есенно ми е...

Есенно ми е...
Дъждът е моите сълзи.
Вятърът е духът ми непокорен.
Сланата е мечта забравена.
Облаци приспиват чувствата ми летни.
Умора ме завива с примиренчество удобно.
Пленник съм на есента...
Но туй ми не харесва. 
В мен искра се буди сутрин. 
И опитва да запали е мен живот.
Живот с цветя, с дъга и песен...
За да съм жива... Въпреки... Или пък точно затова...
Дъжд и облаци, вятър и слана, умора, плен... Типични са.
Но нямат опцията - задължителен.
Утре за искрата мъничка ще се погрижа. 
С усмивка, с цвят и доброта...
И пак ще съм си Аз...
Каквато искам се.
Каквато се харесвам.
Каквато ме обичат...

.

есенни листа...

.

По есенни листа да се разхождаш...
Студеният повей целува лицето ми.
Слънчев лъч  се опитва да флиртува с погледа усмихнат.
Сивият облак се простира и спуска сивотата си над деня.
Погледът се понася напред сред есенните багри.С вихър палав, закачливо се прегръща и в танц, последен с есенния лист, отронен от дървото достолепно.
С топъл цвят, в безгрижен полет и пред мен се приземи с изящество и грация, родени с есента. И тихо той пошепна, на листа приземил се преди него, топлото здравей. До вчера бяха тъй далече, на двата клона, ей, там... високо. Със слънчев лъч и вятърен повей общуваха си денем. Луната, с призрачни ръце, прегръщаше ги нощем.
Усмихнат е килимът пъстър. Излъчва топлината на хиляди здравей. Сивотата на облака се прояснява. И ей, го, слънчевият лъч. Листата есенни се кипрят пред погледа усмихнат.

По есенни листа да се разхождаш...
С ухание на спокойствие и топлина... въпреки целувката ледена на зимния повей...

Есенните листа са при Драго.

дъждовни мисли...

.
Есенен ден... дъждовен... мрачен...
Есенен ден... натежал от влага... от следизборни мисли... от надежди...
Есента е сезон за прибиране на реколта... за равносметка... за оценка...
Есента е сезон за подреждане... на плодовете на природата... на мислите... чувствата...
Есента е сезон на избори... изборите лични...
Онези избори, които всеки прави... изборите всекидневни... месечни... сезонни... годишни... изборите на живота...
Изборите носят отговорност... Отговорност за мен, за другите край мен... И отговорността е избор... другото е безотговорност...
Изборът е дълг... с неизбежните трябва... Трябва... трябва... трябва... и тук се появява искам... Искам... аз искам...
Изборът безсрочен ли е... вечен ли е...? Какво означават думите завинаги и никога...?
Промяната на избор е избор...
Изборът може и да се отложи във времето. И това е избор... Понякога е по-лесният... понякога е необходимият...
Избор е да послушам разума... избор е да послушам емоцията...
Ежедневни са изборите... ежечасни... ежеминутни... избори...
Днес избрах... изпълних трябва... и за искам време ще намеря...
В опит за баланс съм днес... в есенния ден натежал от влага... и надежди...
Надежди, които лекотата носят... лекота за полет на душата, нетърпяща ограниченията на трябва...
Душата искаща живот... и полет...

Снимката е от тук.

настроения... минорни

.

Настроенията ми... минорни са днес...
Влиянието на вчерашния мрачен ден...
Есента е господар на дните. Красиво и цветно е. Изкъпано от нощния дъжд.  Утрото, чак сега успява да се усмихне. Слънчев лъч се отразява в цветните листа. Вятър ги поема, даже с полъх лек ги рони... Като мисли непотребни се завъртат в танц последен и... в локвата се приземяват. Други мисли чакат там. Исках да напиша листа, но все едно е в днешния ми ден... Повяхнали и сгърчени от самота и непотребност... листа и мисли...
Още много листа има, които вятърът ще носи в полет и ще приземява. Някога погледи с усмивка ще ги проследяват. Понякога тъга ще ги изпраща... като днес.
Защо е тъжно... аз не знам... И идея даже нямам. Е, може би една и две, но несериозно е да е това.
Утрото посрещнах рано, успешно даже до сега е. Но нещо липсва в мен. Наглед съм цяла, но... неопределеност в мене има.
Направих опит - с музика да си запълня нещото, което недостига... в началото успех частичен.
Втори опит - с ябълка да се заситя... още по-свиреп гладът се в мен надига.
Опит трети - тук съм, в моите Земи... опит правя тук да се намеря...
Слънчевият лъч навън, съюзник иска да ми бъде.  Ще му позволя. Имам нужда от неговата топлина. През светлината на лъча искам аз да видя своята надежда. Една надежда за края на деня...
Знам, очаквам го и вярвам, че така ще бъде! С усмивки ще залезе днес денят.
А до тогава? Продължавам в опити да се намирам...

Photo by Zveti.

есен е...

.
Есен е...
Типичен есенен ден... Вали и така се е кротнало, сякаш няма да намерения за край. Студено е и термометърът, изморен от миналите дни да спринтира нагоре-надолу, днес си почива и едва-едва мързеливо се премести с едно деление... надолу...
Време е за вълнения ми елек... Време е за чаша топъл чай...
Такива дни, обичайно ми въздействат с тъгата си. Но днес е ден различен.
Рано се събудих и сега денят, едва пресполовен, може да се похвали  с почти изпълнен списък със задачи. Но днес ентусиазъм някакъв ме завладя и се не спирам, новите задачи си редя.
Душата ми, доволство я обзе и топло ми е... някак си особено.
Денят започнал е за мен с усмивки, в очакване и на топлина със нежност е...
В сърцето мое, слънце грее и обич е готово да дарява.
Дъждът навън, днес не е от мойте сълзи...

Photo by Zveti.

между лятото и есента....

.

Погледнах през прозореца. Изненада!
Листата на липата... половината са жълти...
Защо се изненадвам? Та, средата на септември е...
Навън вече се стъмни. Нощта е топла и съвсем не е есенна.
Песента на щурците нахлува в стаята и изпълва всяка мисъл и усещане с летни емоции. Едва се усеща нощният хлад, раздвижващ леката завеса. Полъхът внася онази мекота и топлина на летни нощи, от границата с есента. Въздухът е натежал от плодови аромати, които носят осмислеността на изпълнения дълг.
Усещам натежалите си чувства, изпълнени с доволство, мир и хармония... За мен есента е сезон на спокойствието, на удовлетворението, на топлината... Но тази есен, на границата... Есента, не забравила летните си огнени страсти... Есента, не усетила самотата и празнотата на зимните вихри, вледеняващи повече душата, отколкото физическата същност...
Щурците пеят за безгрижие... душата ми се усмихва с намигане за палави мисли...
Такова е... между лятото и есента...

Photo by Drago.

среща със слънцето

Цяла сутрин слънцето надничаше през прозореца ми. Канеше ме на среща. Все намирах поводи за отказ. Телефона, обяда, работата, децата, прането...
Хей, я се спри! Погледни и помисли! Та това може да са последните топли, слънчеви усмивки. Хайде!
Радвам се, че излязох. В компания разбира се. ;) Бях с моя любим... велосипед. ;) Само той ми е вярна дружка. :) Всъщност бяхме трима... с фотоапарата.
С излизането усетих топлата милувка на есения вятър. Усмихнах се. Зад ъгъла ме чакаше слънцето. На алеята бе тихо, спокойно, мързеливо, есенно. Поемах с пълни гърди въздуха ухаещ на топли усмивки. Слънцето ме следваше... изненадваше зад облак... закачливо се показваше и скриваше над върховете на дърветата... и когато мислех, че вече няма да се покаже, ме посреща зад завоя... Спирах, снимах, тръгвах, спирах... Исках да запечатам всяко листо, всеки слънчев лъч, всяко клонче...
Усмихвах се. По едно време си помислих какво ли си мислят хората, които срещнах, за усмивката ми. Ами... каквото искат. ;) На мен ми е хубаво. Обичам да ми е усмихнато...

Радвам се, че излязох на среща със слънцето...