събота, 31 декември 2016 г.

свободата да съм аз

В края на годината всички правят равносметки. Поне повечето.
Не искам да го правя...
Прилича на обещанията от утре, от понеделник, от първи, от нова година...
А утрото е днес. И бяло е. Светлината през прозореца нахлува. Денят ме чака, защо да чакам друго аз?
Ето, затова, няма да го смятам. Животът шарен е, има си от всичко.

Мога да приемам всичко, научих се с годините. На туй опитност му викат. Дали? Научих се да плача, да се смея от сърце. Научих се да падам, а после и да ставам. Да поотупам колене и напред на продължавам. Дали уроците си научавам? Е, поне опитвам се...
Обичам себе си да бъда. И силна съм тогава. Но и маска някога ми трябва, за да се предпазя. Днес ще ми е нужна. Още повече - довечера... Не искам другите да наранявам, а без маска ще го сторя. Знам, това за кратко ще е. А после пак ще съм си аз. Не се харесвам с маска, но днес ми трябва. Все по-рядко в мен я търся. 

Дали ще я загубя някой ден?
Може би тогава ще усетя що е свободата. Свободата да съм Аз...


.

понеделник, 19 декември 2016 г.

не знам...

Не знам... не знам... не знам...
Всичко ми е объркано... 

Мислите си не събирам. Делата разпилени. Чувствата заспали.
Не знам каква да я мисля. Не знам от къде да я захвана. Не знам кой и защо ми е.
В една такава дупка, не, пропаст цяла е, в която ден след ден пропадам... А дъно се не вижда.
Сигурно много ще ме заболи като стигна до дъното. Скоро ще бъде, предчувствие такова ме владее.

Сигурно болка трябва ми, за да ме освести. За да се събера. За да се подредя. 
Не знам... Не искам и да знам... Искам само да си бъда аз. Една такава спокойна, тиха и добра. Защото съм това. Или съм си разпиляна, объркана и сега съм себе си?... Не знам...
Когато в ред се подредя ми липсва лудостта на разпиляната. Когато разпилея лудостта си, липсва ми реда. Коя съм аз? Защо в двете крайности се хвърлям и все ми нещо липсва?
Нима не мога реда да събера с разпиляността си и в баланс да бъда. Казват, че и хаосът бил подреден... Защо не мога моят малък хаос да почувствам подреден. Защо потъвам, защо пропадам в бездната бездънна?
Дали ако заспя ще се събудя в утро подредено. Утро, в което ще съм мила, нежна и добра. Утро, в което някой ще попита "как си, мила?". Утро с усмивка слънчева да ме дари. И нежността на две думички да ме изпълни. Пак се размечтах...
Мечтите вече трябва да си прибера. За друг живот да си ги подредя на дъното на куфар стар. Когато няма да си спомням болката от този и няма пропасти да има. 

Сега... било какво било. С мечтите сбогом да си взема. И със сивото да се сдобря. Защото вече сиво ме очаква...
Не знам... 
Не искам и да знам...
Може би ще ми е по-удобно в незнание да се завия... От знанията полза няма... Какво като знаех до сега? Знанието болката усилва. Не искам да боли. Не искам аз да знам...
Не знам...

.

вторник, 20 септември 2016 г.

за кризите

Кризите са неизбежност. 
Не вярвам някой да си ги пожелава, но те са факт в живота ни...
И всеки от нас реагира различно. Някой се примирява, друг прави опити да възстанови равновесието, трети започва на ново да гради.
Мислех, че "кризата на средната възраст" е понятие, което се отнася за непознати. Оказа се, че е твърде близо до мен, до приятелите ми. 
Щом е факт, трябва да се намери адекватното решение. Рецепти няма. Съветите са субективност на собствената камбанария.
Може би това е момента на депресиите и другите подобни състояния. Сега, когато си мисля, че моята "криза" е преодоляна мога да се обръщам назад без болка.
Болка няма, но понякога намирам неудовлетворение, усещане за празнота, за незавършеност. Всъщност, едва ли може да търся завършеност. Завършеност е еквивалент на някакъв край. Единственият край, който бих понесла е край на нещо нежелано, лошо в дните ми. Без да съм максималист в очаквания, си мисля, че няма чак толкова лошо нещо, за което да искам край.
Мисля, че най-важното е да има равновесие. Равновесието е хармония. Хармония  в мен, край мен. Край мен - до толкова до колкото зависи от мен. Понякога много, понякога никак. Каквото и да е, трябва да се приема.
Мисля, че достигнах някаква зрелост, да кажа "мъдрост" е твърде силно, когато успявам да приема това, което се случва край мен и това, което се случва в мен. Не съм толкова идеална винаги, но в повечето ситуации постигам баланс. Понякога се вбесявам за някоя дреболия, която не заслужава ни секунда от вниманието ми, а аз й отделям понякога дни. После приемам това за пореден урок и продължавам с моята си усмивка напред.
Напред... Кой да каже къде е напред, къде е назад, къде е правото, къде е грешното?... Днес може да е едно, а утре посоките са други. Опитвам се да приема, че точно там, накъдето ме водят дните ми е моето напред и моето право...

Искам да бъда винаги убедена и уверена, че заслужавам само най-доброто от живота. Търся го, намирам го, постигам го, губя го и пак намирам... Животът е пътуване с препятствия. Най-трудно преодолими са тези препятствия, които сами си поставяме. Така ще да е, сигурно защото сме максималисти. Искаме всичко или... всичко.
Всичко... А от колко имаме, всъщност, нужда...?

Заслужава си да се помисли за необходимостите, за ценностите, за суетата, за... хармонията в нас...
А кризите... те ни връхлитат и от нас зависи как и кога ще ги изпратим...

понеделник, 13 юни 2016 г.

ставам...


Събуждам се и осъзнавам, че и юни се изнизва... 
И ми става тъжно... 
И някакво неопределено неудовлетворително, с чувството за загуба...
Загуба, недостатъчност, липса... все по-често ги усещам в дните си. Не ми харесва! Изобщо!
Знам, че промяна трябва, а не знам от къде да я започна.
На моменти се улавям, че ми е удобно по течението на дните да се нося. И това ме плаши. Плаши ме с безидейността, безмотивираността, бездейността...  Може би защото е нормално да е плашещо това състояние на духа  на безизходност...

Състояние на духа... Все по-често се улавям, че далече е духа ми... Душата спи си в мен и даже не сънува. А мечти - съвсем забравила е да мечтае... Не!
Това не е добре. Изобщо! И промяна трябва! Не утре или другия месец! Днес! Веднага!
И все пак... Откъде да тръгна? Една крачка ми трябва за начало. Само една...
А после ще е лесно, пак една, и още една... Сигурна съм - ще се водят...

Дали  добро начало е да стана? И да направя нещо, което истинска усмивка ще роди?
И без очаквания да съм. Сега съзнавам, че те, очакванията най-често ме спъват...

Така...
Ставам! 
И променям посоката... 

четвъртък, 12 май 2016 г.

за смисъла

За смисъла замислям се...
И все по-често не откривам го. С въпроси се заливам, а отговорите ги няма. 
Влияя се от време климатично. С него се променям от слънце до мъгла. И губя се в мъглите си...
Оптимизмът ми се изпарява с помощта на негативни течения, които ме заливат целенасочено или случайно. Отрицателните мисли на най-близки ме блокират и обезсилват. В опит да помогна, аз губя себе си.
Как искам да се събера с искри надежда, които все още имам в себе си. Да се намеря искам сред заплетените мисли с мен. 

Знам, че само аз мога да го сторя. И не "за" някой или нещо, а само единствено "заради" мен.
Точно сега и идея нямам как да го направя. Не, не е вярно. Идеи имам много, може би неизброими са. Но това сега не ми помага. Искам да се хвана в една, едничка само. Като удавник за сламка... Не ми харесва тази асоциация, но сама дойде. Ще трябва да я изгоня, да я залича.
Трябва да се намеря такава, каквато същността ми е - усмихната,  добра и цветна. Сивото добре е да си ходи. В търсене на същност моя...  Знам, познавам я добре, но защо на криеница с мен играе тя? Нима детето в себе си загубих? Жената в мен не може без детето... 

За смисъла замислям се... Знам го де е. На ръка разстояние е... в мен...
Добре...
Усмихвам се сега, макар и криво, вяло, сиво... Насила е... Но искам да се намеря, значи всичко е необходимо - дори усилие да бъде, ще си заслужава.
За смисъла замислям се... 
И ще го намеря... в мен... 

.

сряда, 3 февруари 2016 г.

любовта е...

Любовта не е само смях и рози. Не и само сълзи и тъга. В любовта има всичко. По много. 
Любовта е вдъхновение. И страст. Тя е помощ. И е грижа. 
Любовта днес е вятър непокорен. Утре ще е подредена в тишина. Непредвидима и очаквана е.
Любовта е чудо. И е ежедневие. Тя вълшебна е магия. И обикновеност делнична.
Любовта живот е...
Любовта е много думи. И мълчание. Прегръдка. Бягство. И подадена ръка. 
Все любов е...
И аз любов съм... С твоята любов...

вторник, 19 януари 2016 г.

боли...

Днес боли от студ. И от усещането за ненужност.
От болка иде ми да вия.
Но учейки се да оцелея, само се събирам в себе си и се затрупвам с работа ненужна. Затрупвам се със самосъжаления и упреци ненужни. Не трябва... Не мога... Не знам...
Не знам как да продължавам. А трябва... Но не знам...
Мислите ми се заплитат във въпроси без отговори: Защо боли от обич? Защо ненужна станах? Колко още от себе си мога да дарявам без да усещам отговор? Аз ли съм това? Какво бях? Какво ще стана? Как да задържам оптимизма си след заливане с негативизъм?  Дали изобщо липсвам аз на някой? ... на него?
Защо...? Какво...? Как...? Колко...?
Въпроси, а отговори нямам...
Едва ли ще получа...
Сега, за да не се побъркам от въпроси и от болка, пак в работа ще се заровя... Макар да не помага...

.

събота, 16 януари 2016 г.

надежда...

Навън вали...
И сняг натрупва...
Но пролетта намига със усмивка...
И в мен надежда мъничка расте...
Надежда с топлина родена...
С прегръдка нежна...
Искам пак да бъде пролет в мен. За да съм добра. 
Искам пак да бъда слънце. За да се усмихвам. За да се усмихваш ти...
Прегръщай ме и ще бъда истинска и цяла... 
Ще бъда Аз... 
Каквато се обичам... 
Каквато ме обичаш... 


.

неделя, 10 януари 2016 г.

не знам...

Не знам...
Но знам, че тъй не може да продължава.
Не може да съм все със сълзи на очите...
Не искам да съм в пропаст бездънна...
Не искам да самосъжалявам по цял ден...
Искам си слънцето.
Искам си усмивките.
Кой ми ги отне? Защо ги скри от мен?
Защо боли ме любовта?
Не искам...

.