понеделник, 13 декември 2010 г.

първите снежинки...

.
Днес е първият ден, който може да се нарече по-зимен. Първите снежинки, които достигнаха земята и дори се задържаха в желанието си да дочакат своите сестрички, които заиграли се с щипещия ветрец не бързаха за срещата.
Снежинки във вихърна игра се оплитаха в косите, целуваха устните ми. Други заиграваха се с погледа ми и изведнъж се отнасяха в прегръдката на вятъра в посока нова.
Мрачно и сиво навън, погледът ми усети белотата на нежността, която снежинките заплитаха във неописуем вихрен танц. Целуната от безброй снежинки се усмихнах и...
И усмихната поех към топъл чай в късния следобед...
Топъл чай, в топла прегръдка, с топли целувки... Топли ли? Изгарящи... и така желани...
Първите снежинки, неуспели дори да изтъкат плътна пелена навън... Но създаващи с белотата си чистота и невинност, много нежност и топлина.
Така го усетих днес...

.

сряда, 8 декември 2010 г.

среднощно... въпросително...

.
Денят отиде си. Новата луна с усмивка тънка се показа. Хладна е нощта. Копнежът за топлина е тъй голям.
Вече е среднощ. Разните ми мисли с ледени ръце прегръщат ме. А там, далече в близостта си, звездичка ми намига съзаклятнически...
Умора и безсилие са ме завладели. Дейностите, неизбежни, върша някак автоматично. Сякаш някой друг е в мен. А аз приела съм го, без да споря. В опит да се събера, аз не се намирам. Празното се чувства като студ. Като наблюдател си стоя  встрани и сякаш не за мене става дума.
Странно е и малко /дали е само малко/ плашещо дори.
Всеки опит да се опозная, все завършва неуспешен. Но въпроси, цяла купчина, вече е създал. И до един са те без отговор. Ако някъде се мерне нещо, с цел да отговори, то засипано е в миг от рой въпроси нови.
Въпроси аз не искам. Умората ми ги не иска. Нямам сили за въпроси. Дори не искам да си ги задавам... А отговори вече и не търся. Те сами ще ме намерят, когато съм готова, да ги аз приема.
Спомням си... В години ранни и безгрижни... Да споря аз обичах. Мнението си да наложа исках. Не допусках друг да има право... Ееех, глупаче съм била.
Вече друго мисля, може би съм помъдряла. Всеки има право да си мисли и е прав в своите убеждения. Ако неговата истина не мога да приема, това не значи, че не съществува. Право има той да я споделя. Както аз споделям мойта.
Казват - истината е една... Няма аз да споря. Може да е и така, може и да не е. Някой ден, когато съм готова за това знание, ще го разбера. Но няма да доказвам го на никой. Само ще го споделя. Тъй както днес ми се споделя с мен...
Нощта преваля. Лунната усмивка е все така студена. Онази палава звездичка, все така намига...
Дали и аз да й намигна...

.

вторник, 7 декември 2010 г.

настроенията мои


Ами, да...
Ей, такива шарени са настроенията мои, в последните дни. Като се замисля, не е само в последно време.
Слънчев лъч способен е да преобърне целия ми ден с една усмивка. Някога и цялото слънце да е навън, в мен е мраз и студ, и тъмнина непрогледна.
Думичка добра ме вдъхновява за дела безчет. А после дума, изтървана в някой разговор, ме изравнява със земята...
В живота няма място за мерки и теглилки, за това какво си дал и какво получил. В момент на разговор без думи, който водя със себе си /не искам и да мисля каква ли диагноза е това/ се чудя защо това излиза все пак на яве...
Понякога съм извор на настроение и любов, която с радост аз раздавам на близките край мен. Чувството е силно и много пълно, сякаш имам за цял свят от моята любов. В миг непредвидим усещам се пресъхнала, ограбена и толкоз незначима, че питам се, същата ли съм... жената преди миг и жената в този миг, не са ли на светлинни години разстояние... Умора ли или нещо друго, споменават се вампири енергийни... кое реалността е... И трябва ли ми таз реалност, когато в миг искрица там някъде дълбоко се разгаря и пак съм аз, онази същата, готова да се раздаде на най-любимите си същества... Такава се обичам...
А дали изобщо някой мен обича...
Знам, знам, че по-важно е, че се усеща, че думите са... просто думи...
Обаче, знанията си забравям в моменти като днес и цялата усещам се копнеж... копнея за думички обикновени, да ми прошепне някой в ухото колко важна съм за него... и в полета на моята душа способна съм на чудеса дори...
Мислите ми тръгнаха в посока една, смениха я... по-добре да помълча в тишина, за да дам възможност да се поуспокоят...
Неспокойствието ми е враг, осъзнавам го, но защо не мога спокойствието да ми е дружка. И още нещо знам, урок по търпение ми е отреден, но изпита не съм си взела до този ден...

.

неделя, 5 декември 2010 г.

събуждане...

.
Събудих се... след сиестата неделна. Знам, сънувах сън. Не помня го, но думичка една се рее покрай мен - красив сън...
И никаква изненада не смущава мислите ми. След красиви, топли срещи в последните ни дни, съвсем естествено е сънищата ми да са красиви... и топли...
Сега във мен всичко е едно такова... светло, топло... Мислите спокойни са. В душата радост се е разположила... там най-добро е мястото за нея.
Погледът ми често се поспира в настроения празнични. Идеите една след друга гонят се, настигат се и се отхвърлят. Кога ли ще се задържат няколко поне, за да поработя върху тях.
И в тези празници ще липсва нещо. Просто няма как.
Но пък знам, че празник може да е всеки ден, всеки час и миг...  Празник днес е, празник беше вчера, а и миналия ден... Празник утре ще е.. Какво значение е датата от календара...
Но в онези дни, когато датата е определена, ще има нещо друго, което, пак да е красиво, може. За него повече усилие трябва, също и търпение ще ми е нужно.
Ще се справя с всичко. Защото към "идилията" ме влече, душата ми е там. И никога не искам да се свършва...  "Идилията" е дума кодова и значение си има пълно... за нас...
И след съня красив, и незапомнен, в сиестата неделна се родил, време е за настроенията оптимистични, да владеят всеки час...
И лесно ще е... спомени, реалност и мечти се вплитат, танцът звезден е и е красив...

.

петък, 3 декември 2010 г.

щастието в моя ден...

.
Щастието в моя ден си ти!
В утро хладно ме усмихна твоето "ела". И денят се стопли, засия. За кой ли път се убеждаваме,
колко малко трябва ни, за да се усмихнем, за да се стоплим, за да се почувстваме добре.  Терапия нарече го... Май е дума подходяща. А може би и прераждане да си го наречем. Та ние се родихме за усмивки и за мисли позитивни, следващи ни през деня.
Щастието в моя ден си ти!











.

сряда, 1 декември 2010 г.

имаш любовта ми...

.
Колко често си правим равносметки и определяме какво нямаме, какво ни липсва.
Не се сещаме да погледнем от друг ъгъл, откъдето да видим какво имаме. Въпросите за имането и нямането са често поставяни. Много по-лесно е да "видим" какво имаме. И аз, опитвайки се да мисля позитивно по-често в различните ситуации, съм склонна към този негативен поглед да определям какво нямам.
- Нямам работа... няма доходи...
- Имаш любовта ми...
Де да беше така лесно всичко. Но съм убедена, че дори и само една гола любов е нещо, което си заслужава да спре погледа и да породи една усмивка.
Сега ще си помъдрувам... Добре, съгласна съм, нямаш работа в момента. Това се отразява на доходите, безспорно е. Но нека да сменим погледа. Със сигурност няма да успея да изброя всичко, но ще се опитам да нахвърлям нещото видяно и усетено от мен. Имаш опит, който никой не може да ти отнеме. Имаш способности, които никой друг няма. Имаш желание за нещо ново, добър организатор си. Имаш желание да учиш, смелост да се впуснеш в непознати, до сега за теб, дейности. Умееш да планираш, да убеждаваш, да водиш. За приходите - е, не са това, което искаш, но все пак е нещо, не го омаловажавай. Ти търсиш възможности и съм сигурна,  че скоро ще се появи и твоята възможност, онази, която е твоя и я чакаш.
Продължавам със "позитивния" списък на нещата, които имаш.
Хей, не се цупи, усмихни се. Исках да ти го разкажа лично, но времето, когато сме заедно все ни е малко. Ти нали свикна с нашите срещи и тук? Ето, сега току-що се сетих какво още имаш, какво имаме - имаме си нашите срещи тук ;)
И така... Имаш чаровна усмивка. Не ми ли вярваш? Иди, иди при огледалото и я виж... Видя ли, права съм. ;) А сега погледни, очите ти имат най-светлите лъчи. Имаш най-нежните ръце, най-силните прегръдки. Най-страстните устни, пленяващи дъха ми...
Имаш... имаш любовта ми. Нали не се съмняваш в нея? Утре... погледни ме и виж пламъка на любовта в очите на най-щастливата жена. Жена, която ти направил си щастлива... Почувствай огъня на любовта ми когато се прегърнем. Усети страстта на любовта, в целувка ненаситна...
Това е твое... моята любов.
А сега с усмивка, потърси в мислите си още куп неща, които имаш. Постави ги в графата "имам" и виж какво ще се получи... едно истинско имАне.
Виждам недоверчивия ти поглед как ме питаш:
- Добре, имам, но какво ме грее твоята любов?
Всъщност, ти никога няма да попиташ това. Не знам защо, но все си мисля, че там някъде те "гложди" тоз' въпрос. А сега ще видиш, колко съм добричка и ще ти отговоря без да ме питаш.
Не знам дали те "грее", но пък топли те ;)  дори и в най-студени зимни дни. Време е да спирам, че вятър пак ме някъде отвя.
А утре... Утре ще направя таблица голяма, в два екземпляра - за мен и теб. И ти предлагам, нека и да е игра, но всеки да попълне табличката своя. Знам, забавно ще е и най-вече ще ни е полезно. До утре!
Като гледам, утре-то, станало е днес...
Значи... до днес!
Имаш любовта ми...

.

вторник, 30 ноември 2010 г.

вдъхновение...

.
Нещо ми е... някакво такова... философско.
И се питам - какво е вдъхновение.
Може да се нарече и муза.
Mного е странно усещането, когато нещо отвътре ме кара да напишa нещо и това желание не ми дава мира. Когато седна пред клавиатурата и монитора, сама не усещaм как минава времето и какво се е  получило. Когато го прочета виждам и осъзнавам, че и идея съм нямала за написаното, сякаш някой друг ми е диктувал...  Нямам никакво обяснение, което да е разумно. /Дали пък не искам много от себе си  - разум... ;)/  Не рядко сядам с някаква идея. Докато си търся подходяща картинка, попадам на друго и изведнъж... необяснимо е. Думите сами ме намират. Резултатът... не смея да си и помислям. Изненадвам се, че сред многобройните блогове със стойностни неща, то и моето местенце си има своите, редовни и винаги добре дошли гости. Благодаря!
А вдъхновението... замислих се и тръгнах да го проследя. Много е непостоянно, не знае посока една, разпилява се. Поражда го усмивка плаха... дума нежна... цветето напъпило... детски смях... Да изброявам мога и до утре. Неразгадано си остава вдъхновението за мен. Дали да не откажа се да играя си на Поаро?
Защо пък да го разгадавам? Нима ми трябват тайните му? Нека му се радвам когато си е с мен. Харесва ми вълнуващия миг, когато ме влече и малко ми подсказва, но никога не знае се докрай.
И днес е тъй. Поведе ме... идеята ми бе една, а май друго се получи. За първата идея, друг ще е денят, а може би нощта на мойто вдъхновение.
Хубаво е, когато музата ме преследва във всяко мое начинание. Може да в проекта с мен, а после в кухнята да се намести, с книга ме привлича, а после със разходка... Хубаво е...
Сега ме вика в посока нова. Любопитна съм и нетърпелива. С вятърния полъх да поема... този избор ми харесва...

понеделник, 29 ноември 2010 г.

писмо, в огъня изпепелено...

.
Цялата съм огън... днес.
Изгарят ме желания отвътре.
Изгарям в погледи студени през деня.
Сърцето ми желае само теб.
Погледът ми иска теб да вижда.
Ръцете отмаляха в мечтата да  прегърнат теб.
Устните пресъхнаха  жадни за целувките ти.
Всяка моя клетка те желае и до лудост ме гори.
Сълзите ми горещи са и стичат се през мен.
След огъня остава само пепел и мъгла... и нощта...
В пепелта искрица там се крие.
Че утре нов ще е денят.
Събирам пепелта от огнени желания.
Забърквам с парещи сълзи.
Искрицата надежда ще ги пази до утро ново,
което при теб ме води.
Огънят ми няма да те изгори...
топлина от него ще струи.
Сълзите в нежност ще се преродят.
В прегръдките ти любовта пречиства ме
и ме преражда...
За този миг щастие готова съм
и пак ще изгарям
и ще се прераждам...
с теб...
във теб...

.

неделя, 28 ноември 2010 г.

дните ми...

.
В дните ми има разнообразие.
Работата всеки ден ми е различна. Не е свързана с много хора, но все пак съм зависима от колеги и те от мен. В крайна сметка се получава екип.
Но и имам свободата да работя където си искам, когато ми е кеф и колкото ми се ще. Рядко съм притисната от срокове, но се справям и тогава.
В ежедневието ми има предостатъчно и домакинска работа. Понякога се гордея /нескромно е, знам, но за кога ли вече и скромност.../, че съм доста оправна домакиня. То, не че някой забелязва... Но пък ако си позволя да "забегна" от дейностите, обичайни за мен, то, това се вижда. Веднага...
Вече спрях да се впечатлявам от такива неща. Дали пък не свикнах или пък е от възрастта? Едно е сигурно, така ми е по-спокойно. А иначе, обичам да си домакинствам, не се оплаквам. Но е много по-приятно когато все пак някой се сети да го оцени. Понякога поне...
И така - равносметката е: оправна и бързо-сколастваща, успявам да си "намирам" и моето си време. Онова време само за мен. Хубавото е, че все по-рядко давам обяснения за това. Може би свикнаха с поредната ми "лудост", която днес се изразява в мое време.
Но идва и проблемът, 'щото то, няма такова нещо дето все е хубаво.
Моето време искам да споделям. Искам да не съм сама.
Хей, мила, как така? Хем да си е "твое", хем пък и да не си сама...
Така е. И най-щастлива съм когато  моето  си време споделям с нежност, с топлина и с много обич. Тогава дните ми са пълни, истински и тъй добри.
В дните с несподелено мое време ми остава нещо празно, малко тъжно.
Затова пък в следващ ден, очакван, всеотдайна съм във любовта си, тъй както чувствам и у теб е... Питам се понякога, дали дните ми без теб са изпитание или са урок за моето търпение...
Ти си моят разум, не веднъж възпрял ме от крачка в грешната посока. Но ти си и вдъхновението мое за дните ми напред, които са ми отредени. Ти си слънцето в мрачните ми дни, което в мен изгрява и правиш ми света по-светъл.
Обичам да ми е светло. Обичам да ми е топло. Обичам да ми е и нежно. С думи казано накратко - обичам си те теб!
Времето е вече нощно. С изгрева ще изгрее и надеждата да те прегърна в този ден.
А във време нощно, мога само в мисли аз да се завия, и да ме топлят спомени от дни, в които ти до мен си...

.

събота, 27 ноември 2010 г.

сънена...

.
Мислите ми сънени, още разпилени са...
Късното лягане, времето променливо, съботният мързел - всички са се наговорили и сякаш против мен са.
В утро, което даже не е и ранно, все още чудя се от'де да я захвана. Че работа ще имам, знам го и предчувствам. Но има нишка мързелива, дето още иска да ме излежава.
Повод за усмивки пак ще си намеря. Вече помъдрях и знам, че усилието трябва да е мое. На готово нищо се не получава.
За тонус в денят, трябва да се пораздвижа. Ленивостта ще си отиде, до следващото утро мързеливо.
Мързелът присъщ не ми е /или тъй си мисля аз ;)/  Обаче в събота безцелна, със спящи всички покрай мен... нещо в мен ме заразява. И даже мислите ми бавни са. Това не значи, че са тихички и стройни.
Мислите ми... пак ме водят надалече. Даже им харесва и забравят сякаш да се върнат. Сънувам ли, мечтая ли... щом усмивка в мен разцъфва, отговор не трябва ми. 
Ще последвам мисъл нова. Най-си ги обичам новите ми мисли. Винаги са свързани с миналите, дори и с нишки тънки и прозрачни. Нишките невидими са, но усещат се. Може би защото съм си аз от миналото мое, от днешния ми ден и аз ще си бъда утре...

.

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

в сънят ми...

.
 В сънят ми има сънища странни. Понякога и логика в тях съзирам. Но по-често ме изумяват плетеницата от образи.
Нормално е, че винаги сънуваме, такива са фазите ни на съня. Нормално е да не  помним сънищата сутринта. Нормално е и да помним само усещанията от съня. До скоро ми се случваше всичко от нормалното. Напоследък се изненадвам, че си помня сънищата. Май няма нощ без спомена, че съм сънувала. Ако не помня подробности, то помня усещането, което ми е носило съня.
Само един път се събудих и усетих, че бягам, бях изплашена. Другите сънища ми носят усмивка и усещане за нещо хубаво...
Все по-често се случва да мога да разкажа подробности от съня си. Рядко нещата, които сънувам са свързани. Изключително рядко сънуваното има връзка с ежедневието ми, с някое събитие, реплика, мисъл от деня. Това, което се повтаря е един човек... присъства като образ, като чувство. Понякога в допустимо реална ситуация, друг път в невероятни приключения дори. Казах му: тази нощ ще те сънувам... Само Господ знае, бе отговора. Прав е. Но нещо в мен ми казва, че пак ще е в съня ми. Дали защото мисълта, с която заспивам е за него? Тази е и мисълта сутрин, когато алармата ме разделя от съня...
Сънища... странни, непредсказуеми...
Сънища, по някакъв необикновен начин предчувствани и сякаш извикани...
Може би защото денят е към своя край и защото е време за сънища, то и мислите ми са такива...
Тази нощ ще имам сън... и предчувствам кой ще е в сънят ми...

.

сряда, 24 ноември 2010 г.

днес нещо случи се...

.
Днес...
Днес...
Днес усетих...
Днес разбрах...
Днес почувствах...
... любовта...
А може би изобщо не разбрах какво се случи...
Може би усетих те... и те почувствах...
Тъй както никога до сега. 
Всичко бе като магия. Усещах теб във мен, усещах мен във теб...
Почувствах, че единството усетихме и двама.
В миг остави ме без дъх, загубих се във теб... и исках там да си остана... В прегръдката... в целувката... във теб...
Днес нещо случи се... ново, силно, неизпитвано и неизживяно до сега...
Днес нещо случи се... любовта се случи...
Днес аз обичах... Днес бях обичана... без думи...
Днес всичко в нас говори... с безмълвни думи... с думите на любовта.
Твоят поглед е магия. Твоите устни ме изгарят, ръцете ти обгръщат ме...магия е това.
Ти  омайваш ме. Пленница съм твоя... и на любовта. И искам пленница да си остана...
Ти моят си магьосник, който днес ми сътвори най-прекрасната магия - любовта...
Още трепетът, в сърцето и в душата, ме владее. И всяка мисъл пак при теб ме води.
Още мислите ми лутат се, неразбрали що се случи... защо ли им е да разбират?
 Нали сърцето ми почувства го. Нали почувства го и твоето сърце.
Чувството необяснимо е и неземно.
Какво направи с мен?
Свят нов ми ти откриваш. И възраждаш ме от пепелта на миналото ми. И прераждаш ме с любов...
Преродена и окрилена съм сега. Дъгата цветна в мен събра. И искам с любов да ти я аз даря.
Подай ми ръка... и поведи ме...
Прегърни ме силно... както днес... и аз ще замълча...
И устните ни впити във целувка, всичко ще си кажат във прегръдката безмълвна...
Чувстваш ли... край нас е любовта...

.

вторник, 23 ноември 2010 г.

цветен ден...

 .
Цветна съм...
Времето навън е без значение за моите цветове.
Защото чувствам се цялата от цвят...
И настроенията, и мислите, и действията...
Много цвят...
Моите цветове преливат се и контрастират си. С мисли шарени забъркват се. Слънчеви лъчи и пъстри намерения чертаят пътя ми за днес. Планирани идеи са в очакване на сбъдване. Задачите започнати от вчера с лекота завършвам. И резултатите обличат се във цвят, за да не забравя, че цветна съм и аз.
Цветна съм, когато си поискам. Или пък е без причина, ей така. Може би по-ярки са боите на цветността ми, когато... влюбена съм аз. Влюбена и цветна, май това е рецептата за моя ден. И искам, колко много искам само, цвят да ти даря на теб. На тебе всичко ти отива, но защо се киприш все във сиво, дето и на черно се маскира... С теб ли съм, усещам аз дъгата твоя. И колко малко трябва й, за да се оцвети във теб... Цвят вземи си смело ти от мене. Само за мая на твоята дъга. И цветността ни няма да ни доскучае, защото непредсказуема е тя. Непредвидима и променлива е като мене. И сериозна е, и малко строга, като твойта същност. С нюансите на тайнственост, която се бои да не загуби.
А днес е цветен ден. И мъглите, и дъждът, и студът навън не могат да ме помрачат...
Време е за цвят, а може и за мъничко ухание...

.

неделя, 21 ноември 2010 г.

с чаша чай в неделя...

.
Неделя е... синоптиците я обещават слънчева...
Сутрин... тиха и с нюанс на мързел...
Чаша чай с лимон... да стопли все още спящата душа...
Минути... само мои са - за предене на мисли и плетене на размисли...
Телефонен разговор... усмивка и импулс за хубав ден...
На терасата... сутрешният хлад освежава и ме прави по дейна...
Изгревът... светъл и обещаваш...
Какво ли обещание очаквам от изгрев и неделно утро?
Истината е, че аз съм тази, която трябва да си обещае и да го изпълни. Изгревът и утрото са светли, това помага мислите ми с усмивки за деня да бъдат, топли и изпълнени с надежда и живот. Останалото... то е мое дело. С усмивката за спомен мил и с надеждата за по-добро напред в деня, време е да започна с дреболии ежедневни. Дреболии са, но необходими за основата на всеки ден. А в ден като днешния, изпълнявам ги до съвършенство, дори и педантизъм сякаш се е осмелил да влезе в денят ми. Съвършенството ми дава усещане за цялост, за смисъл, за доволство, за стабилност. Стабилност... имам нужда от това... понякога.
Подреждам си бюрото, подреждам книгите си, подреждам листите си, подреждам файловете, подреждам си денят, подреждам мислите си, подреждам чувствата... Последните не се подреждат! 
Подредени чувства? Подредени мисли? Какво ли е това?
Мислите са за това, да втурват се напред, а после и назад. Забрана няма нито за нагоре, нито за надолу. В ляво, в дясно, в кръг дори със вихър те се носят. Мислите... харесвам устрема им, харесвам и покоят им. В движението на мисълта е спотаен животът. Мислите в посока права тръгват, после сменят я за миг, а в следващия са с насока нова... И ето, възел май заплита се, а в опит да си го развържа, плетеница някаква се случи... Мдааа, това ми е познато вече, това са моите си мисли. И да ги подреждам аз не искам. Нека носят се със вятъра...
Мислите със чувствата вървят. Искам си ги и тях такива, мои си. Объркани и ясни, с настроения от "А" до "Я"... Такива, като мен непредсказуеми...
За ред ли някъде говорих...
Редът е нещо хубаво. За някой може би...
За мен... в безредието си съм себе си... Искам се...

.

вторник, 16 ноември 2010 г.

безсънна нощ, поредна...

.
Нощ...
безсънна...
тъмна... и студена...
сама съм... и вече без крила...
сълзи... изгарящи се стичат..
в очите тъмнина...
сън не идва...
и усмивка няма...
само болката е тъй голяма...
студът превзема ми душата...
и ме е много страх...




.

неделя, 14 ноември 2010 г.

опит за неделни мисли...

.
Събудих се. Но защо се почувствах неориентирана?
Може би мисълта за датата и за сезона?
И за несъответствието й с климатичното време?
За ежедневието, което предполага едни дейности, а слънцето навън влече след себе си други мисли...
Средата на ноември е, а температурите са пролетни. Те, летните, минаха миналата седмица.
Хладно утро е навън. Само някакви си пет - шест градуса, но... не е характерно за ноемврийско утро.
Топлякът миналата седмица отнесе всички следи на златната есен. Сега дърветата изглеждат някак... призрачни. Най-подхождат им мъглите стелещи се от баира.
Но навън е ясно син небосводът... очакващ изгрева на слънцето. Той няма да закъснее и ще донесе ден, който ще се стопли, ще ме вика навън, а аз ще го последвам.
Не се оплаквам от хубавите дни, които определено не са обичайни за този сезон. Обичам слънцето и топлината. Мъглите не ми са на сърце. Но май това продължава повече от приличното...
Плюсовете му са много. Единият е - сметката за ток ще е по-малка. Другият - не се налага да нося тежки зимни палта и обувки. То май и обувки нямам, та и времето за купуване се е поотложило. Все още не се налага да се затварям у дома... И още мога да изброя...
Но май и кусури му намерих... Започнах да се затъжавам за топлината на живия огън, който гори в камината. За малко мързеливите дни, в които казвам- днес какво е време, ще си остана в къщи. Затъжих се за онези дни, в които прибирайки се отвън, ще ме посрещне топла прегръдка, ще споделим чаша топъл чай...
Е, време вероятно ще има за всичкия студ, който ни се полага. Ще има време и за топлия чай с прегръдки...
Обаче защо вече ми се иска промяна? То бива аномалии, бива... но май станаха доста.
То като се замисля, /нека уточня - неделя сутрин е/ той - целият живот е аномалия, и аз не правя изключение... По-добре е да не мисля...
Я се вдигай от компютъра, милата ми, сега е момента да се зааемеш с хилядите неща, които все оплагаш, а после ще се оплакваш, че времето не позволило. 'Ми така, де. Няма да го промениш времето, а по-добре е да се нагодиш. Пък си го доказала, че можеш... знам, знам... Недей да скромничиш, че не ти е силата в това. ;)
Мдааа... Вече из главата ми се реят повече от хиляди идеи за днешния ми ден. Започвам ги, едно по едно... нещо малко и още едно... В края на деня ще ги сумирам. Капка по капка, вир става. И аз така - идея по идея, действие по действие - един смислен ден ще бъде.
Ето, даже Слънчо се усмихна зад баира и ме кани... не мога да му откажа...

картинката е тук.

.

събота, 13 ноември 2010 г.

малките радости...

.
Тези дни осъзнах нещо...
Намерила съм някакъв баланс в себе си. Знаела съм, чувствала съм, че истината и радостта са в малките неща, всекидневните дреболии, които не винаги успявам да видя, но сборът им е нещо голямо, нещото, към което се стреми целият живот.
Това, което осъзнах е, че наистина успях да почувствам, успях да усетя дълбочината и верността на горното, което вероятно подсъзнателно, съм знаела, че е вярно.
Чувствам радостта и хармонията с цялата си същност, изпълва ме особено усещане за цвят и топлина при досега с най-малкото нещо, което предизвиква у мен усмивка, а след нея цял облак от светли чувства.Сега оценявам /вероятно сега съм достигнала до необходимата мисловна и чувствена зрелост/ колко е важно, колко е силно, колко е смислено усещането на хармонията край мен, на хармонията вътре в мен. Хармония, която се поражда и поддържа от многото малки неща.
Малките неща... една усмивка, едно докосване, едно телефонно обаждане, една топла дума, погледа в очите на любимия, мисълта за другия, слънчевият лъч, изненадал ме в ранното утро...
Малките неща... толкова са много... възможността да се усети радост от тях, осъзнаването им... това е... живота.
Животът е прекрасен! Най-хубавото нещо, което ни се случва. Сега знам - животът се случва прекрасен, защото ги има малките неща и неподправената радост от тях.

картинката е тук
.

вторник, 9 ноември 2010 г.

безсъници...

.
Събудих се... среднощ...
В опит да заспя отново се вслушах в нощните шумове. Нощта не е тиха, погрешно я набеждават. Има звуци и от близо, и от далеч.
Топлякът, развихрил се в последните дни, не знае покой нощем. Продължава още своя бурен порив. С този порив на някъде отлетя и сънят ми... Останах си безсънна, но не съм самотна. Дори не се и притесних. Нямам нервност, а особено спокойствие ме владее. Отдавам му се...
Слушам вятърната песен многогласна. В опит да си я припявам се усмихвам и е леко... като полет... И политам... там нагоре... с вятърни криле и вятърните мисли...
Вятърът ми приказки разказа. Приказки за вчера и за днес. Вчерашните бяха малко прашни, но нали е вятър, прахът им той изчисти и заблестяха с плахи и мъдри усмивки. Днешните, не успели да си сложат още пудра тук-таме, бяха ми познати... понякога  дори до болка.
А може би защото бях омаяна от вятърните ласки, най-ми харесаха приказките за утре. Приказки за утре... дали ще си ги спомня сутринта?  Или с вятърния порив с раждането на деня, вятърните приказки ще си отидат? Но едно със сигурност ще помня. Приказките за утре бяха светли и добри. Много цветни и с усмивки пълни. Бяха топли и с надежда изпълнени. Може би спомените ще ми стигнат, за да имам приказките си за утре, преоблекли се за днес...
Порив силен в прозореца се спря и промъкна се при мен. Погледът натам показва, че утро скоро ще се днес роди и необяснимо силно на среща със Сънчо ме поведе...
Да посънувам... вятърни безсъници...

.

петък, 5 ноември 2010 г.

щастието ми най-отива...

.
Щастлива съм!
И най-ми туй отива!
Щастлива съм - това съм аз!
Думите ми днес ги няма, но и не търся ги.
Имам си усмивки... те са думите ми днес...
Имам мислите си... имам вчерашния ден, прекрасен...
Имам светлина в очите и душата...
Имам днешния си ден...
Имам... щастие...
Имам си любов... друго ми не трябва...






.

сряда, 3 ноември 2010 г.

чаша топлина


В утро сънено и хладно си направих чай. От разни билки събирани с любов през лятото горещо, букет по интуиция си избрах.
И как ухае... липов аромат в закачка се усмихва на ментови листенца срамежливи. Цели шипки гонят се във вихъра на топлината. Цветче от риган и звъника, ей така за мъничко разкош. И да не забравя бабина душица, именувана на машерка из книгите дебели. Тя е най-любима моя. Нещо като тайна си е между нас, тя любов ми вдъхва и усмихва ми деня. Свежичко и  киселичко е лимончето в добавка. То за тонус е. И сладост ще си днес добавя. Медът, искрящ със слънчевия цвят, неповторимо настроение създава.
И ей така, стоплена и подсладена съм готова да покоря деня с усмивка... та дори и с малко вятър в мисли разпилени.

.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

утро е...


Утро е...
Нова седмица...
Нов месец...
Ново начинание...
Събудих се с мисълта, че всичко е възможно...
Значи е възможно!
Тогава... започвам с действие!
:):):)





,

петък, 29 октомври 2010 г.

моята есен...

.
Днес е моята есен...
Хладно, че даже и студено утро. Покрило е скреж по колата. Но е слънчево!
Слънцето се показва зад баира. Синият безкрай на небето го прегръща и повежда към деня.
С усмивка от лъчи, разхождам се. Топлината на закъсняло лято ме обгръща и повежда... Забързана към теб, в прегръдка нежна озовах се. Планове за утрешния ден, слънчеви лъчи, целувки... споделени са с усмивките изгряли в нас. Слънцето за заник се гласи... щастието в погледа ми виждаш...
Ден прекрасен, цветна есен, слънчеви лъчи... и любовта...

картинката е оттук

.

сряда, 27 октомври 2010 г.

дъждовно и тъжно...

.
Мрачна сутрин. Сякаш никога няма да се съмне... и заваля... Заваля с онази безкрайност на есента. Доведе и тъгата... и сълзите... и безсилието...
Не искам да ми е такова... никакво!
До сега денят може да отчете някои свършени задачи, необходими неща, ежедневни. Но само това. Никаква тръпка, никаква искра в този ден... Ден от който вече не очаквам нищо.
Не, не стоя и да го чакам. То така не става, това отдавна го научих в този си живот. Трябва нещо да направя. Като начало, знам си че самосъжаленията не помагат, значи съм без тях. Да ме съжалява някой - не това не е за мен. Да, ще свърша нещо къщно... то тез неща безкрайни са.
Обичам да си домакинствам, но не и днес. Правя го с усмивка, но днес я няма...
Мога да поспя... да кача още някой грам... /май искаше да кажеш килограм/
Мога сигурно и друго да направя. Но аз искам...  май не знам какво искам днес...
Ще се нося по течението... ще броя го ден загубен...
Не! Не искам дни да губя! Не искам часове, дори!
Искам всеки миг следа да ми оставя... за да знам, че съм живяла...

.

петък, 22 октомври 2010 г.

есенно...

.
Алармата на телефона е жестока...
Оооо, нима успах се... каква е тази светлина през щорите процеждаща се...?
Скочих от леглото, поглед към часовника показва, че времето е точно. Но загадката остава... светлината...
Поглед през прозореца... светло е... небето синьо е... и слънчев лъч прокрадва се.
Ясно е, но студът усеща се, макар и да съм в топла стая.
Есенните утрини студени, свежи в ранината си... усмихната такава е и днес... Усмихнах се и аз.
Малко дрехи на гърба... и сутрешният хлад ме освежава, и следи дори не оставя от сънливост нощна. Усмихнах се...
Слънцето неизменно по пътя си върви и всичко, докоснало с лъчите ярки, се преражда и блести в  пъстротата и яркостта на есенния ден. Денят е тих и топлина дори усеща се на припек... И още нещо се усеща. Онова безвремие в тишината на природата край мен...
Тихо, пъстро, топло и особено уханно... Ухае на есенен ден... ухае пъстро...
Полъх свеж напомня, че животът продължава. Продължава със усмивка на лицето... продължава със усмивка във сърцето...
А усмивката, усмивка си извиква от спомен топъл... спомен за бъдещия ден... спомени за бъдещите дни...
И питам се какви ли мисли и мечти ще ме поемат на крилете си... Не знам. Но знам едно - мислите и мечтите ще са топли, пъстри и любовни...
Любов през есента... Не е ли пролетта сезонът за любов?
Неее...
Любов през есента... Носи дъх на зрялост... носи нишка осъзнатост... усещане за сигурност... чувството за топлина е някак пълно...
Не, това не е рутината, смърт за всеки път напред...
Усещането е за споделеност... за необходимост да се отдадеш... и го правиш с радост и доволство... защото Тя е Той и Той е Тя... защото смисълът е в ние...
ние... силно е през есента...
Есента на зрялост...
И ухание на обич...


картинката харесах тук.

.

сряда, 20 октомври 2010 г.

животът е прекрасен

 .
С ей, тези думи се събудих -  
животът е хубав, животът е прекрасен -
и с усмивка...
И се сетих за:


СВЕТЪТ Е ХУБАВ, СВЕТЪТ Е ЧУДЕСЕН

Ако понякога ти дотежи
от чужди обиди и чужди лъжи,
ти не замлъквай, ти не тъжи -
тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен.

Нищо, че някой кръгъл глупак

днеска по пътя подлага ти крак.
Пей и със песен го ти накажи.
Тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен.

Своята радост на друг разкажи,

своята рана сам превържи.
Твоята песен със друг те сближи.
Тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от твоята песен.

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ 

Какво по-добро начало за един ден... 
Твоята усмивка? Вярвам, че и тя... ;)

понеделник, 18 октомври 2010 г.

oбичам...

.
Обичам...
Обичам дните си в усмивки...
Обичам свежестта на новия ден...
Обичам слънцето в косите да играе...
Обичам увереност и сила да владея...
Обичам радостта в очите да се отразява...
Обичам да работя и резултатите да виждам...
Обичам да се смея...
Обичам всичко...
Обичам всички...
Обичам теб...
Обичам, дори когато сълзи крия...
Обичам мислите си, в полет ме понесли...
Обичам чувствата си, живот ми дали...
Обичам твоята усмивка, от сърцето ти изгряла...
Обичам нежните прегръдки, нов свят ми подарили...
Обичам горещите целувки, живот ми даващи да пия...
Обичам...
Обичам...
Обичам те!

картинката харесах тук.

.

мразя да ми е такова...

 .
Мразя такива дни...
Мразя да ме боли главата...
Мразя да е всичко в мъгла навън...
Мразя да се чувствам безсилна...
Мразя когато всичко се отлага...
Мразя да се самосъжалявам...
Мразя да съм затрупана с работа...
Мразя да не знам откъде да я започна...
Мразя да плача...
Мразя всичко...
Знам, знам, така се самоунищожавам...
Мразя го, но пак го правя... на инат... на себе си...
Мразя си ината...
Мразя си главоболието... /май вече го казах/
Мразя оплетените си мисли...
Мразя още по-оплетените си чувства...
Всъщност...
Те не са оплетени...
аз само обичам... друго не правя...
Обичам...

.

събота, 16 октомври 2010 г.

някакво такова ми е...

.
Днес ми е... някакво такова...
Защо толкова често менят се настроенията ми? От времето ли е?
От мислите ми ли е?
Или пък съм луда?
И да съм... няма да ми каже никой...
А аз съм влюбена... Нима е лудост?
Обичам и показвам чувствата си. Не искам да ги крия... и не мога.
Нима е плашещо това?
Не искам да обсебвам. А само да обичам...
Всеки има свобода да бъде себе си... защото си е себе си... уникален и единствен.
Когато има ние, когато мислите са за нас това не значи обсебване, а е споделяне. Споделяне на себе си с другия...
Обичането е доверие... доверие в другия... и сигурност...
Луда ли съм? Не знам... а и никой няма да ми каже...
Знам само, че обичам те безумно... Днес ти си всичко за мен. Ти си моето утре... От къде знам ли?  Да кажем, че интуицията ми... не ме лъже.
Вярвам... Вярвам в красиво утре. Вярвам, че е то възможно.
Ако е пожелано от двама, то идва по-скоро... значи от нас зависи... ако искаш го...
Красиво, топло, сигурно, спокойно, нежно, наше... с усмивки и любов...
Всичко можем да го имаме... каквото си го пожелаем... и повярваме...
Знам, че можем... от нас зависи...
Пречки обективни има днес... навярно винаги ще има. Има ходове разумни днес и ний ги правим. Утре ще са други. Времето ще ни покаже кога, кое  възможно е...
Днес знам обичам те! И да те обсебвам аз не искам.
Обичам те такъв какъвто си и да те променям аз не искам.
Просто те обичам!

картинката   е оттук

.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

лунно... и дъждовно...



Няма я луната в дъждовната есенна нощ...
Но настроението е... лунно... и дъждовно...
Луната е сама... сама и аз съм... Значи две сме...
Сънчо ме зове... а аз помотвам се... споменът за топлината твоя, държи далече мен от хладното легло, самотно...

.

вторник, 12 октомври 2010 г.

есенно безвремие...

.
Есенно... безвремие...
Едно такова е мързеливо. Бавно случват се нещата. И даже никой не роптае.
В есенната привечер и слънцето е забравило да си прибере топлината. Вместо хладния повей в изненада ме прегръща неочакван топъл полъх. И забавя танца на забързаните токчета. Спряла на червения сигнал на светофара, поглеждам с изненада спокойствието на града. Никой и за никъде не бърза... странно... есента ли тъй влияе?
Есен, сезон на равносметка, за забавяне на оборотите. Сезон за събиране на плодовете на лятото. Но и сезон, в който се залагат цветните магии на пролетта.
 Природата и всички живи същества се придържат към този природен закон от хиляди години, пише, че дори са милиони... Само ние, уж висши същества, се правим на... голяма работа и си мислим, че е геройство да вървим срещу природата.
За миг поспрях се, да поема дъх, с поглед към липата, плахо почнала да сменя свойта дреха и си дадох сметка колко малка съм в този свят. Какво от мен зависи?... и отговор си дадох - нищо.
Поела с гърди есенния въздух с уханието на плодове и доза мързел... в опит да се доближа до природата и себе си, ветрецът топъл побърза да разбърка мисли, чувства и ми остави безвремие...
Всеки миг и всеки час, и всеки ден, и всеки месец, и сезон изнизват се, и нивга се не връщат... Искаме смисъл да им придадем. А дали смисълът не е в онзи миг покой, който можем да си подарим, опиянени от есенно безвремие? Миг, дарен за поглед вътре в нас... с искрата благодарност, че сме живи... че сме здрави... че сме тук... че не сме сами...
 
снимката е тук.

.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

щастлива...

.
Щастието...
Когато сме заедно...
Когато усещането, че с другия си цяло...
Когато се усмихвам на усмивката ти...
Когато другото е без значение, щом потъваме в прегръдка...
Когато нежност и топлина изпълват ни света...
Когато ме целуваш до забрава...
Когато в разговор мечтаем бъдеще...
Когато в бъбривостта си губя думите...
Когато искам да ти кажа, а ти го вече чувстваш...
Когато чувствам, че съм твоя...
Когато...
Има толкова много когато... и никое не е повече или по-малко от другото.
Онова особено усещане, когато времето сякаш спира, за да си поеме глътка любов, преди да продължи неукротимия си бяг.
Усещането, че нещо в мен се случва, нещо, което ти усещаш и не трябва да ти го разказвам. Чувството, че съм обичана и нужна. Удоволствие е да виждам изгрева на усмивката в поглед замечтан. И липсата...Да, липсата... на съмнения... всякакви. Това ме радва, че го преодолях. 
Имам си увереност, спокойствие и сигурност. Топло и уютно е с теб във всеки миг на заедност. И много ми е сигурно... не питай какво значи това - така усещам го.
Щастието... с усещания нови ме даряваш всеки ден. Оставяш ме без думи и без дъх, омаяна от нашето заедно... И как прекрасно е всичко, което заедно решили сме и правим.
Усмивката ти обожавам, която ми даряваш след моя хрумка и закачка, внесла в дома...
И искам още толкова много аз да ти разкажа... За утрото, след сънища, в които бяхме заедно. Сънища, като в приказка се наредили... За сърцето, помни още всеки трепет с теб... За мислите, криле ми дали, за да е лек денят ми... За всичко искам аз да ти разказвам. Да ми се усмихваш и да ме прегръщаш. Сили ти ми даваш да вървя напред, с времето безспирно да се състезавам. Да намираме времето за нас и да го спираме за миг, който да ни топли и съживява.
... ... ...
Щастието... твойто име носи... А аз си те обичам...

.

събота, 9 октомври 2010 г.

днес ми е...


Днес ми е... лилаво...
Или пък е бяло...
А може би и жълто... и зелено...
Нека си го кажа с думи малко - цветно ми е!
Цветно? Мрачно утро е навън...
Но в мен е топло, полетно и... цветно.
В полет съм от вчера и пазя си крилата.
Имам нужда аз от тях в сивия и мрачен ден.
И днес ще съм на път, но в сърцето мое ти си.
Енергия в мен кипи, усмивките преливат...
Обичам да съм цветна...
Такава, каквато ти ме нарисуваш...


Снимчицата тук харесах. :)

.

сряда, 6 октомври 2010 г.

денят...

.
Денят е... меко казано противен.
Вали, мрачно е, студено е. Настроение на нула, че и по-надолу. Обаче...
Обаче усещам нещо... различно.
Усещам една светла нишка напред, нишка оптимизъм... Протягам ръка... искам да се хвана за нея... В стремежа си да се докосна до нещо оптимистично се усмихвам. Една такава, малко плаха усмивка, но какво пък, нали е усмивка :)
Усмивката си има дружка - надеждата. А тя си води топлинка. С нея за ръка държи се нежността. А тя повела е и любовта... Ех, каква компания си спретнах ;)
Усмивката е смела и чаровна... Ей така почувствах се и аз. И такава ще съм днес - нежна, топла и добра... Капки свежест ще мият ми деня от прах и тъга. Слънчице в душата ще ми грее и ще топли всеки до когото се докосна с нежност.
Познаваш нежността ми... познай я днес и приеми я с шепи. Топлината ми ще разтопи мисли тежки, сиви. Ще ги замени с любов.
Любов... смисълът на всичко тя е...

.

вторник, 5 октомври 2010 г.

днешно...

.
Мрачно... дъждовно... сиво... студено...
Есенен ден... Но от ония... неприятните... нежеланите... Дните, в които помръква настроението без причина. Дните, в които сякаш всичко е против мен. Дните, в които забравям хубавите си намерения и се отдавам на тъгата... безпричинната...
Опитите за усмивка на лъчите топлинка и светлинка искам да задържа по-дълго, по-близо. На моменти сякаш успявам да уловя топлото и оптимистичното, а в следващия миг, като капка търкулнала се по уморения лист на дървото остреща, оставам с празни мисли. В опит да ги запълня се втурвам с книгата под завивката, която да даде макар и измамна топлина за душата ми. Душата търсеща огъня, който да я държи жива и устремена в днешния и утрешния ден.
Но огъня изгаря...
Нека гори!

.

събота, 2 октомври 2010 г.

мисли в събота...

.
Странни мисли за съботна сутрин.
Успах се, но не е проблем, събота е. Направих доста неща за себе си, докато другите спят. Все трябва да започна, или по-скоро да продължа, полезните неща, които правят деня и живота по-леки, по-здрави и по-усмихнати.
Да се върна на мислите, необичайни за това време. Какво е общуване в интернет? До колко съм аз, до колко съм себе си? А дали на моменти не съм това, което искам да бъда?  Разни въпроси, които съм си задавала и които са ми задавали. И отговори най-различни. Според мен, най-лесно е да бъда себе си. Всичко друго... не виждам смисъл. И аз съм себе си.
Има плюсове, има и минуси. Донякъде в нета има анонимност, повече измамна, но все пак... Тя позволява да бъда повече себе си. Позволява да споделя мисли, желания, които в ежедневието, сред хората, с които съм по цял ден, не бих могла да изкажа, да намекна дори. Защо ли? Ами, причини много. Може би най-голямата е, че не биха ме разбрали.
Малко примери: децата не биха разбрали, как е възможно тяхната майка да е влюбена... на тия години... Колегите не биха разбрали, че тази сериозна колежка, чете стихове и се интересува от източните учения... Родителите не биха разбрали как може тяхната дъщеря /на тия години/ да мечтае и да вижда в пеперудата, кацнала на розовия цвят, съвършенство и красота, пред които се прекланя. За тях това е губивреме, несериозно... а тяхното момиче, оооо, то е сериозно, ние така сме го възпитали... Други мисли ми идват - за възпитанието и самовъзпитанието... но за тях друг път. Съпругът... той отдавна ме е приел за даденост и не може да приеме новите ми интереси, вълнения...
И ето, макар и измамна анонимността тук ми дава възможност за едно местенце където да бъда себе си. Да, тук съм аз. Такава една... понякога сериозна, понякога вятърничава... В някои моменти се чувствам на 18, след малко се усещам на 80... Е, в повечето време съм си на моите... Но не възрастта, не годините, могат да определят коя съм аз. Увереност и неувереност се редуват, усмивки и сълзи, оптимизъм за утре и най-черен песимизъм...
Но това съм си аз...
Понякога искам да се променя... но не мога да избягам от себе си. Искам да се променя към по-добро. Но кое е по-доброто? Дали успявам, дали ще успея?
Стига толкова.. безкрайна е темата, едва ли ще успея да напиша и частица от мислите си...
Събота е. Облачно е. Не е моето време, но... ще трябва да направя опит за промяна...
Промяна... за ден с усмивки...
Напред!

.

четвъртък, 30 септември 2010 г.

вярваме... не вярваме...

 .
Днес прочетох:

Винаги вярвай на чувствата си!

Той: Ти си прекрасен човек!
Тя: От къде знаеш?
Той: Имам такова чувство.
Тя: Доста несигурно доказателство. Чувствата може да са измамни!
Той: Затвори си очите. Само за миг... (тя затваря очи и той хваща ръката й) Какво правя?
Тя: Докосваш ме...
Той: От къде знаеш?
Тя: Почувствах го.
Той: Трябва повече да вярваш на чувствата си. Ти не им вярваш достатъчно...


И се замислих... освен, че не винаги вярваме на чувствата си, то често не вярваме в себе си, в своите възможности. Не вярваме, че можем да бъдем щастливи... Не вярваме, че заслужаваме да бъдем щастливи... Не вярваме, че хубавото, случващо се днес, е възможно и в утрешния ни ден... Не вярваме, че колкото и да е тъмно и безизходно днес, утре може да бъде слънчево и пред нас да се разкрие не просто път напред, а дори и магистрала, която просто ни очаква... Не вярваме... не можем да повярваме... 
А дали не искаме да повярвяме на подсъзнателно ниво?  
Подсъзнанието... не, не съм специалист, просто малко съм попрочела... но май това е истината - да успеем да накраме подсъзнанието ни да повярва... да послушаме интуицията си... Да, това е малко трудно и на моменти рисковано, защото сме отвикнали да си я слушаме. Възможно е да се заблудим, че слушаме интуиция, а то да е онзи разум, на който искаме да дадем мъничко почивка. Но какво е риска от подобна "грешка" пред възможността да продължаваме да си грешим невслушвайки се в себе си? А вероятността, вслушвайки се в истинската ни интуиция, да добием нюх към нея и все по-често да ни се случва... Заслужава си. Така си мисля.  
Та такива едни мисли... 




вторник, 28 септември 2010 г.

водата...

.
Водата е сила...
Водата е нежност...
Водата е свежест...
Водата е живот...
Силата на  водата, измива всичко край себе си. Всичко негативно... След водата остава искряща чистота и блясък на най-хубавите чувства и емоции. Устремена и заредена със силата на извора, със силата и нежността си вае мисли, чувства, емоции... такива каквито на теб ти харесват, такива, каквито ТИ ги искаш!
Отблясъкът на слънчевите лъчи се насочва там където ти искаш. Можеш да играеш с тях, както ти пожелаеш. Можеш да подреждаш пъстротата на цветните камъчета, които са се оформили, така както ти харесва на теб!
Свежестта на водата утолява жажди, утолява страсти... и поражда нови, по-силни и по-могъщи...
Водата отнася по пътя си всичко... ненужното, за да го претвори в красота, чрез течението си. Позволи й да изглади ръбовете на емоциите и болките, както изглажда камъните, които омайват със своята гладкост... Поеми от водата силата й! Поеми нежността й! Поеми свежестта й! Поеми жизнеността й! Водата е...живота, който ни е дар... Водата... това съм аз, това си ти...
Водата е край нас и в нас... Силата й също... И тайната й...

.

хубаво е...

.
Хубаво е...
Хубаво е когато обичам.
Хубаво е когато ме обичат.
Хубаво е когато говорим и на въпросите, недоизказани до сега, отговори дадем.
Хубаво е в прегръдки нежни да се предадем.
Хубаво е когато... ни е хубаво...
В този миг когато ми е хубаво съм щастлива. В този миг щастлив си ти... Хубаво е...
Щастие... Понякога, тъй малко трябва ни.
Любов... всичко тя е...
Хубаво е...






.

понеделник, 27 септември 2010 г.

защо ли...

 .
"Обратното на любовта не е омразата, а безразличието!" - прочетох го някъде из нета...
Харесва ми да мисля, че съм специална... за някого.
Но всъщност, на кого не му харесва?
Обичам да показвам, че някой е специален за мен. Специален в любовта, в приятелството, в общуването... 
Дали успявам? Или пък прекалявам?
А може би прекаляването води до обратен резултат? Усещането за обсебеност?
Не! Не искам да обсебвам! Искам само да обичам...
И обичам с цялата си душа. Безрезервно! Всеотдайно! Без сметки - аз на тебе, ти на мене... 
Когато обичам...
Не искам безразличие. Но кой ли иска?
Усешането е за студ, за самота, за обърканост... Дано това да е от времето, променливо и отразяващо ми се негативно на състоянието и настроенията... 
Дано... 
А аз нося обичта в сърцето си... 

.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

усмихнато...


Наминавайки, тази вечер, наоколо из блогопространството, попаднах  на доста усмивки по един или друг повод. Съвпадения ли е?... Отдааавна не мисля, че има случайности... но това е друга тема.
Цената на усмивката  ме замисли, но пък ме и накара да се усмихна и ме мотивира да подарявам повече усмивки... от сърце.
Едно усмихнато момиче  ме накара да се почувствам по особен начин. Посланието е много силно.
Усмихната есен създава настроение и носи пъстра топлина...
И още една есен без начало и без край  за размисъл и обещание за спокойствие...
И още... и още усмивки...
Време е за една спокойна нощ и утрешния ден да се изпълни с много истински усмивки... усмивки от сърце...
:):):)

.

сряда, 22 септември 2010 г.

пътека...

.
Пътека...
Път...
Коя е моята пътека?
Накъде ме води?
Навън е слънчево утро.
А защо не виждам през мъглата, разтлала се пред мен?
Мъглата... лепкаща от страхове... плачеща от самота... бодяща от очакване...
До къде простира се? След крачка - две слънцето ли ще изгрее? Или загубила се, в кръг ще се въртя в безкрай?
Въпроси са оплели мрежите си - паяжини. А отговорите са там... на разстояние от слънчев лъч...
Пазя си го, не искам да го губя... за да не загубя себе си...

снимката е от тук.
.

понеделник, 20 септември 2010 г.

искам ред...

.
Искам ред... искам ред... искам ред...
В работата... в семейството... в чувствата... в отношенията... в мислите... в дните...
До кога този хаос?...
Хаос е...
Сега съм като този букет...
Отстрани изглежда подредено, красиво, цветно... отстрани...
А в действителност - цветята са необходимите - работа, семейство, дом... Но защо липсва нещо... какво липсва... да, сетих се... Липсва хармонията... на цветовете... Изглежда уж цветно и различно, а е толкова сиво в пъстротата си...
А тези остри и стърчащи тревички... приличат на мислите ми, устремени навън... към светлина... към топлина... към свобода... Мисли задушени от исканията и претенциите на букета...
А букетът... има свойството да се отделят части от него и да създават своя си хармония с нови попълнения... А моят си букет... осиротял, усещам как повяхва и ни смяната на водата, ни подхранването, са в сила да спрат това...
А тревичките ми, наскоро покълнали, но носещи в себе си цялата ми същност устремена към хармония, са най-хубавото и свежо нещо в днешния ми ден. Все още имат нужда от нежна ръка да ги погали, топли устни да ги целунат... крехки са, трябва да ги пазя от течение и от палещо слънце... Май това, от което имат нужда е любов... любов като тази, която носят в себе си и подаряват...
Искам ред... дали?
Искам любов!
.

неделя, 19 септември 2010 г.

уморена...

.
Уморена съм...
Много...
Искам да спя...
Но...
Ах, как мразя всичко, което следва след "но"-то...
... имам работа...
И не мога да я отложа...
И не трябва...
Отивам да свърша необходимия минимум...
Този път ще се пестя...
А после ще си даря един продължителен душ... докато свърша топлата вода... няма да мисля за другите след мен, както и те не го правят...
Ще се поглезя с малко самомасаж и ще си легна в чисти изгладени чаршафи...
И ще спя... спя... до сутринта...
Дори и сънища не искам...
Когато си легна ще си запазя само една мисъл...
един спомен за прегръдка...
по-нежна и по-топла от всичко познато до сега...
твоята, слънце мое!
.

събота, 18 септември 2010 г.

без думи...

.
Без думи...
Вече са излишни...
Силна съм с любов, когато имам...
Обичам те не стига...
Има и други сетива за любовта...
Всеки ден изминал, все по-хубав е...
Всеки миг градация е...
Без думи...
Вече ми не трябват...




.

сряда, 15 септември 2010 г.

не ми е ден...

.
Не ми е ден...
По-скоро не ми беше ден...
Е, има и такива дни...
Доста неща ме замислиха днес.
Бях в едно училище за откриване на учебната година. Имаше речи, имаше важни гости, имаше родители, имаше ученици... Имаше спомени, приятни, но... имаше и друго... суета, фалш, родители с претенции /без покритие/...
Изчаках детето си да се приберем след тържеството. Забави ги класната им. Това ми даде възможност да наблюдавам по-големите ученици. Чувах разговорите...
Не бяха особено ведри мислите ми...
След обед срещнах семейство учители - усетих демонстрация на фалшиво приповдигнато настроение...
Освен това ми е цял ден скапано и...
Радвам се, че денят свърши.
Отивам в банята, за да измия фалша, който лепне по мислите ми.
В очакване на утрото...
Утро, което ще донесе чудесен ден...
Време му е...
.

вторник, 14 септември 2010 г.

разговор....

.
Прегърна ме...
и като роза разцъфтях...
и топло ми е с теб...
и ухая на усмивки
в прегръдките ти твои...
Благодаря ти, слънце мое,
за разговора с теб!
Може би не казахме си много...
а може и да си го знаем...
но ласките, усмивките
и думи малко,
премерени са, както винаги от теб...
за мен много и това е...
усетих те отново близко,
и пак те пожелах до мен
в дните ни напред...
Не искам граници да слагам на мечтите,
не слагай ги и ти.
Свободата искаш ти, искам я и аз...
нека разум не ограничава ни...
Самотата е студена болка,
не е за мен, не е за теб,
нека я държим далеч...
Врачка аз не съм, нито пък баячка,
но знам, че слънце има там, напред,
и топло е за двама...
Подавам ти ръка, подай и ти...
хвани ме здраво и ме ти не пускай...
Нека позволим на мечтите невъзможни,
усмивките ни те да сбъднат
и топло и любовно да е в дните наши,
в дните ни... от нас желани...
.

понеделник, 13 септември 2010 г.

спрях да се изумявам...

.
Вече спрях да се изумявам на... съвпаденията...
Поредното е в посланието на снимката в днешната публикация в Позитивното...
Един разговор от снощи... и отговора днес...

Времето ви е ограничено, затова не го пилейте като живеете нечий чужд живот! Не падайте в капана на догмата да живеете според мислите и очакванията на другите! Не позволявайте шумът от мненията на хората около вас да заглуши вашия собствен вътрешен глас! И най-важното – имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си! Те някак вече знаят какви наистина искате да станете. Всичко останало е второстепено!

Заслужава си пак да се замисли човек...
.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner