сряда, 17 август 2011 г.

пътят ми...

.
Tолкова особен се оказва пътят ми към себе си...
Труден на моменти, друг път е в полет...
До един момент животът тъй ме бе понесъл, че всички други бяха важни, a за мене... ако остане време...
Преди... скоро... времето започна край мене да препуска, със скорост сякаш удвоена. И разбрах, може би по-вярно е, че осъзнах, че аз съм също важна...
Тогава аз разбрах, че далече съм от себе си... от същността си...
Път поех напред... на среща със себе си... Понякога вървях назад... а после, уж напред... завои с невидимост пред мен се заизвиваха... а после пътят прав се очертава... и пак напред, назад, наляво и надясно...
Но пътят е вълнуващ и неповторим. Само мой си, както и аз съм уникална...
Сещам се за една притча... Един човек вървял с Бог по пътя си. Един ден се обърнал назад и видял две следи. Но забелязал, че понякога следите били едни. Тогава попитал Бог, защо когато му е било най-трудно, е бил сам... Бог му отговорил, че тогава той, Бог, го е носил през трудностите...
Сетих се за това, когато исках да напиша, че понякога имам усещането, а то е толкова натрапчиво, до някаква невероятно силна степен на сигурност, че Съдбата /или както и да се нарича/ е с мен. Усещам нейната подкрепа за действията си. Действия понякога далече от логичността на разумното...
Пътят... Пътят към себе си... Пътят към другите... Пътят на живота... Пътят...
Пътуваме от онзи първи миг, когато дъх поели сме... и ще пътуваме... до сетния си дъх.
Пътят избор ли е... какво значи избор... Избори правим всеки ден, дори не ги и осъзнаваме... Колко избори важни сме направили в неосъзнатост?
А когато осъзнатостта ни посети, какъв е изборът... поправката възможна ли е... Въпроси...
До тук с въпросите за миналото време. Въпросите за утре неактуални са.
А днес въпросите излишни са. Защото има днес, има тук, има сега...
Днес и тук, щастлива се усещам... 

6 мнения:

Анонимен каза...

Когато много ми дотегне и се стигне дотам - да си помисля, че Асан и той е хора, все съм обърквала пътя. Ние сме щастливи само когато поставяме интереса на близките ни по-високо от нашия. Грижейки се за другите, Вселената ни отвръща аналогично. Ала започнем ли да се вглеждаме твърде често в огледалото и да си мислим, че ние сме по-важни, рано или късно всички около нас се отзовават със същото. В природата винаги настъпва равновесие, мила Амазонке. Сегиз-тогиз бива да се върнем на кръстовището и да преизберем наново пътя.

Aqua

Amazonka каза...

Да, Вселената ни отвръща със същото. Да, щастие е да се грижим за другите и съм щастлива, че имам тези други. Но не съм съгласна, че техният интерес трябва да е по-високо от моя. И не е необходимо да се вглеждаме и мислим, че сме ПО-важни. Никой не е по-важен. Важността е еднаква за всички. Може би хармонията е там, където намерим баланса на себеотдаване на другите и вниманието към себе си.
Съгласна съм, че природата търси равновесие. Но понякога не ни позволява да се върнем на миналото кръстовище...
Пътят ни и целият ни живот, мила Aqua, е търсене на баланса...
Такива са ми разните мисли в последно време. Може би и те ще претърпят еволюция...
Да се усмихваме повече! :):):)

Анонимен каза...

Амазонке, няма нищо случайно. Анализирайки своя и живота на другите, се убедих напълно, че всеки човек си заслужава съдбата. С всички радости и несполуки, които я съпровождат. Незнайно защо, винаги когато го кажа, предизвиквам агресия у хората. Очевидно не им харесва да понасят отговорност за действията си. Наложително е много да внимаваме какво вършим и по-добре да разберем навреме - че на Господ лоши хора не му трябват и на никой не е останал длъжник. Ако мислим повече за другите и по-малко за себе си, съдбата започва да ни обгрижва. Това исках да кажа с първия пост - в резултат на изпитано и преживяно.

Ех, ти - с тези твои непостоянни настроения. Животът е хубав и страшно справедлив към всички, затова намали малко скоростта и се отпусни по течението ;) Да правим каквото трябва и ще имаме време за всичко.

Zvetanka Shahanska каза...

"Пътят ни и целият ни живот, мила Aqua, е търсене на баланса..."
Напълно се съгласявам с целия пост и коментарът ти Амазонка! Равновесие!

Amazonka каза...

Ееех, настроенията... и те май си търсят баланса...

Благодаря, Цвети!

Много усмивки и повече слънчеви настроения ви желая, момичета!
:):):)

Г.Ф.Стоилов каза...

Пътят ни е низ от радост и тъга, веднъж заспиваме със сълзи в очите, друг път се събуждаме с усмивка, но неизменно продължаваме напред.
Пътят на човек е като изкачването на онзи клетник, който е трябвало да бута голям камък към върха на планината - често му се случава да се търкулне назад, с опасност да го смаже, но човек винаги има възможност за ново начало и отново да поеме към върха.
Друг е въпроса какво ще прави, след като стигне :)

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner