събота, 12 февруари 2011 г.

след бурята...

 .

Днес съм оптимист... отново.
Дали е вярно - днес съм оптимист, вчера песимист, а утре... Толкова ли са различни нещата, че да ги определям с крайности. Истината сякаш е някъде по средата... в съчетанието на крайностите.
Когато проблемът връхлита като буря в летен ден - неочакван, нежелан, сякаш целият ми свят се срутва. В този миг  съм безсилна, изплашена, уморена, безнадеждна... Небето ми е било зачерняно от много бури, след които пак е изгрявало слънцето. Ще има и други, трябва да съм съвсем луда, за да очаквам само слънце.
 Мислех за себе си, че съм се научила да устоявам на житейските бури. Само съм си мислела...
За пореден път се оказа, че съм много слаба. Трябва да го приема...
Сега си давам сметка, че  похабих много нерви, но не можех да приема случващото се спокойно. Не можех да позволя детето ми сгреши отново, при положение, че само преди седмица ме помоли - мамо, подкрепи ме... Трябаше да съм й опора, макар аз да нямах такава...
За сега бурята отмина... И слънце се опита да изгрее. Днес се надявам да е по-усмихнато...
Дано всички предстоящи проблеми се решават по този сравнително лек и бърз начин...
Трябва да се приготвя за трудностите, много ще са явно. Давам си сметка, че трябва да намеря начин да не реагирам по този емоционален начин, който съсипва преди всичко мене. Едва ли бих издържала ако продължавам така.
Майчиното сърце може да прости всичко. И го прави... с обич... безусловна и безмерна... Но дали не трябва да се дозира любовта, за да не се получи обратен резултат един ден. И къде е границата... Не знам... За пръв път ми минават такива мисли.
Винаги съм мислела, вярвала, усещала, че децата трябва да получават само любов. Опитвала съм се, учила съм се да им давам цялата си любов. Дали съм успяла...
Но днес си давам сметка, че каквото и да става, трябва да бъда и малко егоист, за да запазя себе си, защото никой, ама абсолютно никой не го е грижа за мен. Трябва да разчитам единствено и само на себе си.
Опитвам се да премисля случилото се, случващото се. Въпросите се леят неспирно. Някои успявам да уловя и да им прикача отговор. Други се изплъзват и се завръщат още по-сложни.
Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Поправимо ли е? От тук накъде? До кога? Защо? Как?
Всъщност, защо ли  задавам въпроси? Те и без това нямат отговор... Поне днес... А утре? Кой знае...?
Спирам с въпросите...
Ще потърся и днес дълбоко в себе си от онази надежда, неумиращата... Имам нужда от нея. А сърцето ми пак ще е отворено с обич за любимите ми. За пореден път си повтарям, че щом е отворено, значи е и незащитено... Трябва да приема, че пак ще има и рани, и сълзи, и бури...
Животът... кръговрат на чувства е.
А моето място... там някъде... по-често загубена, в джунглата на дните...
Искам денят ми да ме оцвети отново в дъгата си... защото така съм си най-аз...
Разбира се с чакане не става, трябва и аз да намеся. С малко труд, с много желание, с още повече спокойствие и разсъдливост.
И да помня, че "животът не е, за да чакаш бурята да отмине... Tой е, за да се научиш да танцуваш под дъжда! Независимо колко силна е бурята, след нея непременно се появява дъга! (sun)"
Време е за уроци по танци... под дъжда...
.

2 мнения:

Zvetanka Shahanska каза...

Честит Св. Валентин! Много любов и радост за теб, Амазонка!

Аmazonka каза...

Благодаря, Цвети!
Хубав празник и за теб! Нека любовта, радостта и оптимизма са винаги с теб! :):):)

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner