събота, 23 ноември 2013 г.

мъгливо...

Мъгли се стелят... ноември е.
Полепват по душата ми, изтривам ги със спомени топли. Усмивката си търся във вчерашния ден и в миналите дни. Протягам се и точно да я хвана... ти захвърли я на дъното на ада... 
И ме заболя... отново... от песимизма ти, от думите ти крайни...
С надежда сутрин се събуждам. Но трудно е когато трябва да се противопоставя на думите ти... Думи черни, остри... Толкова боли от тях. 
Дали ще се събудя сутрин и ще срещна твоята усмивка с надежда озарена? Как да ти дам от надеждата си своя? Какво мога още да направя, за да пожелаеш днешния си ден с надежда?
Безсилна съм... не искам да го осъзнавам. Не искам аз да го приема. 
Но моля те, мъничко ми помогни! Опитай се да ми повярваш, съвсем мъничко дори, че има светлина напред. Знам, трудно ти е, но защо сам викаш отчаянието за другар? Казваш - реалист съм... Да, но в повече си песимист. 
Нима не значат нищо, в сутрините трудни, онези наши слънчеви моменти, когато ти сияеш, когато сияние съм аз... 
Признавам си... не знам сили до кога ще имам, за да се противопоставям на черните ти мисли... Не искам на тях да се поддавам, защото знам, че нищичко от мене няма да остане... А ми се живее... с теб!
Сега ще изтрия сълзите изгарящи и с денят ще се нагаждаме...  Мислите ми ще са пак при теб... Сигурно защото те обичам... както нищо друго в този свят...
... ... ...

.

0 мнения:

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner