четвъртък, 31 март 2011 г.

къде съм...

.
Сън и безсъние...
Умора и унес...
Денем и нощем...
Главоболието не пита, а пристига и оплита всичките ми сетива.
Трябва ми време после да се намеря, да се събера...
И пак...
До кога тази въртележка ще ме води и диктува дните ми?
Уморих се...
Вече се уморих...
.

сряда, 30 март 2011 г.

розово ми е...

.
Днес ми е розово!
Днес... Е, вече е утре и е безумно среднощно време, но си обещах да не гледам никакви часовници.
Въпросът е: - Защо пък розово?
Отговорът: - Не знам. Така го усещам...
Розово, рози, чай, любов...
И хубави емоции, споделени с милия...
А думите бледнеят пред цветността на настроенията.
Настроения, споделени в иначе мрачния и дори дъждовен ден. Нищо външно, в този ден, не можеше да помрачи извора на чувствата, които са истинските владетели на усмивките и на щастието.
А щастието бе с мен, бе в мен, бе край мен... и още е у мен, с онова желание да си го гушна  и в спомените си да го пилея. И в мигове на самота и мисли тъжни ще си го събирам и ще си ме топли. Сили ще ми дава до другия ми миг на щастие, изгряло в ден на изненади.
Изнизват се дни. Редуват се мигове цветни, със сиви такиви. Слънце и дъжд в сърцето се сменят. Живот е това и аз си го искам вълнуващ и бурен. Копнея за пристан и тихи води, в някои дни от умора превзети. Със заряд за живот са дни като днешния. Ще го пазя и пак да се повтори ще искам. И скоро пак ще случи. Защото много го искам...
Искам...
Разбира се, че искам това, което ме прави щастлива. Което ме в полет понася...
Някой, някъде е казал, днес ще го цитирам по памет - Ние сме ангели с едно крило, за да полетим, трябва да се прегърнем... 
А полетът... най- хубавото усещане... Усещане за другия. Усещане за заедност. Усещане за сигурност. Усещане за значимост.
Розово ми е... Полет в розово... Ухание на рози... разцъфнали във мен от любовта...
И прегърнато ;)
... ... ...

-----------------------------------------
Снимката е на Цвети. Надявам се да не ми се сърди, но е толкова неустоима с настроение, че си позволих да я споделя. Благодаря, Цвети, за настроенията, които създаваш с твоите снимки!
.

събота, 26 март 2011 г.

опити за оптимизъм...

.
Опити...
Ами, да... опитвам да си намеря оптимизма. И усмивките, ония заразителните, от сърцето извиращи.
Днес ми е по-лесно. Със спомена за вчерашен следобед... С по-малко "постоянни" дразнители ;)
Денят бе пролетно усмихнат. Усмихвах му се и аз. Търсех и намирах усмивки във всичко край мен. А където ги нямаше... просто подминавах.
Утрото ме повика още в ранни, за съботния ден, зори. Последвах го без колебания и не сгреших. Заряд природата ми даде. Късметлийка съм, че имам тази възможност, така близо до мен.
Последва време, което ми се губи. Губи се, защото рутинни задължения извършвах. А после...
После пак в прегръдки на гора и на поляни се оказах. Със слънцето флиртувах. С клонче от кипарис се закачах. С теменужен аромат се напоих. Маргаритина полянка ме омайва. Полъх на ветрец  прегръща ме с омая.
Пролет... Цялата съм пролет...
.

петък, 25 март 2011 г.

по течението...

.
По течение се нося...
Течението ме носи...
Накъде? Не знам. Май не искам и да знам.
Опитах срещу течението да поема. Силите ми ме предадоха. Сега течението ме носи. Една такава бездейна и безидейна... Дали не е удобно?
Течението ме е поело и приело, и обзело, и размило... Няма я цялостта ми. Измита и отнесена. Ще я настигна ли? Някой ден...
И мислите ми  течението отнесе. Без тях е по-добре. И по-удобно е. И по-спокойно.

Кого ли заблуждаваш, мила? Само себе си! И за какво ти е? Да, и ти не знаеш. Или пък знаеш?

Течението... не е моята стихия.
.

четвъртък, 24 март 2011 г.

границите...

.
Очаквания, желания, намерения, реалности...
Къде са границите?
Съзнавайки безсмислието да се кахърим за миналото и да се притесняваме за бъдещето се опитваме да бъдем и да живеем - тук и сега. Търсим смисъла днес, а не вчера или утре.
В опитите си да бъдем днес, значи ли, че трябва да се откажем от желанията си, от очакванията си? Нима мечтите са забранени?
Много написани и казани неща има. Някои са откровени глупости. Други са невъобразимо сложни и невъзможни. Истината? Тя разбира се е някъде по средата. А може би са ИстинИ!
Някога спорех, че Истината не е единствена. Няма никаква логика да е. Друга тема може да е. Днес ми е за друго.
Търсейки своята истина трябва да отсяваме невероятно по количество информация, която, буквално, ни залива. Не сме безгрешни, задължително е да сгрешим. И още по-задължително - да се изправим и да продължим. А защо? За да бъдем! За да бъдем себе си!
Един въпрос ми загложди след последното изречение.
Кога сме себе си? - Когато сме щастливи!
Да, щастието е наша същност. Най-естествената ни форма за съществуване - да бъдем щастливи! Всичко друго е някакъв компромис.
Е, без компромиси не може, но все пак има и граница... понякога тооолкова неуловима.
Щастие... какво да му описвам, всеки знае го. В онзи миг на полет и на цялост... и на себе си...
А границите... те са там някъде... понякога ги търся...
Но не искам да ме ограничават...  да бъда...

.

сряда, 23 март 2011 г.

пъзел...


Сън в цвят - така се казвал пъзел...
Как да подредя моя пъзел?
Пъзел в цвят ли е или в сън?
Сън в цвят или цвят в сън...
Причини за безсънието има сигурно хиляди. Вероятно сто ще си намеря и за мен. Но това какво ме топли? След поредна нощ без сън...
Обяснения си търсех и намирах. Причините отхвърлях по една. И пак достигах до нощ безсънна...
Уморих се... Уморих се причините да търся. Уморих се да мисля позитивно. Уморих се да си намирам занимания сред нощ и да се правя, че така ми е добре, защото в мир съм. Защото смислен час съм имала, а други са си го проспали.
Ето, признавам си. Спи ми се. Ужасно ми се спи. Искам да спя...
А сънят ми бяга...
Пристига в час нормален за спане. Привлича ме, омайва ме и в прегръдките му се предавам с доверие безкрайно. Само час или пък два, след този флирт неустоим, изхвърля ме сънят със трясък. Изхвърля ме самотна в нощ студена. На всичкото отгоре, цветния ми топъл сън превръща в студен кошмарен дъжд от мисли най-заплетени. В следващите час и два, и три, в опити да разплета, и да подредя, се лутам. Непрогледна е мъгла в трескавия ум, в душата искаща да спи.
Таз мъгла ще се разсее с изгрева на новия ден. Ежедневни грижи ще ме понесат напред. Днес ще издържа, няма как, но утре? А следващият ден?
Защо са пак тез въпроси без да спират, не се ли умориха като мен? Сън не искат ли?
Ако им попея, дали ще ги приспя, както бебе се приспива... Ако ги гушна в топлата прегръдка, дали ще...
Сега пък мислите с въпроси нейде се покриха. Останаха ми само нервност и умора. И таз умора толкоз е голяма, че за сън и дума няма...
Пъзел... сън... цвят...
Или пък:
Сън... пъзел... цвят...
Или пък...
...

.

понеделник, 21 март 2011 г.

първа пролет...

.
Кафе с лале...
Ей, от това имам нужда...
Горещо, силно и ароматно кафе да ме събуди.
Слънчево, свежо и уханно лале да ме усмихне.
Първа пролет е!

Искам да прегръщам и да ме прегръща...
Искам да целувам и да ме целува...
Да мога да обичам, без да...

Пролет е!
И всичко е възможно!
.

неделя, 20 март 2011 г.

предпролетни мисли...

.
Едни такива... предпролетни мисли ме преследват...
Пролетта идва, очакванията са, че ще се чувстваме по-добре. Определено повечето слънчево греене е с положително влияние. И все пак има доста дни с мъгли. Едни такива сиви и мрачни дни, в които и мислите са сиви.
Пролетните ветрове са непредсказуеми. Ако днес южнякът ни е донесъл оптимизъм и слънчево настроение, то утре същият, ни скапва и помита в най-тъмните ъгли на дните.
Климатичното време е непредсказуемо, променливо. Влияе ни все повече и повече. Май и ЕГН-тата с годините стават по-чувствителни на тези промени. Вероятно и луната, с циклите си ежемесечни, влияе с неуловима сила. Неуловима и необяснима, независимо, че писания се роят безброй.
Оптимистична натура съм. Поне така си мисля. База за сравнение, разбира се, могат да ми бъдат само околните ми. Понякога усещам, че и моят оптимизъм някъде се губи. Но пък си го търся и няма да се откажа от него.
Не се отказвам, дори искам да го споделя и с други. В опитите си, не знам докъде успявам, не искам да преигравам, искам да съм само искрена и всичко дето ще го кажа да е истинно. Успявам ли? Не знам...
Неизбежни са спадовете в живота ни. Кризи ни застигат. По течение се носим.
Но неизбежни са и успехите ни. По стълбицата професионална... по онази с лични отношения... по другата - с роднините...
Стълби и стълбички пред всеки има. Понякога изглеждат стръмни, но поели с упоритост и усърдие, върхът оказва се съвсем достижим. Важното е да се не откажем, подгонени от неопрадвания ни страх. Друг път стълбата лесна ни изглежда, ще я качим на шега дори. Оказва се, че трудни са ни стъпалата, подготовка ни е необходима, сериозна... И пак упорството е ключ за нея.
Животът всичко може да ни поднесе. От нас зависи как ще го приемем. Уплашим ли се... страх ще ни преследва във всичките ни дни и всичките дела. Ако спокойно си приемем всичко, разум и сърце да се научим  да слушаме... лесно ще е... даже като песен.
Понякога дори си мисля, че животът и втори шанс ни дава. Но дали успяваме да го разберем, да се възползваме? Или пък се заблуждаваме, че ни е даден и в опит да се "възползваме" сътворяваме куп грешни ходове, които са непоправими? Знам ли?...
В разни мрачни дни, когато светлинка се никъде не види, не искам да се аз предавам. Все си търся нещичко, което да смени цвета. От цвят и цветност имам нужда. Със сигурност не само аз. Никак не е лесно. Защото ако днес дъгата се открие с нещо, то утре друг ще е ключът към цветността.
Търся този ключ и експерименти правя. В книгите дебели търся мъдростта, а някога се тя намира в перце от вятърничавост, притаена в душата непокорна. Ех, таз душа... защо ли се не спре, поне веднъж да разбере правилата на играта. Играта дето се Живот нарича...
Играта е Живот... Животът е Любов... Любовта е...
Пролет е навън. Все още плаха, но устремена във всеки стрък и цвят. Много скоро ще разкрие феерията своя от настроения, цветове и чувството неопределимо, което само пролетта си носи. Чувството за жизненост, за сила, за любов необяснима...
С ей, такива, мисли някакви, в деня неделен, мързелива привечер... денят преди пролетта официално да пристигне...
.

петък, 18 март 2011 г.

едно писмо...

.
Има дни... и дни...
Сив и мрачен, даже и дъждовен ден. За оптимизъм повод трудно се намира.
Колко малко трябва да се промени денят. Само ти! Ти!
Денят с теб е винаги различен, светъл, топъл и оптимистичен.
Денят ми с теб понякога е низ от крайности, които ти заплиташ в свят омаен.
Днес... отново ме поведе...
Специална се почувствах... и все още чувствам се такава.
И не забравяй, специалният за мен си ти!
И си те обичам! И си те искам!
.

сряда, 16 март 2011 г.

край гората...

.
Край гората сутрин е вълнуващо.
Носейки в себе си нощната тишина и унеса от съня, срещата с природата ми дава истинското събуждане.
За час съм в свят по-добър и по-усмихнат.
Усещам, че се усмихвам на птичия хор, неуморен, огласящ гората.
Усмихвам се на слънчевия лъч, закачливо  промъкващ се между клоните.
Усмихвам се на реката, която бодро се спуска между скалите.
Усмихвам се на зелените тревички - крехки, но упорити и силни, надигащи се от земята покрита с миналогодишните спомени.
Усмихвам се и за час забравям за всичко. /поне се лъжа, че забравям/
Природата, навред край мен, се събужда и бодростта й е заразна. Искам тази зараза... Всяко стръкче, всяко клонче, всяка буболечка, всяка птичка, всяко камъче дори, се раждат за новия сезон.
Раждането случва се сега, пред погледа умислен. Една магия, видима от всички, случва се... Но дали всички я виждаме с поглед осъзнат. Унесена в грижи ежедневни, умислена с мисли, най-често непотребни, нужда от прераждане усещам в мен.
В дните ми последни, мъка наслои се с мисли, параноични на моменти. Не искам ги, но все се връщат в мен. Защо привличам ги, когато осъзнавам, че ненужни са ми?
Край гората светло е и просторно. А в душата ми е мрачно и усойно. Сутринта, за около час поне, тези контрасти се размиват. Светлина в душата ми прониква, дали ще успея да я задържа в деня... Толкова го искам.
Неспокойно в мен е...
И в гората също... Зад привидното спокойствие, работа кипи за нов живот. Слънчево е и оптимистично...
А в мен?...
... ще си покаже...
.

вторник, 15 март 2011 г.

сиво е...

.
Сиво ми е...
Просто  сиво...
Защото денят  е без слънцето ми...
Защото животът е гаден...
Защото се крия...
Защото иначе животът ще е още по-гаден...
Защото така "трябва"...
Защото така го искаш, може би...
Защото съм луда...
Защото те обичам...
Защото друго не мога...
Защото искам много, може би...
Защото очаквам много, може би...
Защото...
Сиво ми е...
Сиво е...
.

неделя, 13 март 2011 г.

децата ни...

.
Децата ни са всичко в този свят.
Дават смисъл на живота ни.
Желани ги посрещаме в този свят.
С желание ги водим напред.
Помагаме им да си стъпят на краката.
Опора във всеки миг сме.
Учим ги на самостоятелност.
Решения да взимат и отговорност да понасят.
Заричаме се, че ще бъдем по-добри родители от нашите.
Обещаваме си с обич да ги възпитаваме.

А един ден...

Защо е усещането - някъде сгреших?
Защо се питам - добър родител ли съм?
Защо си мисля - провалих се и в това?
Защо? Защо? Защо?
.

събота, 12 март 2011 г.

промяната...

.
Каква промяна само ден се случи...
Сутринта - дори не се чувствах от умора, необяснима...
Следобед - такъв прилив на енергия и настроение, необясними...
Наистина нямам никакво рационално обяснение за случилото се. Освен гаданието, че ми влияе рязката смяна на времето. В момента, в който вероятно циклони, антициклони и подобни климатични атрибути са се стабилизирали, аз съм се почувствала жизнена.
Дали?
Някъде, преди доооста време, бях чела за четири типа по някакви психологически определения - флегматик, меланхолик, сангвиник и холерик. Вероятно, когато човек чете подобни неща, подсъзнателно се самоопределя. Може би затова и аз се самоопределих - холерик. Една такава неспокойна, не винаги рационално действаща натура, в постоянно движение. Истината е, че ми допадна описанието за сангвиника, но осъзнах, че съм далече от неговата уравновесеност.
Обаче /вече вчера/ бях толкова организирана, вдъхновена и толкова работи свърших, че биха ми стигнали да оправдая с действия не само един ден, камо ли само един късен следобед.
Може би заради тази необяснима забързаност и бързо се наспах. След по-малко от три часа сън съм бодра като кукуряк.
Ха, кукуряк - едно от първите пролетни цветя, които със жълтозелените си цветове примамват на разходка в гората. Мдааа... и разходки в гората ще има, и то много скоро ;)
Вчерашният ден е започнал /казвам започнал, защото аз не видях началото му, нито средата му осъзнах, а чак следобедът бе в моята чувствителност/ с малко студ, но беше слънчев, стопли се, и дори в следобеда си извадих по-пролетните дрехи. Не искам повече да се връщам към дебелите зимни одежди.
Равносметката е с пролетен дъх и настроения.
Усещам как пролетта ме събужда от сън, от зимната меланхолия, която неизбежно ме обзема в сезона с малко слънце и много студ. Ха, и мечките са така. Ама те са си по-добре... имат си зимен сън по регламент, а на мен няма кой да ми признае подобни права :(  ;)
И така, истината е една и неоспорима. Пролетта идва недвусмислена и устремена към живот, към растеж, към любов... Ех, тази любов... Добре, че за нея няма сезони и дори, и в сняг и мраз, ми дава сили и настроения... Обаче, сега е някак си по-особено. Любовта, уж си е същата, но и тя се влияе от пролетните лъчи. Станала е една такава, закачлива и пъстра, и много жива... Като преродена е. Като изкъпана след летен дъжд. Бяла е...
Бяла любов...
От къде ли пък такова усещане за бяло?
Ей, това сега прозрях - любовта е жива и се променя. Това не я прави по-слаба, с промените тя се засилва, става устойчива, преминава през етапи...
Любовта е същността ми. Като мен си има настроенията и уроците в живота.
Живот... Любов...
Стига толкова. Четири часът, сутринта... не е най-философското време ;)
Аз, вероятно като типичен холерик, съм готова за следващата стъпка за днешния ден и устремена се запътвам. В очакване на пролетно настроена събота с много слънце, много усмивки, много смях и разбира се... любов!
:):):)
.

петък, 11 март 2011 г.

умора...

.
Уморена съм...
Безсънна и нервна... пролежах нощта.
Мисли разни не дават ми покой.
Не намерих сили да посрещна утрото с надежди.
В деня отправих се по пътя на рутината.
Уморено ми е...
Дори и слънцето, обещаващо навън, не ме привлича.
Дори надежда не смея да си търся. От опит вече знам, че след надеждата боли... много.
И днес ще мине. Дали ще се запомни с нещо този ден... Или и той ще е иде във графата - ден загубен за живота...
Преди време имах страх от дни загубени за мен. Когато осъзнах, че безкрайно кратък е живота.
Днес... уморена съм дори да мисля...
А може би не искам и да мисля...
Много ми е уморено...
.

четвъртък, 10 март 2011 г.

въпроси...

.

Въпроси ли?
Не искам повече въпроси!
Отговори няма... няма и да има...
Защо тогава въпроси да си търся?
Какво сега ми трябва?
Същото каквото вчера...
Същото, което нужно ще е утре...
Не знам...
Не искам вече и да питам...
Това, което знам и сигурна съм в него,
щом кажа го - не ми се вярва.
Не трябвало да го повтаря.
Безсмислено било...
Добре...
Опит ще направя да си помълча...
Сърцето свое ще приспя... дали ще мога?
Ще заключа чувствата в душата, там някъде дълбоко. Че и да болят, да се не чува...
До кога?
Дали ще пожелае някой да намери ключа, който подарих му, заедно с едно сърце, което го обича?
Не знам...
Няма смисъл и да питам...
.

събота, 5 март 2011 г.

слънчев ден...

.
Чудесен слънчев ден...
Пролетта се усеща навред.
Във всяка капка стичаща се от капчука. Всяка капка с песен своя и различна.
Във всеки лъч слънчев, усмихващ се през клоните на дърветата.
Във всяка тревичка устремила се към слънцето.
В малките цветенца, които изглеждат слабички, но в действителност, толкова силни и решени да оцелеят, и оцеляващи.
Пролетта се чувства във всеки полъх на ветреца закачлив.
Досега с възраждащата се природа е неописуемо усещане. Усещане за пречистване... за прераждане на душата. Усещане на вечност и за преходност.
Душата ми, пречистила мислите си, уверена в чувствата си, сънища спокойни си желае.

Вярата ми, надеждата ми, любовта ми... в дните занапред са...
Чудесен слънчев ден... пролетен...
.

петък, 4 март 2011 г.

в очакване...

 .

Понякога ми е тъжно...
Тъжно... и празно...
Празно е в мен... и боли...
Боли... от самотата...
Самота... а всички са край мен...
Всички... но теб те няма...
Понякога ми е тъжно...
Тъжно... и безсилно...
Нямам сили,
дори усмивката си да потърся...
Търся си спомените... спомените с теб...
Търся си надеждите... надеждите за нас...
Знам... знам, че скоро ще си тук...
И пак в прегръдките ти аз ще бъда...
И пак ще имам слънце във очите...
Тъгата ми ще бъде само сън забравен...
Усмивката ми с твоята усмивка ще се срещне и слънце в дните ни ще грее...
А до тогава... та това са само два - три дена...
Заниманията ежедневни не ме разсейват, все ти си в мислите ми. Хубаво ми е, но... и малко тъжно. Дали не искам твърде много... да бъдеш все до мен...
Когато си до мен, завършена се чувствам. И съвършена... И вдъхновена... Как да те не искам във всеки миг от краткия живот пред нас...
В тази нощ, обречена на самота, пак в мисълта за теб ще се сгуша... със спомени ще се завия... и знам, че пак в съня ми цветен ти ще бъдеш...
В утро, бяло и студено, усмивката за теб е първият импулс... след него... реалност ще се настани. И пак очакването е пред мен...
Защо ли се сетих за Мечо Пух... "При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав."  Мигът на очакването... Дали?
Понякога този миг е толкова дъъълъг...

вторник, 1 март 2011 г.

Честита Баба Марта!

.
Баба Марта е!
Може би най-българският празник. Легенди, тълкования на символите и търсене на смисъла има много.
Харесвам го заради оптимизма, настроението и очакването на пролет.
Белия цвят приемам като чистота и искреност. В бита и отношенията ни.
Червеният цвят за мен е огън, всеотдайност, здраве.
Оплетените конци  показват единство и неразделност.
Само хубави и позитивни мисли в мен поражда този празник. Празник - за споделяне на усмивки и едно вътрешно пречистване на мислите и чувствата. Една вътрешна настройка за по-истинско възприемане на красотата и любовта край нас.
Навън е снежно, студът е господарят на деня. Дори и слънцето не смее да се покаже. Обаче...
Обаче на мен ми е топло, цветно, усмихнато. Вчера излизах навън и видях косче подскачащо в снега. За моя голяма изненада чух и птичка да пее. Онази закачлива птича песничка - чичопей, чичопей... А тази сутрин прибирайки дрехи от простора, които приличаха на ледени кори, птичи песни ме усмихнаха.
Баба Марта е тук. Днес е малко ледена. Но нали е жена с променливи настроения, няма за дълго да се сърди. По себе си съдя ;)
Пожелания топли получих :) и денят ми  е  усмихнат.
Честита Баба Марта!
.