вторник, 17 ноември 2009 г.

моето голямо, малко момиче...

Телефона звънна. Погледна, дъщеря й се обажда. Стана й хубаво, че не пропуска ден да не се чуят. От два месеца "малкото й момиче" живее с приятеля си в големия град. Студенти са. Колко бързо порасна. Като, че ли вчера беше когато се роди. Тогава тя разбра, че детето е най-хубавото нещо в живота й. Много я обича. Вярват си, споделят си, понякога са приятелки, друг път е нежната майка, а се налага да е й строгият баща... Е, той е там, но... някак си не порасна и понякога се държи по-детински и от децата. Но това е друга тема...
"-Как си, миличка? - Добре съм, мамо. - Здрави ли сте? Не си ли на лекции? - След половин час имам пак, сега си почивам. - Обличай се, мила. ..." Колко е хубаво, че чува гласа й, спокойна е, радва се да се чуят. Опитва се да избяга от "досадните" родителски питания и нареждания, но... какво да се прави... майка е, сърцето й се вълнува, радва, притеснява...
"Мамо, ние... така... си мислим... си говорим... дали да не отидем да живеем на общежитие... - Ама... как... сега... - Ами... ние ще проверим... като семейни..."
Подкосиха й се краката... Добре, че бе седнала.
"Как... защо... не е ли рано... за това трябва сериозно да се помисли... сигурни ли сте..."
Въпроси и отговори... Сърцето й плачеше... разкъсваше се от болка, че детето й ще допусне грешка... Много е рано, та няма и деветнадесет години още... тепърва има да учат... тепърва ще разберат какво искат от живота... и какво могат...
Не, не се караше... говореше спокойно... разумно... и се разплакаха и двете...
"Мила, спокойно, иди сега на лекции... после ще се чуем... като си дойдеш ще говорим... - Да, мамо, после... - Обичам си те, мило момиче! - И аз те обичам!"
Затвори телефона... и цялата болка изригна в плач... Бащата бе там: "Е, какво толкова е станало, не плачи за глупости...". В друга ситуация би викала, би крещяла срещу него, би го замеряла, с каквото попадне... Сега нямаше сили... Погледна го с презрение и разбра... той няма да й помогне... той няма да я прегърне... няма той да я успокои...
А тя имаше нужда от опора, от прегръдка, от разговор...
Намери ги... от друг... Той й даде сили и спокойствие. Поговори с нея, изслуша я, прегърна я...
Прибирайки се у дома си вече не плачеше. Имаше сили за следващия разговор с дъщеря си. И тя се обади. Сега и двете бяха по-спокойни. Дъщеря й, и тя бе размисляла. Явно майчините думи и тревоги бяха стигнали до сърцето и разума й. Когато приключваха разговора и двете говореха на един език. Чуваха се усмивките им. Тя си обича момичето, което винаги ще е нейното малко момичеце. А то си обича мама... Не се съмняват в обичта си... това е най-важното. "Обичам те, миличко! - И аз те обичам, мамо!- И, умната, мила! - Умна съм, нали знаеш? - Знам... ама аз, така да си кажа."
Сега... тя стои сама в стаята. Мислите не я напускат. Едни си отиват, за да дойдат други...
Винаги е искала и е учила децата си на самостоятелност. Учи ги да вземат решения и да носят отговорност за тях. А те я учат, че са разумни деца и да им има повече доверие. ...но защо сега това доверие й липсва... греши ли... и къде...
Отдавна трябваше да си е легнала... но ще дойде ли сънят лесно тази нощ...
Вярва, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Пожелавам й го!

2 коментара: