вторник, 20 юли 2010 г.

времето...

Следобедният летен дъжд е измил всички облачета от простора. Слънцето е някъде натам... към заник... Тихо е... мързеливо е... Неусетно над баира се надига пухкава белота... Винаги, когато виждам такива облаци се сещам за приказката за тримата глупаци, които се бухнали в "мекия бял памук"... Няма начин - такива трябва да са били в приказката. Е, тогава съм склонна да не ги виня в глупост... та облаците са толкова изкушаващо бели и меки... Ха, дали не се признах за четвърти номер ;)...
Понякога се чувствам като първия глупак... Доказателства ли? Ще се намерят...
Сега се сещам за това, което съм чела за английските порядки. Мислите ми са породени само от прочетено, аз никога не съм стъпвала там. А и никога не съм говорила с познати за живота там... Защо ли? Не знам...
Та да се върна на прочетеното... В книжките пише за възпитаните англичани, които винаги намират тема за разговор. А ако няма какво да си кажат има една тема, изключително подходяща - времето...
Та защо се сетих за това? Дали защото напоследък, често пиша, а и говоря за времето... Нямам ли какво да кажа? Не искам да е това причината.
Природата е най-истинското нещо на този свят. А времето е едно от проявленията й. Винаги уникално!
Понякога усещам влиянието на времето върху настроенията си. Това влияние може да е много силно.
Но понякога настроенията ми контрастират на климатичните изяви. Като днес...Сякаш напук на спокойствието на лятната вечер, в душата ми вилнеят урагани. Всъщност не са все още урагани, в онази фаза на зараждане са... Когато стихиите са неуправляеми и непредсказуеми...
И защо? Не знам. Понякога си знам, но днес... и идея нямам...
Разумът събира две и две. Разглежда и анализира... няма данни за надигащи се стихии...
Вслушвам се в тишината... Навън е вече тъмно. На терасата съм, сама, с тефтера и мислите си. Странен навик ми се заражда... Под влияние на музата /;)/ пиша... истинско писане... и по-късно пренасям в нетпространството.
Искам да съм сама и не светнах лампата. Светя си с фенерчето на телефона... хм, някога фенерче осветяваше страниците от книгите в летните нощи на ваканцията...
Тишината... да, така е на пръв поглед, всъщност, слух. Нощта е изпълнена с живот - щурците в тревите... в далечината е дерето с песните на жабите... кучешки лай от другия край на селото...
А пред мен, точно на юг, е лунният диск /по скоро - полудиск/... луната е нарастваща, открила светъл лик, сякаш казва - нямам тайни... но кой ли й вярва? Аз - не... мисля, че добре си крие тайните и още дълго ще е така.
И звездите се престрашават да покажат своя поглед, все още бледи, срамежливи... А облакът... онзи бял и пухкав... сега е тъмен, сив... насочил се към светлия лунен поглед...
Не, не искам да съм свидетел как ще помрачи светлината... прибирам се... с лунната светлина в душата си... и надежда за спокойствие...
А денят утре?
Разбира се, че ще е хубав!
.

4 мнения:

Valkocompany каза...

И утре бял захарен памук

Аmazonka каза...

... каквото дойде ще е...

Zvetanka Shahanska каза...

Значи с фенерче на терасата:))Много романтично. Добре се е получило:)Прекрасен, хубав ден!

Аmazonka каза...

Благодаря!
Денят наистина стана прекрасен ;)!
Поздрави и хубава, прохладна вечер!

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner