четвъртък, 17 декември 2009 г.

полъх от снежни спомени...

Алармата звъни... изключвам я... обръщам се на другата страна. Защо ли я направих снощи да ме събуди, нямам никаква ранна работа? А детето... то вече свикна с такава поспалива майка да тръгва само за училище. :)
Разсънвам се. През спуснатите щори на прозореца се промъква светлина. Детето ми каза преди да тръгне, че има сняг. Това обяснява белотата, която иска да нахлуе. Ставам и заставам до прозореца. Вдигам щорите. Не е наваляло много, но вече е покрило дърветата и те вече не са така призрачни. Изглеждат топли... Как ми хрумна... топли... Ами как... ей така. ;) А сега ми мина полъх от спомен... вече съм ученичка. Първи клас. "Другарката" ни говори за снежна бяла пелена покрила нивата с пшеница /друг е въпроса, че чувайки думата пшеница ми се стори толкова страшна... та кога съм чувала аз за пшеница... о, то било жито... ами що не си го каже направо, ами... ме стряска.../. И тук идва още информация, която моята детска главица не приема... този сняг топлел житото /жито, де, какво е то това пшеница/. Какво противоречие, хем сняг, хем топлина... Снегът е студен, а топлината е от китеника на баба, събрал цветовете на лятото... по-пъстро и топло нещо не съм виждала... и усещала...
И ето нов полъх от спомени... Навън е побеляло. Снегът е покрил всичко. Дядо влиза в стаята и казва, че е направил партина... Оставя ръкавиците си до печката. От тях се издига пара. Ръкавиците са вълнени, плетени от баба. На мен вълната ми боцка, но много си обичам вълнените чорапи, които ми топлят, така както никои други. Дядо разтрива ръце и казва, че след закуска ще може да се излиза на пързалката, за да нащипе студа червените ми бузки... Баба взима чайника от печката и сипва чай в паници, сипва и в моята паничка. Днес ще закусваме попара. Обичам този чай. Липов, с аромат на детство... Закуската свърши, а аз стоя до вратата. Шал, шапка, ръкавици, палтото и... гумените ботуши. ;) Най-сетне съм готова, излизам и белотата ме спира... Толкова е бяло и снежно... Радвам се, тичам, подскачам, и да не си помисли някой, че все по пътеката съм ходила... Най-обичам да газя в големия сняг, да виждам следите след себе си... Ботушите ми са пълни със сняг, ръкавиците са мокри, шала... някъде съм го загубила... Но усещам топлина по бузките си. Усмивката е на лицето ми. Баба ме вика да се прибирам. Не чувам забележките й, че пак съм внесла сняг с чорапите, че не съм се изтупала навън. В стаята е топло. Много топло. Разсъбличам се, сядам до печката и си топля ръцете, както съм виждала дядо да го прави... е, нали съм голяма... От тенджерата се издига пара и ухае... ухае на бабината гозба... А аз тичам в другата стая и викам: дадо, дядо, искам пуканки... Дядо прави най-хубавите пуканки... и винаги по много.
Топло ми е, радостно ми е, ароматно ми е... аромат на безгрижно детство...
А днес... щастлива съм, че имам тези спомени. И се питам: какви ли спомени ще имат моите деца...
Ежедневието ме зове. Но знам, усещам, че полъхът от спомени, ще е с мен през деня и ще ми е... хубаво.
Хубав снежен ден! :):):)

2 мнения:

Владимир Иванов (krizt) каза...

Красиви и топли спомени. А за децата не се притеснявай. Ще имат своите,но ние не ги забелязваме вече. Твоите са просто били ежедневие за възрастните.

Аmazonka каза...

Дааа, прав си.
Но наистина ще са ми интересни техните спомени... вероятно ще съм доста изненадана от запомненото от тях.
Е, всеки със спомените си, нека са топли и красиви за всички.

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner