самодивско време

Нощта е самодивско време... 
Умът с душата се събират, 
в хармония се раждат 
мисли, чувства и любов... 
Любов... 
Не е тази дето всички я говорят... 
Онази е... 
Дето те изпълва цяла,
 дето ѝ не знаеш ни началото, ни края... 
Дето смисъл е за теб, 
и знаеш, че от теб частица 
остава в този свят на тленност... 
Нощта е време мое...  
За самодивската ми същност...

усещане за пропаст...

С усещане за пропаст съм. Една такава голяма... Голяма и дълбока пропаст... 
И мислите ми са от тиня. Както им прилича за дълбока пропаст.
Необяснимо ми е. Или поне причина сериозна не намирам. 
В мен се борят желание да продължа с изборите, които съм направила до днес и желание да спра до където съм независимо, че вероятно имам още път напред с тези избори.
Потърсих си усмивка, а бях залята с негативизъм... Този път не можах да го понеса...
Прекаления оптимизъм може понякога да граничи с наивност и нереалност. Може и за степен на инфантилност да говори. Но пък малка доза оптимизъм, мисля, че е даже здравословно. 
Е, потърсих дозичката оптимизъм... И сега в тинята се самосъжалявам... 
Знам, че ще ми мине. И друг път съм се изправяла и съм излизала от дупката дълбока. Ще изляза и сега. Добре, де... няма да е сега. След малко. Или след колкото ми трябва...
И пак ще получа въпрос: Какво ти става?
Добре съм си. И по-добре ще бъда. Само, че сега... Изтривам сълзите си... 
Ще ми мине...

.

някакво...

Някакво ми е...
Изведнъж ми стана. 
Денят ми беше уморителен, но очакването на вечерта ме държеше в тонус. И вечерта дойде...
От прекрасна по-прекрасна... Вечерта... вечерята... след вечерята... толкова усмивки, топлина и нежност. Усещането за съвършенство ме беше завладяло. 
А после... по пътя обичаен... И  телефон все ни свърза... в късен час си пожелахме лека нощ. Очакването ми за скорошното лягане не знам защо и  как се провали. Решила, че имам още нещичко за свършване, увлякох се в заниманията домакински. А после не разбрах сама, защо ми стана криво. Ей така... без причина.
Мислите ми се подгониха и завихриха се изведнъж в сиви настроения. И сивото си има своите нюанси, но аз тъгувам си сега за дъгата цветна. Цветната дъга, дето дните ми усмихва в  слънце жълто. Спокойствието ми рисува в синя незабравка. Страстта е с ухание на розите червени. А любовта ми в люляци лилави... 
Искам си дъгата цветна... Цветната дъга на мислите ми ведри, погледа ми ясен, срещнал щастието в очите ти, доверието ми в теб и твоето в мен...
Искам си...

снимката е от нета...

времето

Времето минава неусетно.
Понякога е тъй забързано и във вихър ме понася. След миг за поглед покрай мен, в безполезности изтекло времето... Времето тече... Колко точно е... тече... изтича... И няма връщане назад.
Смисълът е само в мига Сега. Премигнеш ли и той вече Минало е. Какво по лесно е от туй да се усмихнеш в този миг.
Опитвам в миналото да остават повече усмивки. Необходимост са, за моментите, когато спомените топли търси ги душата. С минало се не живее, но миналото е добра основа за днес и неизвестното ни утре. Миналото не винаги е само цвят и рози. Розите бодли си имат. Затова пък контрастите ни позволяват да отсеем по-красивото, по-топлото, по-важното.
Ами...
Животът е хубав!
Хубаво е!
В душата ми е пролет :)

.

усещане...

Когато си загубил посоката в своите мисли...
Когато физическа болка замъглява ума...
Когато не знаеш от какво боли повече...
Когато в безнадеждност звъниш на този, когото безумно обичаш... защото тези, които уж до теб са, не забелязват, че от болка изгаряш...
Когато звъниш и не очакваш нищо... просто звъниш... освободен от очаквания ти чуваш - как си, защо ме измъчи с мълчание?...
Тогава разбираш, че болка и самосъжаление са отключили вратата за гадния ти егоизъм... изпитваш вина, че притеснил си човека любим... Но разбираш и...
Да... ти усещаш любовта... Усещаш без думи, че обичан си също... И е време да спреш с въпросите тъпи...
Разбиране... Усещане... Кое ли е по-вярното тук?  Разбирането за усещане... или усещането за разбиране... или...
Как се разбира любов?
Как се усеща любов?
Всъщност, най-ценното тук е Любовта... 
Любовта е... 
И ще бъде...

Снимката ме плени тук...

среднощни...

Понякога мислите тъй лесно носят се по стръмното и негативното излиза все отгоре. Лесно е да се хванеш за мисъл една, лесно е да я последваш. А после, когато погледнеш за миг назад виждаш една голяма пропаст, която тази мисъл е създала. И се питаш защо...
Защо изведнъж се е оказало, че след теб е празно? Защо не виждаш дъгата цветна, която си рисувала в миналите дни?
Поспри се...
Не всичко черно е, нито сиво е. Има го черното, има го сивото. Но го има и синьото на безкрайните възможности. Има зелено от спокойствието на душата. Има страстното червено. Има слънчевото жълто на мечтите смели. Има... Има я дъгата. 
Прегърни я... С нея ще е лесно пак усмивки да си събереш. С дъгата лесно се върви напред. Даже се лети...
Забравила си как лети се? Усмихни се. Душата освободи от оковите на мислите, които даже не са и твои. Разпръсни ги тези неканени мисли, които полепвали са по крилете ти, когато на други искала си да помогнеш. Защото не е помощ да понесеш на крехките криле и другия товар... Помощта е да успееш да покажеш своя полет. Да подкрепиш със своето крило опита му за летеж. Да си опора, но не и патерица...
Да... лесно се свиква с патерица. Нещо като зависимост даже се развива. Тя, патерицата е длъжна да е с теб и за всичките несгоди е тя виновна. Удобно оправдание е. Оправдание за мързел. Онзи мързел... на ума. А другият, на мускулите, той е следствие на умствения...
Мислите творец са. Изборът на мислите е отговорност. Отговорност към себе си, към миналото и към бъдещето. 
Лесно е да промениш своите си мисли. И е много трудно. Зависи от това до колко се обичаш. Да, точно така - до колко обичаш себе си. Това е онзи здравословен егоизъм, който те води напред и нагоре. 
Питаш се: как да се обичам, като другите не ме обичат? Грешен е въпросът. Много грешен... Вярното е: обичам себе си, затова може да ме обичат и другите... 
Да, трудно е да обичаш себе си. Лесно е да обичаш другия. В него виждаш доброто, което искаш да видиш. А в себе си виждаш недостатъците си. А чрез погледа навътре те се увеличават... Защо не успяваш да ги видиш в друга светлина. Не става въпрос да се омаловажават, но може да се окаже много лесно да се преодолеят и да се превърнат от недостатъци в положителни качества, в чаровни детайли към твоята същност. Необходим е само един поглед... към себе си... доброжелателен...
Страхуваш се от промяната... Сигурно е разбираемо. Да разбереш другия е по-лесно, отколкото да разбираш себе си. Когато започнеш да разбираш и себе си е шок, че толкова лесно и елементарно нещо е било загадка...
Загадка... Не й ли създаваме сами този ореол?

При Драго цветно се усмихваш... 

и лесно е да бъдеш себе си...

среднощно...

Среднощно будно скоро не е било при мен...
Тази нощ се случи. Избрах си да се не тревожа, станах  и посвърших си неща, които едва ли щях да ги направя скоро. Вече три часа тук съм и съм доволна. 
И някак си спокойна съм. Защото мислите ми неограничавани от време и задължения, характерни за деня, в своя полет ме понасят и е лесно да си помечтая за надеждите ми съкровени. Лесно е да се усмихвам на спомените топли, които всеки ден създаваме си. А тези спомени така са нужни за времето, когато сме далече...
Музика си слушам, скоро не бях се потапяла във вълшебството на нотите. Написах потапяла и се усмихнах. Усмихнах се на асоциацията с потапяне в морето... когато слънцето гали, а водата прегръща... а тялото е леко и усещането е за... връщането у дома... /дали пък наистина някога не сме били деца на морето?.../ :)
Малко ми е странно, че наспах се за четири часа и половина... Вярно, че легнах си рано, необичайно рано... Последвах повика на съня и в прегръдките на Сънчо се пренесох. Може би това рецепта е за сън спокоен... 
От толкова много неща, които свърших, които си прочетох и премислих, които помечтах си, за едно да се захвана и да пиша ми е невъзможно. Иска ми се да напиша всичко, от наученото, от почувстваното, но осъзнавам, че невъзможно е сега. Мислите ми надпреварват се и да ги достигна аз не мога. Затова изглежда, че е сякаш хаосът при мен, но сега се чувствам подредена както скоро не помня да съм си била.
Хубаво ми е...
Добро утро!     

... с розово-бяла есен при Цвети...

време за мен...

Пролетта започва ми безсънно.
Причина няма. Спокойно ми е.
Дори луната не е във фаза луда.
Събудих се по никое време. Разбрах, че Сънчо ме е изоставил и... станах.
Не скучая. Четох книга, музика си слушам и даже поработвам...
Тук е и среднощната ми муза, не веднъж била ми е компания в по-ранни времена. Тогава търсех причините за безсънните ми нощи. Сега не искам да ги търся. Нямам нужда от това.
Сега приемам тези часове като дар за мен, само мои си. И даже мислите ми не завършват с въпросителни. Мисля, че отдавна не съм била в такова равновесие. Особено е това равновесие. Някак пролетно и изпълнено с надежди.
Не, надеждите ми нямат си образи. Те са ми усещане. И така са най-красиви.
Като мечтите ми, които си мечтая. Мечтая ги красиви и топли. Мечтая ги цветни и нежни. Смели са и с невинност плаха. Моите мечти са си. Мечтите, които ще се сбъднат когато и каквито най-ми трябват...
Сега осъзнавам, че мечтите нямат срок за изпълнение. Те не знаят що е - мечта за утре или за другия месец... Мечтата родила се у мен в този миг може да се сбъдне и след час, а може и след пет години... Но не се съмнявам, че ще е в най-точния момент от живота ми...
Мечтите... мечти са, за да се сбъдват... за да ги сбъдвам...
Защото мечтите не са безучастно очакване. Сила са, която може и планини да мести...
Какво значи малки мечти? Големи мечти?
Мечтите са мечти без определение за големина. Те могат да бъдат всичко друго, но не и малки или големи.
Мечтите трябва да са тайни. Тайна на сърцето и душата. До тях не бива да достига поглед чужд. Само и единствено с едно изключение. Когато са мечти за двама...
Мечти за двама... Звучи красиво... Тогава е задължително мечтите да се споделят. Тогава силата не двойна става, а с много пъти по-голяма. Защото в мечтите за двама има вълшебство. Нарича се Любов...
Щастлива съм, че споделям мечтите си за двама... С много любов...
Знам, мечтите сбъдват се, когато в тях се вярва... Вярвам... И обичам... И мечтая... за двама...
А безсънното време... Дар е за мене... само мое си време...

.

бели мисли...

Полунощ отмина...
През прозореца безсрамно нахлува белотата на зимата. Мъглата е прегърнала осиротелите клони на крушата. Самотните сияния на уличните лампи усилват усещането за белота.
Завита в завивката си топла, мислите ми политат в безкрая на зимната белота...
Бяло, бяло... странно, че тази нощ бялото не е студено... Може би защото не ми се спи... Или пък защото в душата
ми е някак топло от спокойствието в мен...
Спокойствието... много често желано и непостижимо... А днес, тази нощ е дар заслужен сякаш... Да, дори и душата ми неспокойна си има нужда от остров на спокойствие.
За спокойствието възраст няма, както и за неспокойната душа. То етап е, сътворен от сигурност и обич.
Тази нощ... белотата й отива... и спокойствието също...

Зимно и красиво е при Цвети!

среднощно...

.

Среднощно...
Мислите ми са спокойни.
С хармония ме завиват в хладината на нощта. Хладината е от времето, ноемврийско е. Спокойствието е от чувствата в душата ми.
Чувствата ми подредени са. Сърцето ми изпълват и усещане за цялост има в мен.
В мир със себе си съм. Защото го избрах.
Защото повярвах, че и аз за щастие родена съм на този свят.
Защото щастието носи твойто име.
Защото хиляди пъти по-лесно е да се усмихна, отколкото да си търся причини за сълзи.
Да, така е. Сълзите са с причини измислени. Родени и подхранвани от страхове. Страховете са несигурност и необич.
А аз обичам! Обичам теб!
Тогава защо да се страхувам? Обичам те и благодаря на съдбата, че пътищата ни в един събра.
Обичта криле ми дава над ежедневните проблеми да се извися.
Обичта ми дава сили през трудностите да премина.
Обичта ми дава увереност и топлина, сигурност и романтичен дух, свобода и всеотдайност.
Всичко... Любовта е всичко, което е на този свят. И смисъл има само тя... Любовта...
За любовта изписано е много. И е твърде малко.
Любовта е  необяснима. Връхлита като лятна буря или спокойна, като есенна река, се разлива по вените.
Неочаквана и никога планирана. Но винаги желана и творяща чудеса.
Любовта е доверие и свобода. Любовта е енергия, която овладявайки се учим да бъдем ние. Няма по прекрасно от НИЕ. От споделеността. От цялостта. Възможни само ако истинско е ние.
Любовта се развива, обогатява. По-силна и по-дълбока става. С времето. И с доверието.
Когато с отдаването на телата се отдават и душите... това е Любов! И осъзнаването, че Любовта е като цвете...
Любовта е завършеност. Съвършенство...

Отдавна не бях будувала до това  време.

И розата на Цвети ме допълва...

на път...

 .

Есента поведе ни на път...
Пътят ни не е от вчера. Три години и половина /усмихнах се, защото точно в неделя, преди няколко часа, е точното време/...
Пътят ни... когато пътищата ни се срещнаха и в една посока ни поведе.
И тесен беше. И стръмнините преодолявахме. И криволичеше сред храсти най-бодливи. В мъгла вървяхме. бури ни забавяха, слънчев лъч ни водеше, на припек се поспирахме.  Понякога тъй тесен беше, но ръка подаваше ми и след теб вървях спокойна. На рамото ти можех  винаги да се опра и да поплача даже. С прегръдка ме повеждаше напред. Друг път умората не позволяваше ти да мечтаеш. Ръка подавах ти. Ти се доверяваш и опора съм ти аз...
Хубаво е!
Хубаво е дума бледа, но ние знаем що се крие в нея.
Пътят ни напред ни води. Усещаме - съдбата е до нас. Усмихваме се...
В дните ни последни, сякаш всичко е... тъй пълно, истинско, дълбоко... Прекрасно е това усещане. Искам да е все така. Макар да знам, че с теб това не е възможно. Защото с теб всичко по-хубаво с времето се получава... :):):) И все по-хубаво ще става...
Разглезил си ме... Искам повече... и още... Искам щастието да е винаги със нас... Тъй хубаво е да го виждам в твоя поглед да искри. Харесва ти, когато се оглеждаш в моите очи засмени.
Знаеш си... за щастието ми, ти виновникът си. ;)
Та... есента поведе ни на път...
Ден прекрасен ни  дари. Дните есенни са къси, а неделният измина като миг. Ех, още някой час да имахме поне... Е, понеделникът ни даде малко време. Време само за двама.
Мечтая си... всичкото време напред да е само за двама...
Няма да има нощи безсънни... като тази... Нощи, в които самотата боли. Нощи, в които всеки спомен от студ потреперва.
Знаеш... дете съм на късната пролет с летен привкус... и топлината е моята същност. Топлината на прегръдките твои ме сгрява и лято в душата моя изгрява. И огънят в мен стига за двама... за нас...
Пътят ни не е от вчера...
Пътят ни... сега е и утре ще го има. По-прав, по-слънчев и по-цветен ще е.
Вярваш ми, нали?
Защото...
Защото те обичам!
И мечтите се сбъдват...

Есенният път при Драго е... вълшебен...

среднощно писмо...

.

С луната кръглолика тази нощ намигаме си. Желае тя компания да бъде моя. Усетила  е сякаш колко е самотна душата ми сега. От дружка имам нужда, да й поплача и да й разкажа, колко  много ти ми липсваш.
Луната е добър слушател. Не прекъсва разговор. Не обвинява и не съди, туй което чуе. Даже се и съгласява с мен, като леко кимва. Знаеш ли луната как намига?
После осветява звезден път за мен и ме повежда с пречистена душа и с надеждата в сърцето.
В безсънна нощ с луната си говоря... Разказвам й за теб, за любовта и за мечтите. Разказвам й за мястото, което с тебе търсим, мястото без студ... И тя ми обещава... да ни заведе... ако и повярваме... ако на себе си се доверим...
В компанията лунна, нощта не е болезнено самотна вече. Дали и ти не й говориш в тази нощ?
Усмихва се луната, усмихвам се и аз. Усмихнат е сънят  ми... Съня, в който те прегръщам с нежност...

мисли разни...

 .

От вчера пак се размислих...
Не, че преди не съм, но сега е различно...
Мисля си за това как се появяват другите в живота ни... и как си тръгват. И след тръгването има ли връщане... 
Понякога толкова сме свикваме с някой. Не минава и ден без да се разменят поне две думи, настроения, радости, болки... Приел си, че след като той е до теб /без значение виртуално или реално/ това завинаги ще е. Сигурно и другият го е приел...
И идва ден, в който да общувате се оказва болка... Необяснима и безпричинна, но боли...
Но търсене на грешки и притеснения не помагат... Минах през етапа на самообвинения... на обвинения /само в мислите, разбира се/. Въпросът - да оставя нещата така и да приема, че онези времена са безвъзвратно отминали? - не мисля, че звучи примиренски.
Много са нещата в живота ни, които се случват и нямат логично обяснение на мига. Преди търсех под вола теле, само и само, за да намеря обяснение. Може би с времето, с мъдростта на годините /брех, как звучи ;)/ осъзнах, че това е мисия не невъзможна, а ненужна. Не мисля /вече/, че да приема случилото се е слабост. Не съм сигурна, че е и сила. По-скоро е необходимост, за да има утре.
Казват - има само Тук и Сега. Вече го и осъзнах и почувствах... За мен вече не е само понятие.
Понякога тук и сега не е най-радостния момент. Тогава изкушението да мислим за вчера е много силно. Може би единственото здравословно нещо в случая е, да прегърнем миналия красив момент и да почувстваме надеждата в себе си за по-хубавото тук и сега...
Хората идват в живота ни... тръгват си... връщат се... отиват си... Една спирала, чийто край е там, докъдето ни има и нас самите...

"...усещам, че нещо се е случило при теб, което вероятно е причина за това ти държание, поведение, мислене... колкото и да твърдиш, че всичко е наред..."
Не бих казала, че нещо се е случило за ден или два. Приех живота си такъв какъвто е. Успявам не само на думи да се радвам и на малките неща. И на големите се радвам. Имам блоговете, където се оказва по-лесно да намеря думи за сълзите си. Щастието, когато е с мен ми губи думите и не ми е лесно да го споделя с малкото ми останали думи.
Но мисля, че все по-често усещам щастието с мен и тогава усещам и благодарността, че имам този дар.
Имам и проблемните месечни дни, в които предменструалния ми синдром ме прави луда - в буквалния смисъл на думата. Но имам и човека до мен, които вече ме разбира, приемаме ме такава и ми помага да премина през тези дни.
Намирам си и дребни занимания за дните, в които нямам работа. До леглото ми пак има купчина с книги, които се сменят през 3-4 седмици.
Мислите ми за смисъла на много неща си почиват - просто имат нужда от покой. Предпочитам да приемам това, което се случва пред това, да се опитвам да влияя без да съм убедена кое е по-доброто. Мисля, че мога да кажа, че успявам да си взема по-често хубави моменти от живота, за които той ми дава възможност. "Вземането" по-често е резултат от несъпротива на случващото се.
Понякога си имам и разбърканите мисли, но по-често успявам да ги приема и тях. Това се оказва добър начин да  се разплетат сами.
Доверявам се на импулсите в мен, на интуицията си /напоследък сякаш ме води в непознати земи, но все още сме в хармония/. По особен и необясним начин /не търся обяснения, вече/ интуиция и разум сякаш се допълват.
Разбира се не е на 100%, иначе би било прекалено идеално. Правя си и грешките, но по-често успявам да не се понасям по плоскостта на самообвинения и обвинения... за мен това е постижение.
Може би понякога изглеждам егоист в очите на другите. Аз няма да меря подарената обич от мен и получената. Но за да ме има - имам нужда да погледна и себе си. Защото и аз съм важна.
Не се харесва на всички това. Търсят причини за промяната ми. А тя е една - това съм си аз и започвам да се харесвам.
Това не мисля, че е безразличие към другите, към техните чувства, радости, проблеми... Може би може да се нарече - самосъхранение... за да ме има и утре, за да мога и утре да обичам и да дарявам обич...

С такива мисли бе изпълнена една безсънна моя нощ...
Дали денят ще ги осветли... надявам се... някой ден...

При Кръстю настроения и мисли се срещнаха...

тихо е в нощта...

.

Тихо е в нощта...
Тишината позволява да чуя и най-плахите си мисли.
Тази нощ те не ме плашат.
Силата е в мен... силата на любовта...
Любовта има своите периоди, фази, етапи, така казват... Може би ги има... Но не е така както го казват... Любовта не се превръща в навик. Не и когато е жива. Живата любов е винаги красива, неповторима, изненадваща. Изненадваща дори и в предсказуемостта си, защото има винаги детайл, който е различен. А го има защото живота в любовта го създава.
Етапът на спокойствие не е рутина и изчерпване на чувствата. Това е етапа на следващия по-голям скок нагоре към осъзнаване на любовта и нейното все по-пълно усещане за единение и смисъл...
В нощ на тишина разбирам колко съм благословена с любовта в сърцето си. Защото ми позволява да усещам еволюцията на една съзнателна и в същото време непредсказуема любов... Една любов неочаквана, но и невероятна по същността си...
Сега разбирам  /така си мисля/,  усещам, осъзнавам любовта. Сега любовта ми носи истинска радост. Сърцето ми сега разбрало е какво е щастието да споделяш любовта си...
Сърцето...  то в ритъма на другото сърце да бие да се научи...

Ей такива, разни мисли в тиха нощ край мен се носят. Всички да ги уловя не смогнах. Знам си, пак в полет ще се завърнат. Може би в компанията на въпроси...
Въпроси... тази нощ ги няма...
Може би защото тиха е нощта и в душата ми хармония на власт е... Хубаво ми е така. Ако опитам хармонията да задържа, със сигурност ще ми избяга. Нека постои си, колкото желае тя. Аз ще и се радвам...
За утрото усмивка имам. От онези... тихи и спокойни.
:) :) :)

И пак в снимка при Драго вдъхновението си намерих...

в събота сутрин...

 .

Вече не броя...
Не броя нощите с кошмари, с безсънни часове и мисли рошави и неподредени...
Да се оплаквам - полза няма. Дори е вредно.
Когато се оплаквам и повтарям негативните неща усещам, че в дупка се намирам, а светлината няма я.
Сега въпросче ме застига - защо го правя тук?
Странно е, но отговор, сякаш готов си имам. Тук не се оплаквам. Тук може да си викам, дори да си крещя. Мога да си плача, даже и реки от сълзите ми да текат. Тук се разпилявам, обвинявам, после се събирам и оправдавам.
Тук в Земите мои /май единственото място дето най- е мое/, съм си аз. Тук съм тази, която вътре в мен е жива. Тук съм с всичките си грешки, слабости, но тук е и силата ми на душата, светлината на сърцето.
Понякога съм изтъкана от усмивки и слънчеви лъчи, а скоро след това оловно-сиви облаци душата ми обличат, порой от сълзи ме пречистват и пак дъгата цветна е изразът на мойта същност...
Да, тук - в Земите мои, може да съм всичкото това... А там, навън, ако изляза непокрита с таз чувствителна душа... дали ще оцелея... Но да живея с покривало цял живот - това не го мога. А някак и не искам. Откривам го по малко, когато в мен доверие назрее. Сега си давам сметка, че доверие все по-радко мога да аз дам.
Може би затуй обичам си Земите. Тук съм тази, както ме е природата създала. Да се крия не е нужно. Спокойно ми е и дори уютно.
Интересно свойство имат думите. Думите написани в опит чувство да изразят. Думи - бледи, даже бедни, да изразят оная същност в мен, която ме изгаря. Но и с толкова много сила, за да успокоят и подредят разпиляната ми душа.
И така... от днес повече няма да се оплаквам. Ето така ще изглежда последната ми нощ: не беше спокойна нощ, но пък било е и по-лошо. А денят ще ми представи много усмивки, които аз ще си уловя и... никой не знае как си ги събирам усмивките.
Днес ще ги ловя по една и ще си направя герданче от усмивки... Но само истински, без капчица фалш и лицемерие. Заслужавам само истински неща... както истинска съм аз...
Хайде, на лов за усмивки ;)
:) :) :)

;) първото заглавие бе в неделя... защо ли бързам толкова ;)

При Цвети си намерих листа, като мислите ми разпилени...

безсънно или... ранобудно...

.

Нощта оказа се безсънна...
Не цялата, но част от нея...
След опити да продължа съня, сега съм в опит да приема позитивно случилото се и да използвам времето без сън за нещо по-приятно от безкрайното въртене из чаршафите. Заменям думата безсънно с по-приятната дума - ранобудно.
И така... имам си едно ранобудно утро. Няма значение, че  е безумно ранобудно... ;)
Мислите покой не знаят.
Надбягват се, заплитат се и пак препускат устремени.
Уверени и даже мъничко надменни в този миг са.
След малко плахи и свенливи се оглеждат.
Спомени извикват от дни далечни, а после топлина от вчера в тялото ми те разливат.
В полет ме понасят на криле от пеперуди, а после приземяват в ледени води на страховете нежелани.
Ясна осъзнатост, че от позитивност имам нужда, а и причина да е друго, също няма.
Мислите са тъй различни и някак хлъзгави дори.
Изплъзват ми се и листът ми остава бял.
Музата, довела ме с усмивка тук, ската се тихо и ме изостави сякаш.
Но аз си обещах - ще бъда позитивна, а музата ми - не устоява да е тя далече, щом примамя я със слънчев лъч от душата ми изгрял.
А душата слънчево дете е на съдбата.
Все по често споменявам я съдбата с думи благодарни, че усещам я до мене в дните ми на трудност, в дните за уроци на живота.
Все по-често тя, съдбата, радва ме и дарове ми прави.
Дар последен вчера аз получих.
Часове на нежност и любов безмерна.
Ден рожден празнуван с любов и шоколад ;)
Моят дар бе скромен, но гарниран с много обич.
/И идея друга имах, но не зависи всичко винаги от мен.
Затова запазвам правото си аз, след някой ден да е изненадата приятна ;)/
Странно ли е... или пък не... но сякаш аз получих дар прекрасен в този ден.
Жена щастлива съм, казах го и вчера...
А щастието... то е... многолико.
Търся го и с благодарност е душата ми, щом открия го в миг специален.
И цялата ми същност го споделя с този, който съживява ме със нежността си...
Имам ранобудно утро и цял ден пред мен.
От сега си знам - ще бъда позитивна, защото искам го.
Защото с любовта в сърцето всичко е възможно.
Защото знам, че мога да дарявам радост, усмивки да извиквам в друг.
Защото виждам искри щастливи в погледа любим.
Тъмно е навън... денят се бави още... може би е сънен... или сънува мен... ;)
А аз очаквам го прекрасен, със слънчева душа и топлина, родена от любов...
Любов...

.

в нощта...

.
Нощта е натежала от безсънни мисли...
В сълза събрала се е цялата ми болка...
Причина вече нямам за тази си сълзливост. Хормоналната стихия се кротна. Непредвидима и непредсказуема ме връхлита в девет кръга дяволски. Не мога и сама да се позная. Нейде разум, мъничко останал, се опитва анализи да прави и от бурята да ме извади. След часове или след дни, безоблачност изгрява. Кога ще се случи - пак е в зоната на непредвидимостта.
Бурята си тръгна, но безсънието си забрави да си прибере.
Натежала съм от мисли, все ненужни. Половината са с привкус на отминалато време... Другите са с ухание на блянове мечтани...
И едничка мисъл, за мига сегашен, за днешен ден, в мен си търси място да се тя закотви. От тази мисъл имам нужда само.
От мисълта за днес...
От мисъл - благодарност, за това което имам...
От мисъл - радост, че животът ми е жив...
От мисъл - обич, че смисълът е в Любовта...  

Нощта е натежала от безсънни мисли...

При Драго снимка си "почувствах".