Земите на Амазонка

.
Сняг вали...
И трупа...
Вървя сред снежинки полетели в танца вихърен на зимен ден.
Целувки снежни и някак нежни, с плахост на невинност ме засипват с страстта на бяла зима.
Вървя и се усмихвам...
Снегът е над коляно и всяка крачка с музиката снежно-скрежна ме провожда.
В пъртината не искам да вървя, път си правя аз сама.
Усещане за ново и за първо е тъй вълнуващо във този ден.
От белотата има нужда една душа смутена.
И от странното усещане за топлина под пряспа бяла...
Приказно е дума най-често срещана в този ден. Тя е дружка с други - вълшебство и магия. Заедно ме връщат в свят невинен, по детски истински и искрен.
Детето в мене се усмихва. И радвам се, че все още в мен му е уютно. Надявам се, дълго още, да не ме напуска.
Жена съм и дете съм. Разумът на годините с емоциите на душата в дните помирявам. С успех или пък не... както случи се.
От тишината под натрупаните снежни клони до бурята и снежната вихрушка, понякога секунди ме делят... а може дни да минат... Тъй е в Земите Амазонски ;)
Вървя и се усмихвам...
Студът превзел е тишината във величието неподвижно на гората.
Красотата ледена излъчва вечност.
И свежест във душата ми нахлува, мъглите стелещи се в мен резсейва и вдън горите Тилилейски ги провожда.
Бялото не е безцветно вече, а цвят най-чист и обещаващ.
А аз на обещанията вярвам. Дори и на неизречените с глас.
Обещания в прегръдките от страст тъкани... Вярвам...
Преситена, от неподвижна и студена красота, за топъл чай мечтая.
Чай в компанията на прегръдки топли...
Дали?
Денят напред е... и с надежда ме преследва...