събота, 14 ноември 2009 г.

провокирани мисли

Един разговор провокира разни мисли и размисли у мен.
Той предположи, че пред камината би трябвало да съм с чаша червено вино... А аз поясних, че в тази къща не се прави и не се пие вино. Негово е предположението, че щом няма вино, няма и любов. Друг път щях да споря, да убеждавам, че не ни трябва опиянение, за да имаме любов. Днес не спорих, а се замислих...
Моето "пиянство" се състои от 5-6 чаши вино за годината. Разбира се по хубави поводи. Но никога тук, в къщата на родителите ми и никога пред тях. Вероятно, за да не ги разочаровам...
Замислих се... май доста неща направих в живота си, за да не разочаровам някой... Омъжих се последната година от следването ми. Всички колеги го правеха, бях изненадана, че познанства от 2-3 месеца се узаконяваха като брак, а връзки и приятелства, за които всички бяхме сигурни, че са "до гроб" се разпадаха пред очите ни.
Е, омъжих се и аз... не за някой от тези, които разтуптяваха сърцето ми, защото след "мислене" знаех, че няма се харесат на родителите ми. Омъжих се за добро момче, не пие, не пуши, добро семейство /води ме на гости у тях, а аз после го поканих у нас/. Всички го харесаха... е, да, ама аз живея с него...
Не е редно да се оплаквам, това което имам е много в очите на другите, а за мен е безценно. Имам нормален живот. Но имам най-прекрасните деца! Те са смисъла на живота ми! Исках си ги, правих ги с любов. Казват, че децата създадени с любов са красиви. ;) Сигурно за това моите са най-красивите и най-прекрасните деца. ;) Нищо, че чух думите "обичам те" от баща им чак 2 години след като вече бяхме семейство. Някой, ще ми каже: не са важни думите. Няма да споря. Освен казване има и показване...
Много неща премълчавах, вероятно и още много ще премълча...
Като всеки съм си представяла, че ще се омъжа за голямата си любов, ще бъдем щастливи и ще се обичаме завинаги. А аз като умна и разумна жена няма да допусна рутината и навикът да се настанят у дома, а ще успявам винаги да поддържам огъня жив... ееех, мечти...
След двадесет години разбрах, че за това трябват двама... Усилията, които полага единият са хубаво нещо, но... недостатъчно. Особено когато другият ги приема за даденост, за задължение, сякаш към него. И тогава?
Тогава... става сложно...
Усещането за неоценяване води след себе си самота и пустота в душата... чувство за провал в живота... И само децата са смисъла на живота ми... Само в това не съм се провалила.
Дааа, децата... Един ден те ще поемат по своя път в живота. Това което вярвам е, че ще успея да ги подготвя да бъдат добри хора и да намерят щастието си. Знам, че всеки има своя път. И един ден пътищата на децата ми и моят път ще се разделят. Ще водят пътечки от един към друг, но пътищата... те са си на всеки.
Тогава... какъв ще е моят път тогава... пътека ли обрасла в самота... или слънчев път напред... май само от мен си зависи...
Май се увлякох и мислите ме поведоха... време е да ги спра.
Лека нощ!

2 мнения:

Nezabravima каза...

Теория на живота... Мога да напиша същото и за себе си, всъщност мисля, че това е съдбата на вяка 3-та жена. "Думите" - колко важни са те понякога... Как всеки има нужда от една постоянна константна обич. Всичко идва и си отива, мила Амазонка, всичко е преходно. Единственото постоянство се е настанило някъде дълбоко в сърцата ни... там, където са останали нашите чувства, любови, болки... и всички онези прекрасни спомени, които никой не може да ни отнеме.
Много се разфилосовствах, не обичам многословието.:) Просто ме замисли...! Благодаря.:):)

Аmazonka каза...

:):):)

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner