понеделник, 7 ноември 2011 г.

мисли от мъглата

.
Навън все още есента е запазила част от цветността си. Слънцето се опитва да надвие мъглите, стелещи се по склона на баира, но не успява до край. Мъглите имат свойството да се прилепват и да не бързат да си ходят. Полепналите мъгли, побелели от хладината на нощта, не искат да си ходят, така удобно разположи се в долината на реката. И в душата... Такова едно удобство, граничещо с мързел и нежелание за действие.
Дали мъглите да виня или успиването необичайно? Но днес идеи в мене няма. Като слънчев лъч в мъглата, две-три идейки направиха опит да ме разбудят. Не успяха. Знам кое е слънцето за мен. Но днес... толкова го искам, а е невъзможно... Ще се загърна пак в мъглите на душата... и ще направя опит да заспя... за да мине този ден, в който безидейна и безлична съм...
Знам, че няма да се върне времето и загубеното не може да се навакса... Но имам нужда в уморен ден, като днешния, да се скрия... и забравя всичко... всичко...
А после...
Слънцето и пъстротата на есенния ден, в мен дъгата си да влеят, а аз сияйна в полет ще се понеса...
До после...
Снимката, провокирала днешните ми мисли е на Драго.

2 мнения:

Г.Ф.Стоилов каза...

Как липсват онези цветове, които крие ги мъглата!

Amazonka каза...

След мъглата... пак е цветно :)

Публикуване на коментар

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner