събота, 26 февруари 2011 г.

предизвикателства...

.
Не знам дали е хубаво или не, не знам какво биха определили психолозите за характера ми, но това, което аз знам за себе си е, че еднообразието много бързо ми омръзва. Имам усещането, че ме съсипва, обезличава ме, превръщаме в друга жена, която не познавам.
Аз познавам една жена, която започва сто неща, не завършва деветдесет и девет, но за тях вече е научила толкова много, колкото някои и за два живота не биха проумели. Е, в този момент, когато тези знания ми са достатъчни, се губи магията на изпълнението и... до там съм...
Пред мен е вече друго предизвикателство. Не, не е едно поне още десет нови са...
Така е и сега. Щях да напиша, че съм на кръстопът, пред избор, но не е вярно. Да, пред мен има няколко нови пътя, нека са пътеки. Но не е кръстопът. Вече избрах няколко от тях. И дори поех по някои. Харесва ми да вървя по всичките.
Понякога съм отдадена само на една пътека, така ме е повела и увлякла, че сякаш е единствена. Но скоро другата ме привлича и поемам пък по нея. Пътеките са прави или със завои живописни, понякога са тъмни и усойни, друг път са слънчеви или едва проходими. Може би затова са така притегателни за духа ми... приключенски.
До къде ли ще стигна с този дух? Дали умора няма да усети? Дали спокойствие не ще копнее в някой ден...
А днес... и утре... пак ще съм различна... Различна в същността си... и единна...
Ами... май това съм аз...
.

вторник, 22 февруари 2011 г.

искам пролет...

.
Искам пролет!
Уморих се от зимата...
То пък една зима... Поне веднъж да бе навалял метър сняг... Бял, пухкав... да ме привлече и да му се отдам в прегръдката снежна...
Днес пак се опитва да покаже зимен нрав... Снегът е мокър, тежък. Уж се топи, дори термометърът показва  плюс нещо си... обаче е гадно време...
Явно днес ще е ден за в къщи. Е, няма как да се мине без задължителните излизания, но ще е за кратко.
Сега се наслаждавам на чаша чай. Отдавна не бях си правила черен чай. Не съм му любител, но днес... се доверих на интуицията си. Приятен избор се оказа. В момента слушам горещите ритми на Soraya...
Топли са и мислите ми. Едни такива... пролетни... Усмихнах се на вчерашен спомен... палава си... Ами, да... така се чувствам... пролетно усмихната... Щастлива съм...
Щастлива... усещане за цялост, за топлина, за усмивка, за обичта, която ме изпълва, за прегръдка желана...
Само пролет липсва... навън...
До тогава... в мен е пролетта със слънцето, с желанията, с усмивките, с щастието...
Без значение, за духът ми днес, ще е времето навън. Сняг и киша, лед и студ да се надпреварват, не ще ме привлекат в настроенията техни. В мен е пролет...
Имам пролет и за теб...
.

неделя, 20 февруари 2011 г.

вяра, надежда и любов...

.
Надеждата умирала последна, казват...
А аз твърдя - надеждата не умира!
В живота ни човешки, има всичко от палитрата на емоциите, на чувствата, на делата... На нашите и на другите край нас, които нашия свят са.
Може в ден нечакан, всичко да е черно. И да не ми върви. Всички облаци се сбират, наговорили се да изтрият всеки лъч от светлина. Тъмнината ме обгръща, води си за дружка и студа... Тоз тандем ми сякаш взима вярата, надеждата и любовта...
Но моето сърце научи вече, че илюзия това е...
Вярата, надеждата и любовта са в мен. Неизкореними, те са мойта същност.
След тъмна нощ, изгрява утро светло. Колкото по-тъмна била е нощта, толкова по-светло утрото пристига.
След облаците, дъжд измива небесното лице и в усмивка цветна, дъгата тук е, донесла цвят и радост най-желани.
Студът усеща, че е нежелан и тихомълком се изнизва, по пантофи даже...
И тук, от вярата, надеждата и любовта силите си черпя с шепи, за да утоля свойта жажда. За нов живот се аз прераждам... Сърцето с благодарност се изпълва към съдбата, дала ми урока мой и за награда, дар дарила ми любов за нов живот.
Прегръщам този дар, тази неочаквана любов! Дано у мене мъдрост се намери... дано не задуша с обичта си този дар! Знам, че любовта е споделеност и отдаденост на друг. Любовта е свят за двама. Знам и още... любовта е свобода и окови не търпи... дори от нежност да са тез окови...
Днес сърцето ми събрано е във свойта цялост... съвършенство от обич, топлина и светлина, от цвят и нежност...  Това съм аз...
Вярата, надеждата и любовта са мойта същност... просто... приеми ме... и повярвай, че вътре в теб... съща е и твойта същност... вяра, надежда и любов...

събота, 19 февруари 2011 г.

доверието... и други нощни мисли...

.
Доверието...
Защо ли днес такива мисли ме наобикалят?
Видях картинката в нета и разбрах, че точно тя ми трябва. Отговоря най-точно на някаквите ми мисли.
Мисълта, че цветето се е сбъркало и преминало случайно от другата страна... не минава.
Не. Това цвете е последвало мълчаливото обещание на слънчев лъч. Обещание... очакване... надежда...
И не е сгрешило, че се е доверило и поело по пътя нов. Красиво е... Изразило същността си... Отдало се на слънчевия лъч в мълчание и нежност...
Доверието...
Колко често се доверяваме на някой? Или се доверяват на нас?
Какво е доверието?
Да допуснеш другия до себе си. Да повярваш в него и в момент на трудност да поемеш протегната ръка, да тръгнеш без да питаш накъде, носейки сигурността в сърцето си. Сигурност, че това е твоят път, споделен.
Мисля си, че съм от хората, които вярват в доброто у другия и към всеки тръгвам или посрещам с такава нагласа. Може би греша понякога...
Но си давам сметка, че да допусна някой там в мен... трябва много. Там... до същността ми... в момента е един. Единствен, който знае, който чувства с мен...
Замислям се... дали има зрънце истина в твърденията, че душите имат своята половинка, с която чувстват целостта си... Много е писано, сигурно още много ще се изпише.А къде ли е истината? Харесва ми тази мисъл.
Мисълта може и да е хубава, но пък идва въпросът: Как да я намеря? Как да я позная? Ще ме познае ли и тя? Или да си стоя и да чакам тя да ме намери? Нещо като в приказката за иглата и купата сено. Но нима е невъзможно да намеря своята игла -душа...
Понякога се чувствам толкова несъвършена и незавършена, с усещане за бездна във душата...
Понякога се чувствам като съвършенство изтъкано от гения на тъкач незнаен. Може би в този миг душата ми е цяла, открила своята половинка... Но как да я задържа? И мога ли? И трябва ли?
Миговете съвършенство... не се наемам тук да ги описвам. Не се описват, те се чувстват...
Когато си със другия и сякаш искаш да му кажеш всичко, а думите не идват, но пък знаеш, че той го знае вече...
Съвършенството... така привличащо и толкова недостижимо... Дадено за миг и после... пак е блян далечен... До кога... Аз май се вече изморих от търсене и очакване...
Искам вече мигът на съвършенство и на цялост да остане в зоната на вечността...


Картинката е тук.
.

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

когато любовта е всичко...

.
Когато си до мен... когато съм до теб...
Когато любовта е всичко...
Когато сме в прегръдките любими...
Когато любовта изпълва дните... Като непресъхващ извор...
Любовта е всичко... и ти, и аз, и ден, и нощ, и днес, и утре...
Хубаво е...
Хубаво е с теб...
Сърцето ми сега разбра какво е любовта.
Любовта е всичко...
.


вторник, 15 февруари 2011 г.

коя съм аз...

.
Коя съм аз?
Безсилна съм да разбера... Това разбрах.
Кой ли цветен лъч и от коя дъга?
Понякога се губя в мойта цветност. А в миговете на безцветност си търся цветовете.
Цвете съм в дните си безгрижни, а после се оказва, че съм и с бодли. Дали затуй ми розата допада и чувствам сякаш същността ми тя да изразява? 
Понякога се чувствам като цветенце в полето, името му даже и не зная. От онези, дето някъде са плевел нежелан, а пък другаде са търсен лек.
Най-обичам да съм пъстра.
Пъстра в чувствата си към света край мен. Пъстра в делата ежедневни. Сивото... понякога е официално, но не е за мен. Не за дълго, само тъй понякога за малко сериозност.
А когато ме превземе черно... не не искам да се аз предам... дъгата търся си докато се намеря.
Сега не знам. Дали се аз намерих или повече изгубих в този свят...
Едно, обаче знам. И то е в мен, вероятно по рождение заложено във мойта същност. Същност, която опознавам си със всеки ден изминал. Та знам, че щом дъгата е пред мен, макар и частичка малка тя да е, не съм изгубена, не съм...
Дъгата аз ще си намеря или тя пък мен... май не е от важност кой.
Надявам се, че вече с мъдрост от годините събрана, че съумея да си пазя цветността. Да си я пазя и да я раздавам, защото тя се умножава, щом споделена е от цялото сърце.
Цветността... и любовта...
Дали това съм аз?...
.

събота, 12 февруари 2011 г.

след бурята...

 .

Днес съм оптимист... отново.
Дали е вярно - днес съм оптимист, вчера песимист, а утре... Толкова ли са различни нещата, че да ги определям с крайности. Истината сякаш е някъде по средата... в съчетанието на крайностите.
Когато проблемът връхлита като буря в летен ден - неочакван, нежелан, сякаш целият ми свят се срутва. В този миг  съм безсилна, изплашена, уморена, безнадеждна... Небето ми е било зачерняно от много бури, след които пак е изгрявало слънцето. Ще има и други, трябва да съм съвсем луда, за да очаквам само слънце.
 Мислех за себе си, че съм се научила да устоявам на житейските бури. Само съм си мислела...
За пореден път се оказа, че съм много слаба. Трябва да го приема...
Сега си давам сметка, че  похабих много нерви, но не можех да приема случващото се спокойно. Не можех да позволя детето ми сгреши отново, при положение, че само преди седмица ме помоли - мамо, подкрепи ме... Трябаше да съм й опора, макар аз да нямах такава...
За сега бурята отмина... И слънце се опита да изгрее. Днес се надявам да е по-усмихнато...
Дано всички предстоящи проблеми се решават по този сравнително лек и бърз начин...
Трябва да се приготвя за трудностите, много ще са явно. Давам си сметка, че трябва да намеря начин да не реагирам по този емоционален начин, който съсипва преди всичко мене. Едва ли бих издържала ако продължавам така.
Майчиното сърце може да прости всичко. И го прави... с обич... безусловна и безмерна... Но дали не трябва да се дозира любовта, за да не се получи обратен резултат един ден. И къде е границата... Не знам... За пръв път ми минават такива мисли.
Винаги съм мислела, вярвала, усещала, че децата трябва да получават само любов. Опитвала съм се, учила съм се да им давам цялата си любов. Дали съм успяла...
Но днес си давам сметка, че каквото и да става, трябва да бъда и малко егоист, за да запазя себе си, защото никой, ама абсолютно никой не го е грижа за мен. Трябва да разчитам единствено и само на себе си.
Опитвам се да премисля случилото се, случващото се. Въпросите се леят неспирно. Някои успявам да уловя и да им прикача отговор. Други се изплъзват и се завръщат още по-сложни.
Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Поправимо ли е? От тук накъде? До кога? Защо? Как?
Всъщност, защо ли  задавам въпроси? Те и без това нямат отговор... Поне днес... А утре? Кой знае...?
Спирам с въпросите...
Ще потърся и днес дълбоко в себе си от онази надежда, неумиращата... Имам нужда от нея. А сърцето ми пак ще е отворено с обич за любимите ми. За пореден път си повтарям, че щом е отворено, значи е и незащитено... Трябва да приема, че пак ще има и рани, и сълзи, и бури...
Животът... кръговрат на чувства е.
А моето място... там някъде... по-често загубена, в джунглата на дните...
Искам денят ми да ме оцвети отново в дъгата си... защото така съм си най-аз...
Разбира се с чакане не става, трябва и аз да намеся. С малко труд, с много желание, с още повече спокойствие и разсъдливост.
И да помня, че "животът не е, за да чакаш бурята да отмине... Tой е, за да се научиш да танцуваш под дъжда! Независимо колко силна е бурята, след нея непременно се появява дъга! (sun)"
Време е за уроци по танци... под дъжда...
.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

когато...

.
Когато...
се почувстваш ненужен...
Когато...
се почувстваш предаден...
Когато...
се почувстваш провален...
Когато...
се питаш какъв е смисълът на всичко, което си правил до днес...
Когато...
се питаш каква е силата на любовта...
Когато...
се питаш силната любов възпитава ли...
Когато...
вече не знаеш дали любовта е достатъчно детето ти да порасне и да влезе в живота...
Когато...
имаш нужда от опора за женската си слабост...
Кагато...
безсилието ти идва в повече...
Когато...
усещаш сърцето си, което обича, да кърви от болка...
Когато...
раните, най-кървящите, са от най-обичаните и най-желаните, тези, на които ти си дал живот и любов...
Когато...
искаш... не, не искаш, просто очакваш... искрица обич...
Когато...
се чувстваш използван за нечии интереси...
Когато...
Когато вече не виждаш смисъл в нищо... и дори се съмняваш в силата на любовта... а и в самата любов...
Когато на никого няма да липсваш...
Тогава... защо съм?
... защо ми е живот?

.

събота, 5 февруари 2011 г.

пролетта е близо...

.
Бих казала дори, че пролетта е тук...
В съботния ден слънцето бе топло и усмихнато. Разходката навън донесе само позитивни настроения. Навън - означава сред природата, далеч от разни шумотевици.
Посъбрах си слънчице на припек. Сред топящ се сняг и нетърпеливите тревички. Между зимата и пролетта...
Устремеността на всяка мъничка тревичка ме изумява. Сили в себе си от'де ги взима? Напират всичките нагоре... към слънцето и пролетта...
Дори пчеличка си видях. Когато се загледах по-добре... изненадах се... и цветчета даже има. Сини, бели, жълти... цветността напира... тя е тук.
И пролетно ми стана...И усмихнато...
Всичките ми намерения добри, които в дните си въвеждам, уж за постоянно, да ми станат навици добри, днес ги преизпълних. Мислите ми свежи и най-оптимистични са. Сякаш на крила се нося. Пролетният полет на поривите, най-лични, за промяна, днес бе вълшебен. Като чудо...
Чуден ден... И как да не обичам пролетта?
Пролетта, сезон с вълшебства и изненади е.
Пролетта, сезон за надежди и оптимизъм.
Сезон за цвят, за песен и любов.
Сезон за полет и любов. Любов... мдааа...да си влюбен тъй прекрасно е... като пролетта...
С усмивка и надежда цветна... за пролет и любов... ше бъде утрешния ден...
.


четвъртък, 3 февруари 2011 г.

сънища...

.
Сънищата ми са цветни. Ярки и непредвидими. Сънища са все пак... За жалост не запомням ги.
Носят ми спокойствие и топлина. Усещане за нещо хубаво от тях остава. Събуждам се с усмивка... какво да искам друго.
Всяко събуждане, след сън или без сън, е винаги надежда. Надежда за по-добро, за по-усмихнато, за по-слънчево, за по-успешно...
Връщам се назад във времето, възможно само в мислите за жалост. Снимката от нета ми помага.
Виждам едно мече кафяво. С ухо почти откъснато. Но винаги гушнато. Навярно от любов необяснима и непремерена, ухото тъжно си виси.
Обичах с Мечо да се гушна...
И сега обичам да се гушна, но не в Мечо ;)
А сънищата... дали са желания съкровени... или неизречени надежди...
Време е за сънища... и тази нощ...
.


вторник, 1 февруари 2011 г.

безсъници...

.
Безсъниците с мен са тази нощ...
Мислите ми са неуправляема стихия. В опит да ги събера, пилеят се без ред. Мисли за децата и за мен самата. За работа, за утрешния ден, за вчера. Мислите сега едно са, а утре ще са друго. В тъмнината на нощта усещам страховете. Утрото ще ги разсее или част от тях поне.
Мислите ми във въпроси се превръщат. Питанията са за цял живот до днес. Грешките ми мои на децата ли се те прехвърлят? Кога се учих да съм аз родител? В движение... Грешките, /силна дума е това/, нека са уроци, с първородното дете се усвояват. Имам шанс да ги поправя при другото. И къде е моментът на радост от родителството осъзнато? А който с едно дете е? Кога и как се е научил да е той родител?
Първородното дете е радост най-голяма. Но тук несигурност и страхове на мама, най-са те големи. Между обичта безкрайна и съветите, така било е и така трябва, дните си минават неусетно. Грешките от обич най-често породени са. Къде е границата, зад която строгост необходима е? И каква да бъде тази строгост? Ами обичта, граничи ли с разглезването? Границата тънка е и тук, как да се намери без да се руши авторитет родителски и доверието крехко? Авторитет? Доверие? Обич безусловна?
Мисли и въпроси се преплитат и преобразяват... А въпросът е: Какъв родител аз съм? Добър ли, лош ли, кой оценката да дава? И колко тя е безпристрастна? А кому е нужна таз оценка?
Знам едно... Децата си обичам. В опит да съм аз родител, грешки правила съм и със сигурност ще правя. Грешки от любов...
Животът даде втори шанс на детето мое, най-голямо. Сега признава, че родителските ми съвети преди време прави са били. Казват, че човек, за да хване вяра на другите трябва сам да си направи грешките... и да се поучи...
Защо обаче чувствам вина и аз? Може би защото не успях да я предпазя от тази грешка? А можеше ли? А трябваше ли? Сега урокът си е неин. Дано е за добро...
А аз си я обичам... и винаги ще е така... Може би това е тя, безусловната любов... към децата наши...
Утрото напира в своя ход неспирен...
Има още час-два, в които опит ще направя мислите си да успокоя. Защото даже и да се усмихвам, не зная как, но децата винаги усещат напрегност, когато в мене има. Спокойна ли съм аз, спокойни и усмихнати и те са. Пред мен е само изборът един - да съм спокойна...
Спокойна ще съм...

картинката си харесах тук
.