вторник, 30 декември 2014 г.

през прозореца

Изтъкана съм от сиво-черни мисли...
През прозореца нахлува белота. Погледът различава бяло и бяло, и бяло.
Бели са снежинките, които прелитат пред черните клони на старата круша. Клоните приличат на костеливите ръце на вещица излязла от страшна приказка. Клоните, тези близките до прозореца, си имат бели якички. Снегът се е задържал на завет в прегръдката на старата круша и стряхата. Другите клони, по-далечните, са самотни и черни. Поклащат се в такт с порива на северния вятър, сякаш танцуват танц посветен на черно - белите контрасти, които се виждат през прозореца. 
Бяло е небето. Не променя цвета си през целия ден. А там, на фона небесен, снежинките са сиви. И по-забързани от белите си сестрички, които танцуват пред прозореца.
В далечината се сивее баира. Разстоянието е размило контрастите на черни дървета, изправени като стражи на родова памет и белият сняг покриващ грозните скелети. А през прозореца се вижда само сиво.
Сивото на зимния ден...
Безстрашните бели снежинки завихрят си танц лудешки, сякаш искат да влязат при мен. Танцуват нагоре, надолу, а после наляво и вдясно.
Танцуват бели снежинки и мислите разбъркани те повличат...
Замаяна от белия вихър се сепвам от две врабчета стрелкащи се в клоните на крушата. Сякаш усетили закрила от къщната стряха се поспряха на най-близкия клон пред прозореца.
Усмихнах се...
Тази усмивка бе най-цветното в мен...


.

неделя, 28 декември 2014 г.

заболя ме...

Заболя ме от невярата ти в мен, от съмненията, с които ме заливаш...
Заболя ме, че безсилна съм съмненията ти да премахна...
Доверието ми в теб е безгранично... Мислех че го знаеш и го чувстваш...  
Споделях ти и ти споделям всяко свое желание, действие и  мисъл. Всяка своя мечта и копнежите си съкровени. Чувствах, че и ти доверие ми имаш и по-естествено нещо от тази взаимност не виждах. Сега оказва се, че в теб съмнения се раждат...
Къде сгреших, с какво заслужих твоите съмнения?
Боли ме... Много ме боли...
Знаеш ли какво е болка от невяра?

.

понеделник, 8 декември 2014 г.

когато...

Когато си до мен е толкова различно... 
Различен е денят ми. Различен е сънят ми. 
Усмивката ми е различна. Една такава... истинска... без маска...
Тялото ми е различно. Поело нежност от ръцете ти, от целувките ти страст, от очите ти любов... 
А душата ми сияе... И цяла съм любов...
Когато си до мен... 
Когато съм до теб...
Думите "обичам те" бледнеят и пак най силни на света са те...

при Цвети снимка си намерих...

петък, 21 ноември 2014 г.

липсваш ми...

Липсваш ми!
Не мога да се съсредоточа в нищо. Толкова разпиляна не съм била.
Липсва ми гласът ти!
Не съм предполагала, че да не те чуя ще е толкова болезнено...
Да, няколко дена без да те видя, явно мога да понеса. Но да не те чувам... Непоносимо ми е!
Повтарям си, че си на хубаво място. Тогава се усмихвам и се надявам твоята усмивка да не слиза от лицето ти и да остане за дълго и в сърцето ти. Ти заслужаваш! 

Липсваш ми!
Чакам те!
Обичам те!


.

сряда, 12 ноември 2014 г.

щастлива...

Щастлива съм...
Усещането за щастие криле ми дава.
Усещането е за свобода. Щастието носи свобода. Свобода за душата. И за духа.
Щастието вдъхновение е. Вдъхновение за всеки миг от всеки час, от всеки ден. Вдъхновение е за живот...
Щастието е живот. Живот смислен, пълен и осмислен.
Щастлива съм. И влюбена...
Любовта е щастие... Любовта живот е...

.

петък, 7 ноември 2014 г.

време за мечти...

Време за мечти...
Има ли такова време?
Нима има възраст за мечти? Или пък възраст, когато да не се мечтае?
Защо мечтите си на глас да не изказвам?
Аз пък искам да си ги изричам с ясен глас. За да съм сигурна, че Съдбата ще ги чуе ;) 
Искам и да ги извикам силно, за да получат те енергия от синевата.
Мечтите са мечти, за да се сбъдват...
Мечтите са живот! Искам да съм жива!
С мечти обличам се и утрото посрещам. В нощна тишина мечтите си рисувам с най-цветната дъга на лунна светлина.
Мечтая днес с мечти за двама. Знаеш ли, че тез мечти, дето са мечти на двама, най-лесно сбъдват се? Нека заедно да помечтаем... 
Нека нарисуваме една мечта за двама...
Ще я нарисуваме със слънчеви лъчи от най-ранно утро под Балкана. Ще добавим ухание на розите под стряхата. С топлина и нежност от сърцето сияние ще й добавим. 
Ела, ела... Заедно да си мечтаем!
С мечтите наши ние ще сме живи...
Време за мечти е!


неделя, 2 ноември 2014 г.

усещане за пропаст...



С усещане за пропаст съм. Една такава голяма... Голяма и дълбока пропаст... 
И мислите ми са от тиня. Както им прилича за дълбока пропаст.
Необяснимо ми е. Или поне причина сериозна не намирам. 
В мен се борят желание да продължа с изборите, които съм направила до днес и желание да спра до където съм независимо, че вероятно имам още път напред с тези избори.
Потърсих си усмивка, а бях залята с негативизъм... Този път не можах да го понеса...
Прекаления оптимизъм може понякога да граничи с наивност и нереалност. Може и за степен на инфантилност да говори. Но пък малка доза оптимизъм, мисля, че е даже здравословно. 
Е, потърсих дозичката оптимизъм... И сега в тинята се самосъжалявам... 
Знам, че ще ми мине. И друг път съм се изправяла и съм излизала от дупката дълбока. Ще изляза и сега. Добре, де... няма да е сега. След малко. Или след колкото ми трябва...
И пак ще получа въпрос: Какво ти става?
Добре съм си. И по-добре ще бъда. Само, че сега... Изтривам сълзите си... 
Ще ми мине...

.

събота, 25 октомври 2014 г.

пред чаша чай...

Пред чаша чай стоя си в зимен ден...
/ грешка - есен е още /
Аромати летни глезят сетивата ми и спомени събуждат за топло лято. 
Тук спомени за утро необичайно ме усмихват. Преди часове, когато в снежно утро твоята усмивка вместо слънцето изгря...
Пия чай и се усмихвам...
Навън снегът вали и няма намерение да спира. Клони до земята се привели, натежали от златно-есенни листа и декемврийски сняг в края на октомври.
Пия чай и се усмихвам...
Не си до мен сега,  но топло е в сърцето ми. Любовта ме топли...
Пия чай и се усмихвам... 
Усмивката ми най-прилича. С нея съм красива. И добра съм. 
Цвете влюбено съм...

понеделник, 6 октомври 2014 г.

някакво ми е никакво...

Не би трябвало да съм така.
Няма причина.
Никаква.
Ни разумна, ни неразумна.
Но ми е така...
Някакво никакво ми е...
И много уморено.
И физическата и другата умора...  умората на духа ми...
Как да го обясня ли?
Ами... не мога. И не искам. Искам да го прескоча този етап. Искам да съм три крачки напред. Защо пък три? Не знам. Така ми дойде. Значи трябва да са три...
Искам да вярвам, че съм силна и организирана жена. Да, ама съм жена... А жените били слаби... хм...
Да, ама това са някакви клишета.
И аз съм нещо различно.
Аз съм си неповторима и единствена.
Аз мога!
Колко пъти го доказвах!?
И си го доказах!
Остава ми едно.
Да си вярвам.
Да си повярвам безрезервно. Без укори. Защото и грешките ми са си мои. Те са си част от мен. И с тях съм цялостна. Не съм светица. Обикновена съм.
И страшно много необикновена съм. Знам си го. Знае го и... Всъщност не би трябвало да има значение кой какво знае. Значение има само това, което аз си знам.
А то е, че съм страхотна! И почти се обичам... Май още малко ми трябва... за да съм си цяла.
Някакво никакво ми е.
Искам пак да се подредя.
Искам дните си да подредя.
Искам мислите си да подредя... С вчесани мисли дали ще ми е по-добре?
Искам ред.
И никаква умора не искам да ми се мярка.
Искам си енергията лятна. Когато недостижима бях.
Искам...
Искам...
С искане едва ли само ще да стане. Работа ще трябва. Ама от къде да я захвана?
Дори да мисля ми е трудно...
Окъснях непредвидено до този час. Безсилие ме тук натисна... А може би безволие да е...
С воля или без нея, време е да се махам от тук. 


.

понеделник, 29 септември 2014 г.

има дни...

Има такива дни, когато всяка дума, спомената без особен замисъл се приема прекалено сериозно или с  друг смисъл. Понякога попадам в такива капани...

По едно залезно време, се загледах в облаците. Тогава бях само пътник, затова ми беше много интересно да се заглеждам в това или онова. А облаците... мислех, че за са повече от вълшебство. Сега знам, че са и чудо. Бях получила съвет на имейла да потърся облачни истории, точно когато им се възхищавах...
Не са случайности, а чудеса! 
А дните... Дори и дните с капани отминават...
И слънцето разказва приказки през облачни завеси, с облачна магия...
Има дни... и дни... и дни...

Нека да ги има...


вторник, 16 септември 2014 г.

боли...

Стоя си и си плача...
Плача си и си стоя...
И с въпроси се заривам дано намеря отговор за светлинка, който болката ми да намали...
Тъмно е край мен... И в мен е тъмно... И е мокро от изгарящи сълзи...
Дали пък ако изгоря и стана пепел няма да е по-добре?...
Защо когато щастлива се почувствам, веднага става тъй, че чувствам се ненужна?...
А може би, наистина ненужна съм?...
Може би, наистина от мене полза няма?...
Дали пък вярно е, че пречка съм за всички?... И за всичко...
Сега си стоя... и си плача... 
Дали сълзите ми ще измият мислите ми и ще намеря отговори?...
Или пък в сълзите си ще се удавя?...
Не знам... Нищичко не знам... 
Не знам дори, дали искам да науча...
Ще си плача... и ще си стоя... 
А в мене толкова боли... Боли... боли...

.

понеделник, 8 септември 2014 г.

пет години блог

Днес се сетих, че в началото на септември, в далечната 2009 година, си подредих това местенце...
Пет години изминаха от тогава. 
Прегледах първите си писания. Доста объркана била съм. Сега съм спокойна.
Да, спокойна и удовлетворена, подредена и уравновесена. Още по-влюбена и по-обичана. Чувствата ми по-дълбоки са и по-силни. 
Забелязвам, че все по-рядко си пиша тук. Понякога времето ми не достига. Но не се оплаквам. Това е време, което съм запълнила с реални занимания, които ми носят радост и щастие.
Да... и щастлива съм. Много щастлива!
И с удоволствие си идвам тук, в моето местенце. Когато ми е тъжно или когато ми е радостно. Понякога си пиша, а понякога се разхождам в минали настроения. А после си тръгвам по-спокойна и омиротворена.
Това е първия ми блог. Като първа рожба е.  
Ще го има... Пиша за себе си. И за всеки, който наминава тук. Всеки мой гост е добре дошъл.
А аз ще съм си тук... Където и да се разпилявам, пак ще се връщам при началото си. 
Но имам нужда и от разпиляването си ;)


неделя, 7 септември 2014 г.

за благодарността

Благодаря на съдбата за неочаквания дар, който ми даде. Който ни даде...
Желанието да бъда с теб пак там, където най-ранните ти спомени са живи. Там, където два пъти в месеца се връщаш при корените си. Там, където сега е тихо и само ти живот му даваш. Ти и верният приятел и пазач. Пази твоите спомени...
Вече там има и мои спомени. Наши спомени... 
За втори път ме посрещаш там. Вярно, че сега минутките ни бяха преброени и още по-кратки, но са си наши минути, изпълнени с много съдържание. 
Минутки с любов и благодарност. 
Минутки забързани, разхвърляни. 
Минутки за бърза разходка и набързо споделени идеи. 
Минутки за хванати ръце, за прегърнати сърца.
Благодарността е силно чувство. Едно от най-силните.
Благодаря ти!

снимката е от твоята разходка, която с теб споделях с "телефон все ни свързва, телефон все ни дели"...
.

вторник, 19 август 2014 г.

днес...

Днес щастлива съм!
Денят ми споделен е с нежност. Споделен е с обич.

В такива дни, щастието на рамото ми каца. А аз го пазя. И искам да си го запазя... завинаги. Знам, че може. Вярвам го. Мечтая го. Повярвай го и ти, че е възможно.
Колкото и да е хубаво началото, неизвестното, очакването - след време е различно.Вариантите са два: отдалечаване или сближаване. Сближаването с времето по-силно става. Опознаването е в дълбочината на характерите. Опознаваш другия, а с това опознаваш и себе си. Откриваш, че другият е по-прекрасен, разбираш, че и ти си станал по-добър. В очите срещу тебе виждаш щастието, а после твоите искрят с любов. 
Щастлива съм!
И не само днес :)
Щастлива съм, че съдбата ни събра в ден далечен. Щастлива съм, че и до днес е с нас. И вярвам, че до нас ще е завинаги.
И знам... това е Любовта!

неделя, 17 август 2014 г.

тъжно ми е...

В август лятото дойде. С дните си горещи и с тъжните ми дни. Дните дълги са и бавно се изнизват, когато нямат час за нас. Болката от разстояние усещам, но да утеша не мога. 
А днес денят студен е. И болката, от невъзможността да се сгуша в теб, с ледени кристали сърцето ми раздира. Навън вали. Есента се настанява в душата ми. Уморена от разстоянията.
А аз съм с душа лятна и имам нужда от топлина и цвят... От нежност и доверие. От топлина и обич.
Имам нужда от теб!


събота, 26 юли 2014 г.

някакво...

Умората от деня надделява. Физическата. Но тя ще отмине до сутринта. А умората от самотата ми ще се увеличава до срещата ни. Когато в миг един ще се изпари и ще забравя всичкото минало и ще има само Мигът, когато съм в прегръдките ти...
Срещата ни... За сега без дата и без час е.  Очаквана е във всеки миг един...
Не, не се оплаквам. Все пак това лято / за сега/ е достатъчно щедро към нас. И се надявам да бъде... Е, винаги може и още. Искам и още...
Днес бях с теб в мислите си. Знаеш го, не е нещо необичайно. И ми беше приятно, че ме направи твой спътник в деня си. Усмихвах се с теб, вълнувах се с теб. Представях си как правиш снимки, които да ми покажеш и да ми разкажеш... 
И ми е хубаво. И ми е липсващо. Защото ми липсваш. А от липса боли безутешно...
Сега се усмихнах. На съдбата, която е щедра за нас. И пожелах си повече време за двама. Време за Нас. Само за нас... Когато  времето искам да спре. 
А сега... нека побърза и по-скоро да дойде Мигът, когато в прегръдките твои ще бъда...


понеделник, 7 юли 2014 г.

хубав ден...

Хубав ден от календара се усмихва...
С неочаквани и с очаквани дела.
По-важното е, че с усмивки пълен е деня. Имаме си и за утре... Утре, когато само гласът ти ще ме топли и прегръща...
Не, няма да тъгувам аз сега. Ще се усмихвам, защото денят ни бе прекрасен! И пак ще имаме прекрасни дни...
Днес за пореден път се усмихнах когато си мислех за осъзнатото щастие. Хубаво е когато успяваме да се зарадваме на това, което имаме. На това, което си даряваме един на друг. Тази радост, която ние сами можем да си създаваме е най-ценното, което имаме. Тази радост е поглед сияен. Тази радост е щастието  приютено в душите ни. Тази радост е и нашето бъдеще. И нашето Тук и Сега...
Щастлива съм. Щастие в твоя поглед аз виждам. И с благодарност е пълно сърцето ми...
Благодаря, че те имам! 
Благодаря, че съм твоя!

петък, 27 юни 2014 г.

ден различен

Денят различен е, необикновен.
Денят очакван беше, нашият си ден.
Колкото и време да имаме за нас, то никога не стига. А после казваш ми, че дълго сме се разделяли, все едно ще пътуваме за някой полюс. Не, за полюсите няма да се разделяме, защото със сигурност ще бъдем двама, ако някой ден натам поемем ;)   Знаеш, че е трудно дори когато раздялата "до утре" е. А сега ще има цееели два дни... и чак на третия ще бъда пак в прегръдка нежна. Ще се усмихвам на усмивката ти палава. Ще мога да те гушна истински, а не само "гуш", когато телефон все ни свързва...
Знаеш ли, всъщност, знаеш го... Знаеш, че до теб съм спокойна и доволна, усмихната и уверена. Да, тогава съм си истинска... най-истинската аз. И знам, защото го и усещам, че ти е приятно да "се навъртам" около теб :) Приятно ти е, когато в кухнята творя за теб най-обикновените неща, но в твоите очи са те прекрасни. Тайната е... щипката любов, която винаги добавям за подправка. Защото те обичам... И защото ме обичаш ти...
Вече знам, ще минат дните, които ни разделят. Все по спокойна съм, защото сърцето ми знае, че в твоето сърце съм. 
А там е толкова... уютно :)  с любовта...


четвъртък, 26 юни 2014 г.

някакво...

Някакво ми е...
Изведнъж ми стана. 
Денят ми беше уморителен, но очакването на вечерта ме държеше в тонус. И вечерта дойде...
От прекрасна по-прекрасна... Вечерта... вечерята... след вечерята... толкова усмивки, топлина и нежност. Усещането за съвършенство ме беше завладяло. 
А после... по пътя обичаен... И  телефон все ни свърза... в късен час си пожелахме лека нощ. Очакването ми за скорошното лягане не знам защо и  как се провали. Решила, че имам още нещичко за свършване, увлякох се в заниманията домакински. А после не разбрах сама, защо ми стана криво. Ей така... без причина.
Мислите ми се подгониха и завихриха се изведнъж в сиви настроения. И сивото си има своите нюанси, но аз тъгувам си сега за дъгата цветна. Цветната дъга, дето дните ми усмихва в  слънце жълто. Спокойствието ми рисува в синя незабравка. Страстта е с ухание на розите червени. А любовта ми в люляци лилави... 
Искам си дъгата цветна... Цветната дъга на мислите ми ведри, погледа ми ясен, срещнал щастието в очите ти, доверието ми в теб и твоето в мен...
Искам си...

снимката е от нета...

четвъртък, 19 юни 2014 г.

не знам...

Сама не знам защо те питам. Защо все тоз' въпрос върти се в мен.
Знам, че по-важното е отговорът, който чувствам, а не този, който все го премълчаваш.
Знаеш, че усещам много. Изненадваш се, когато кажа ти, че нещо съм разбрала и без думи. И казваш ми, че вярно е. Защо тогава, на този въпрос искам потвърждение от думи?
Знаеш, че думите напразно аз не казвам. Знам, че по-пестеливият на думи ти си. Но знам, че винаги премерваш точните слова. Според критерия, който имаш в тебе изграден. И който мислиш, че е с безкрайна трайност. Понякога искам да забравиш поне за миг за правилата, които през годините са закостеняли в теб. Знам, че имаш ти какво да кажеш. Знам... Защото всичко теб говори. Само устните мълчаливо се усмихват. Очите ти блестят и с блясъка ми казват повече от хилядите думи. Ръцете ти ме галят и разказват всичко, което сърцето ти говори тихо. Но разумът ти като страж стои и на устните усмивка само позволява. Но знаеш ли пък усмивката ти как разказва? И тайните ти на сърцето тя показва...
Не спирай да ми се усмихваш! Не скривай блесналия поглед. Ръцете с нежност ти разхождай по тялото ми за тебе зажадняло...
А аз ще се опитам да не питам и не търся отговори с думи от букви подредени...

А днес ти благодаря за прекрасния ни ден! Чувствам се обичана... и без думи...
И много те обичам!
Много...

петък, 13 юни 2014 г.

баланс...

Разговор с приятелка...
- Как си ти?
- Благодаря, добре...
Не написах друго. А исках толкова много да кажа...
Исках да кажа, че търся си баланса. Че го намирам, а после пак го губя... Докато го намеря пак...
Тогава, преди много време, дори години, казвах всичко, което си помисля. Разбиране намирах и мисля, че разбирах. Споделях вълнения, проблеми. С мен споделяше мисли и вълнения. 
Наскоро прочетох нещо, което съм виждала и друг път, но този път дълго се задържа в мен. Смисълът му беше, че е по-лесно да имаме приятели, когато имаме проблеми, а когато сме щастливи те бързо се отдалечават от нас.
Осъзнах, че така се случи с инернет приятелство, но така ми се случи и с реално приятелство... С приятелки... 
Дали тогава причината за случилото се не е в мен? Мислих много. И преди съм мислила защо така се случи. Отговори нямам. Направих няколко пъти крачка с усмивка. Получавам пак усмивка. Но я няма топлината, която грееше в усмивките.
Разбирам, нормално е пътищата да се срещат и разделят. Но когато не знаеш защо, остава болка и горчивина в спомените.
Може би, наистина, чуждото щастие отблъсква...
А аз в търсене, намиране, губене и пак търсене и намиране на баланса в себе си, за себе си, се чувствам добре. Добре съм, защото динамиката значи развитие, усъвършенстване. Динамиката е осъзната и целенасочена посока на жизненост. 
Да, тази вечер балансът е някъде зад завоя... Но аз съм добре, защото си знам, че ако не след ден или два, то след три ще съм пак го открила. Или той мене... ;)

вторник, 3 юни 2014 г.

разплака ме...

Разплака ме...
Миналия ден, когато разстояние ни делеше и само телефон ни свързваше.
Каза ми: - набрах ти две шепи череши, за да ти донеса...
Толкова много ме развълнува. Остави ме без думи и със сълзи в очите.
Днес усетих, колко съм ти липсвала. А ти усети колко си ми липсвал. 
И закусих с най-вкусните череши...
Тази вечер с теб завършихме нещо, което бяхме започнали миналата седмица. Трябваше да го прекъснем заради пътуването. Резултатът беше очакван, но ни зарадва. И двамата.
Прав си, че за да стане нещо, трябва в една посока да гледат двама...  като нас. В такива моменти усещам още по-силно колко сме си близки. Обичам моментите когато правим нещата заедно. Виждам, че и на теб ти харесва...
Хей, прегръщам си те! С много любов! 

.

събота, 31 май 2014 г.

безвремие...

Зелено безвремие ме омагьоса при Драго.
Потапяш се и забравяш...
Забравяш за стреса, забравяш за всичко негативно, което залива дните.
Опитвам да ограничавам стресовите ситуации, негативната вълна по всички канали. Успявам донякъде. 
А местата с красота са истински релакс. Дори и две минути са достатъчни понякога, за да успее усмивката да надделее... И светът е по-красиво и по-добро място с тази усмивка, рожба на цветно безвремие.
Ето  защо обичам да наминавам из такива местенца в блоговото пространство...
Друга усмивка от тази сутрин ме намери при Джейн. Сигурна съм, че тя знае какво иска и ще го постигне. Тя знае как да пази детето, най-истинското, което всеки от нас има, в себе си.
Усмивки има навсякъде около нас, само трябва да сме отворени за тях. 
Напоследък по-рядко наминавам тук /из блоговете/. Едната причина е, че все по-малко публикации има в предпочитаните ми места. Забелязвам как социалната мрежа ФБ се превръща е едно губивреме изпълнено с празнословие и нездраво воайорство. 
Другата причина е лична. Подредих си приоритетите извън виртуалния свят и осъзнаването, че аз съм си най-важна, доведе до отделяне на повече време за мен. Убедена съм, че това време е най-смислено оползотвореното и резултатите ще бъдат за дълго. Това е един път към себе си. И ми харесва...
Харесва ми да се опознавам. Харесва ми да се изненадвам от себе си. А да изненадвам и другите...
В съботния ден времето си е мое. Сега ще се потопя в другото си безвремие - музиката...

четвъртък, 29 май 2014 г.

времето


Времето минава неусетно.
Понякога е тъй забързано и във вихър ме понася. След миг за поглед покрай мен, в безполезности изтекло времето... Времето тече... Колко точно е... тече... изтича... И няма връщане назад.
Смисълът е само в мига Сега. Премигнеш ли и той вече Минало е. Какво по лесно е от туй да се усмихнеш в този миг.
Опитвам в миналото да остават повече усмивки. Необходимост са, за моментите, когато спомените топли търси ги душата. С минало се не живее, но миналото е добра основа за днес и неизвестното ни утре. Миналото не винаги е само цвят и рози. Розите бодли си имат. Затова пък контрастите ни позволяват да отсеем по-красивото, по-топлото, по-важното.
Ами...
Животът е хубав!
Хубаво е!
В душата ми е пролет :)

.

неделя, 11 май 2014 г.

пет години

Години пет броим си днес...
Хубави, щастливи са за нас...
Преди пет години нито ти, нито аз, сме вярвали, че ден като днешния ще имаме. Ден, в който с прегръдка си желаем още много от бъдещите ни години да броим по пет...
Години, в които имахме си всичко. И радост и тъга, щастие и трудности, усмивки и решения, сълзи и вдъхновения, мечти и сътворения... Да, ние с теб си сътворявахме свят само наш и най-прекрасен.
Години, в които се научихме от Аз и Ти да бъдем Ние. Днес мисля си, а вярвам, че и ти ще си съгласен, нашето Ние е прекрасно.
В Ние вече сме едно. В Ние вече цяло сме. В ние се допълваме, но не се обезличаваме. В Ние се разбираме без думи. И чувстваме се без слова. В Ние Любовта е силна и ние силни сме със нея.
Научихме какво е Любовта. Научихме, че крехка е, но и много силна. С нея всичко сме, това което наша същност е.
Заедно мечтите лесно сбъдват се. Дори онези, смелите. Защото има Ние.
Често и Съдбата споменаваме със теб. Не вярваме, че всичко е случайност. Някъде прочетох, че "случайност" е другото име на Бог... /или нещо подобно ;)/
Щастлива съм! 
Благодаря ти, че ми даваш всичко, от което имам нужда! Всичко, за да се чувствам желана, обичана, спокойна, доволна... щастлива! И те обичам! Обичам те с любов осъзната, дълбока и силна...
Каквото и да кажа, ще е малко и бледо подобие на истината. Защото чувствата, които ти пораждаш в мен са неописуеми! С теб сияние съм! И те обичам... 
Пет години... щастие! 
Благодаря ти! 
Днешният ни ден... специален е и незабравим. Една идея твоя, след години вече е реалност. Една красива реалност. 
Щастлива съм, че съм до теб и заедно сътворяваме мечтите си в реалност! Ще го правим и в следващите пет, нали? 
С любов...


петък, 25 април 2014 г.

любовта...

Любовта прави хората...
Тъкмо щях да приключвам за тази вечер с виртуалния свят и... Видях съвсем новата публикация на xabiba.
Върнах се тук, защото се усмихнах. Преди малко си мислех нещо подобно. В ден сив, мрачен, дъждовен, подходящ за сълзлива тъга, само тя, Любовта, е способна с цвят да дари деня.
Да, Любовта прави хората чувствителни. Чувствителни за цвят и радост, за тъга и болка. Всички емоции са по-пълни и чисти. Любовта е голяма, но и най-дребния жест тя оценява. И мисли по-ярки поражда. Всеки тя прави творец на красиво, добро и безценно. 
Любовта прави хората... Хора.

неделя, 13 април 2014 г.

знаеш го, но аз да ти го кажа пак...

Петъчният ден бе с истински живот за всяка клетка моя. Всяка мисъл бе ми вдъхновение и стимул. Всяко чувство бе живот и любов споделена.
Усмивките ми - слънчева зараза те разпръсваха...
Петък - един такъв... прекрасен ден на споделеност, на нежност и любов...
Петък - ден на вдъхновение, идеи и... реализирането им с любов.
Резултатите - някои веднага случили се. Другите в съботното утро търсят си... разрешението ;)
А съботното утро тъй цветно и усмихнато роди се... Слънцето в очите ми видя и ти, при теб тъй лесно се прехвърли. С прегръдки, искрен смях и някои изненади, всичко по-добро е вече.
С поглед сияещ ме погледна ти, засмя се и ми каза: как усмихваш се... 
Усмихвам се, защото с теб щастлива съм. Защото в сърцето ми ти огън си запалил и топлиш ми душата с Любовта.
Посмяхме се на изводи направени в движение :) Аз може би понякога съм малко вятърничава. Но ти си  земен и понякога ти трябва от моят полъх на въздушност. На мен пък ми е нужна твойта земност. Значи всичко ни е наред щом заедно сме с теб... Аз без теб не мога, ти без мен не можеш. Допълваме се двама до цялостта единна...
С ей такива мисли посред нощ съм. Усмихвам се на усещанията ни за цялост и за нужност. 
Не знам какво ни чака утре. Но знам едно - хубаво ще бъде! Ще бъде, защото искам го, защото искаш го и ти... Ще бъде, защото все по-често и по-осъзнато е усещането ни за НИЕ... А то е... толкова прекрасно...
Аз в мечтите наши вярвам. Лесно е да повярваш и ти. Опитай! Щом двама вярваме, по-лесно ще им бъде те да се изпълнят...

като очите ни, когато отразяват синьото на пролетно небе...

петък, 11 април 2014 г.

усещане...

Когато си загубил посоката в своите мисли...
Когато физическа болка замъглява ума...
Когато не знаеш от какво боли повече...
Когато в безнадеждност звъниш на този, когото безумно обичаш... защото тези, които уж до теб са, не забелязват, че от болка изгаряш...
Когато звъниш и не очакваш нищо... просто звъниш... освободен от очаквания ти чуваш - как си, защо ме измъчи с мълчание?...
Тогава разбираш, че болка и самосъжаление са отключили вратата за гадния ти егоизъм... изпитваш вина, че притеснил си човека любим... Но разбираш и...
Да... ти усещаш любовта... Усещаш без думи, че обичан си също... И е време да спреш с въпросите тъпи...
Разбиране... Усещане... Кое ли е по-вярното тук?  Разбирането за усещане... или усещането за разбиране... или...
Как се разбира любов?
Как се усеща любов?
Всъщност, най-ценното тук е Любовта... 
Любовта е... 
И ще бъде...


сряда, 9 април 2014 г.

от самота...


 .


казваме, че ни боли от времето,
а всъщност ни боли от самота...

.

понеделник, 31 март 2014 г.

доверието...

Доверието...
За доверието е казано, изписано...
Доверието, което се усети... е толкова вълнуващо. И някак задължаващо.
Задължаващо в онзи хубав смисъл, в който осъзнаване и чувственост се сливат...

Доверие се дава. Доверие се приема. Доверие се изгражда. Доверие се твори. Доверие се осъзнава.
Доверието е като цвете. 
От семенцето повярвало на зов на пролет се ражда стръкче свежо, крехко и невинно. От слънчеви лъчи почерпило е обич и бързо то пораства силно и устойчиво на бури.
Доверието е като Любовта...
Доверието Любов е...
Любовта Доверие е...
 
.

петък, 21 март 2014 г.

надеждата...

След прекрасния вчерашен следобед... Днешният ми ден е тъжен... Понеделникът е толкова далече...
Необичаен е денят ми, непредвидим от задачи разни, от срещи по необходимост и не съвсем... С дума една - неорганизиран ден.
С усещане за обърканост, неудовлетвореност и умора. И едно безсилие за нещо смислено...
Знам, че ще се стегна. Ще си подредя остатъка от този ден и дните следващи. До понеделника... Когато пак ще бъда с теб. И нищо и никой не ще ме разбалансира. Защото ти си ми усмивките, които са ми най-добър  баланс. 
Сега... когато чух  гласът ти топъл и прегръщащ, ми е по-добре. 
И ще се усмихна, защото имам теб...
А пролетта е... нашето начало... 
И всяка пролет ще е нашата надежда...
С надежда и любов съм...

--- --- ---
Знам, че при Драго винаги намирам своите настроения. Така беше и днес. Завърших с многоточието и... отидох да намеря днешното си настроение. Поставих снимката и когато копирах линка за връзка видях... заглавието... надежда... Случайно ли е?... Усмихвам се и... отивам да си пусна тото ;)

сряда, 19 март 2014 г.

исках да ти пиша...

Пролет е...
Усещането за пролет променя и владее мислите и чувствата.
Хубаво е когато в очите ти виждам особения пламък на ентусиазма ти. Желанието ти да довършиш нещо, което си планирал преди години, те прави по някакъв начин оптимист. А това ти прилича. 
Спомням си, преди четири години, бях до теб когато реализира друг свой замисъл. Беше хубаво да те виждам устремен и уверен. А ти беше безкрайно удовлетворен. Разбира се, че неспокойният ти дух не ти позволи това усещане да запазиш за по-дълго. Ти винаги искаш още и още.
След това бях свидетел на реализацията на други твои идеи. Щастлива съм, че ги споделяш с мен и ми позволяваш да бъда част от твоите мечти и тяхното сбъдване. Щастлива съм, че понякога и аз имам участие. Знаеш и усещаш, че го правя с желание и много любов. Мисля, че ти харесва да усещаш подкрепата ми. А тя е резултат от взаимното ни доверие...
Понякога ми се иска да направя нещо, за да виждаш по-често дребните неща. Да успееш да се зарадваш и на нещо, което не е толкова голямо, колкото е в мечтите ти. Дали някога ще успея да те убедя, че успявайки да видим, да усетим и да сме благодарни за малкото нещо, след време ще получим много повече.  Знаеш, че ще се опитвам... Защото усмивките, които греят на лицето ти когато съм до теб и те изненадам с нещо са най-ценното и смислено нещо, което мога да правя за теб.
Пролет е...
Нека винаги пролетния копнеж да изпълва душата ти и усмивките да озаряват дните ти. И щастието ще бъде с нас... Повярвай ми... Аз го вярвам с цялото си сърце. Едно сърце, на което ти позволи да усети какво е Любовта... 
Пролет е...

неделя, 9 март 2014 г.

неделно ми е...

От съботно-вечерни вече са неделни мислите. Но неделята след седмица е...
Изненадвам се за кой ли път от скоростта на времето. Времето, което часовника като въртележка извъртява. Календарът ден след ден препуска. 
След изненадата паниката се намества, че може би пропуснала съм нещо. А смисъл няма ни от изненада, ни от паника. Дори са вредни. И двете. 
А днес денят беше приятен, релаксираш, усмихващ. От ония дни, когато всички притеснения и грижи си оставям до вратата и бързо излизам навън. Даже слънце се опита да ми се усмихне през плътните облаци. Но това ми бе достатъчно, за да заредя настроението си с изкъпана пролет, напъпила във всеки храст, във всяка тревичка бързала да разцъфти. 
И няма никакво, ама никакво значение, ако някой се опитва да ме провокира, за да си намеря тъмните мисли и бодливите настроения. 
Днес сред зеленото /най-зеленото/ на пролетната поляна си намерих детелинка. От ония дето са дефектни ;) и си имат четири листенца. Дори и природата ми казва, че съм щастливка. Е, аз си го знам, то си се  подразбира, ама все пак... друго си е да ми се напомни :)
Сега се усмихвам и съм изпълнена с едно особено спокойствие. Точно от такова имам нужда. И факта, че го осъзнавам, приемам го и му се наслаждавам, ми подсказва, че всичко ми е наред.
Така де...  Сега искам да направя нещо много хубаво за себе си. Защото си го заслужавам :)


събота, 1 март 2014 г.

едно ми е... или съботно-вечерни-първомартенски размисли...

Едно ми е...
Студено, сиво, ревливо, уморено, мълчаливо... Едно такова... като никакво...
Не искам тук да идвам когато съм такава. Но друго място толкова си мое нямам. 
Туй ми е първото и най-любимо място. Тук съм всичко и съм цяла. И в друго място, дето си го имам, пак съм аз си. Но част една от мен не може другаде да се разкрие. Всяко мое място ме допълва и ме прави... мене. 
Но тук, в любимите Земи... се разпилявам с помощта на вятър пролетен, а после се събирам с майски дъжд. Губя се в мъглите октомврийски посред юли и се намирам в преспите на януари. Топлият септември ме смразява, слънцето на февруари ме изгаря. Ей такива са... Земите мои...
Не, не съм се раздвоила, нито пък на части повече делила. Като Луната си показвам аз лицето, но и другото, дето е във сянка пак съм аз си. А тук в Земите съм и сянката си и лице огряното от слънце. 
Тия дни не съм се разпиляла. Някак си дори се свивам  в черупка от прозрачност и невидими окови. Не помня скоро усещане подобно. Дали е за добре? Надявам се, тъй както се надявам и вярвам, че за хубаво съм тук, на този свят родена.
Сега поставих заглавието на днешните ми писания. Понякога започвам от заглавието. Друг път последен щрих е то. А днес е по средата.  
Съботата е към края си. Вечерта й също. И първият ден на март е почти свършил. 
А пък аз си размишлявам... 
Размишлявам си за блоговете. За това, че ФБ-то се превърна в говорилня и спамаджийница, където всеки може да намери изява и своята "минутка слава". Е, който търси такава минутка.
Току-що направих сметка. Този блог, първата ми виртуална рожба навършва точно четири години и половина. Не обичам показност и фалш по поводи свързани с годишнини. Но винаги приемам и оценявам жеста от сърце... Такъв жест може да бъде много вълнуващ и неоценим подарък. Толкова за това отклонение.
Мисълта ми, дето ме навести и се поотклоних бе: Започнах този блог, когато се създаваха много блогове. Преди да добия смелост, да реализирам тази крачка, четях и се вълнувах от вече създадените лични местенца. Беше ми хубаво да се разхождам из нови светове, цели вселени...
Един ден и аз се включих със своето местенце, което подреждах с много любов, желание и настроение. Подреждах го според своите настроения, мисли, страсти, вълнения... 
Блоговете били дневниците на двадесет и първи век... Не знам. Може би Земите са повече от дневник. Земите съм... аз...
Напоследък се забелязва затишие в блогопространството.  Всеки си има причини и мотиви да е тук. Днес ми стана тъжно, че още един блог е станал за "поканени" читатели... Е, аз не съм. Аз бях гост и с удоволствие наминавах там и се радвах от сърце на споделеното.  Всеки има право да прави с рожбата си каквото пожелае. 
Земите са моя рожба и аз имам и желание, и нужда да идвам тук. Дали ще пиша, или ще почета, или ще помълча... Винаги след това ми е по-добре.
А Баба Марта вече е тук. Нека донесе много здраве, късмет и слънчеви усмивки!


четвъртък, 27 февруари 2014 г.

страхувам се...

"Не е истина, че човекът, който те обича не може да те изостави. Може! Повярвай, може! Той ще го направи рано или късно, щом отношенията му с теб не му носят радост и щастие. Щом отдавайки се на теб, тръгва против другите и жертва много заради това да бъде заедно с теб, а не получава нищо в замяна. Щом се разочарова, че когато той те е поставил на пиедестал, ти не си му подала ръка и не си го сложила заслужено редом до себе си... А именно благодарение на него сега ти стоиш на този пиедестал... Той знае, че ти не си длъжна да му даваш нищо в замяна, и заради него не си длъжна да рискуваш и жертваш дори и най-малко, затова за него такива отношения са непоносими... Той ще те изостави тогава, когато разбере, че той за теб значи по-малко, отколкото ти за него... Той няма да ти каже нищо и в нищо няма да те упрекне. Ти даже няма да разбереш. Защото е глупаво и нелепо да се проси взаимност и разбиране за любов... Той ще си отиде тихо и мълчаливо, и най-страшното - внезапно! И още по-страшното е, че такива хора никога не се връщат!..." 
 (Оскар Уайлд)
Страхувам се...
Страхувам се... че ставам мълчалива... в себе си... 


 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner