събота, 30 ноември 2013 г.

неочаквано обикновените необикновени хубавини...

Хубаво, по-хубаво, най-хубаво... Лесно се свиква с хубавото. Но защо после разумът има свойството да го омаловажава? Защо често разумът диктува - няма накъде повече?
Особено в случаите когато с всеки ден се убеждаваме, че има. Има още по-... и най-...
Опитвам се да мисля с усмивка. Но дали няма да е по-добре да не мисля ;)
Дали не е по-добре на хубавото да се отдадем и да му се наслаждаваме. С благодарност в душата нека се радваме на всичкото хубаво, което всеки ден ни се усмихва и ни намига дори и в най-трудните моменти.
А то,  хубавото, най-често е в по-малките неща. В неочаквано обикновените...
Нека по-често поглеждаме към по-малките неща, които по-истински изпълват зажаднелите ни души за красота край нас и... в нас...


петък, 29 ноември 2013 г.

хубаво е...

"Хубаво е да си имам жена в леглото да ме топли..."
А, де... И аз от кога ти го разправям ;) Искай си ме! Вземи си ме!
И в леглото е хубаво,  и извън него е хубаво. Днес издържах още един изпит, нали? 
Виж как неусетно времето минава когато сме заедно. Увлечени от занимания общи или самостоятелни. Нали не веднъж ми казваш - докато си тук /в кухнята/ и на мен ми се иска да посвърша нещо в къщи... Виждаш, че с удоволствие се занимавам в кухнята и всичко ти приготвям с най-голяма доза любов. И въображение ;)
Въображението не е само за кулинарните занимания, нали, мили? А това ти харесва. А на мен ми харесва, че на теб ти харесва...
Ето, пак ще ти напомня, че Съдбата е щедра с нас. Много щедра е... 
А ние сме й благодарни, че ни е събрала по един прекрасен начин и ни дава най-невероятните възможности... 
След ден като днешния, когато всичко е хармония... Как да не искам, как да не мечтая за още?
За трети път ми каза - сега е същата усмивка, като на онази снимка с дядо ти...
Да, на снимката с дядо... на 3-4 години съм... най-безгрижните ми години... Времето, когато съм се чувствала обичана... 
Щом виждаш тази усмивка в мен... значи така се чувствам и когато съм с теб... И те обичам...
Обичам те! Обичам те! Обичам те!

"Хубаво е да си имам жена в леглото да ме топли..." 
Хей, ама не коя да е жена, а само аз мога да те топля така, слънце мое! Само аз! Знаеш си го, нали, моя обич? И не само да те топля... ;)
Аз съм твоята роза... нежна... цветна... слънчева... бодлива... /така де, иначе ще ти е скучно с мен/ ;)
Обичам си те!...



неделя, 24 ноември 2013 г.

неделя...

Неделя е...
Не знам как да я определя. 
Уморена вече е. И тъжна е. С радост утрото усмихна. Следобедът белязан е от липса.
Денят дълъг се оказа. Вече притъмнява вън. 
Сутрешното слънце събуди сетивата ми заспали. С енергия неудържима ме поведе във деня. Среща най-желана случи се в неделя. И тук момент на странност се получи. Приемам го като напомняне да бъда благодарна към съдбата. Необяснимо ми е, но се случи онзи миг, когато Тя - Съдбата ни спаси. Думите са тук излишни, неподходящи даже. Думата е БЛАГОДАРЯ!
Денят, поел си своя ход по обичайното неделно разписание, на път е да завърши с изгарящата самота. Онази самота, когато къщата е пълна, а в мен боли от празно и студено...
Не мога да я определя с думи тази ни неделя. Искам само да се свърши. 
Утрото с надежда искам да посрещна...

събота, 23 ноември 2013 г.

мъгливо...

Мъгли се стелят... ноември е.
Полепват по душата ми, изтривам ги със спомени топли. Усмивката си търся във вчерашния ден и в миналите дни. Протягам се и точно да я хвана... ти захвърли я на дъното на ада... 
И ме заболя... отново... от песимизма ти, от думите ти крайни...
С надежда сутрин се събуждам. Но трудно е когато трябва да се противопоставя на думите ти... Думи черни, остри... Толкова боли от тях. 
Дали ще се събудя сутрин и ще срещна твоята усмивка с надежда озарена? Как да ти дам от надеждата си своя? Какво мога още да направя, за да пожелаеш днешния си ден с надежда?
Безсилна съм... не искам да го осъзнавам. Не искам аз да го приема. 
Но моля те, мъничко ми помогни! Опитай се да ми повярваш, съвсем мъничко дори, че има светлина напред. Знам, трудно ти е, но защо сам викаш отчаянието за другар? Казваш - реалист съм... Да, но в повече си песимист. 
Нима не значат нищо, в сутрините трудни, онези наши слънчеви моменти, когато ти сияеш, когато сияние съм аз... 
Признавам си... не знам сили до кога ще имам, за да се противопоставям на черните ти мисли... Не искам на тях да се поддавам, защото знам, че нищичко от мене няма да остане... А ми се живее... с теб!
Сега ще изтрия сълзите изгарящи и с денят ще се нагаждаме...  Мислите ми ще са пак при теб... Сигурно защото те обичам... както нищо друго в този свят...
... ... ...

.

сряда, 13 ноември 2013 г.

среднощ или в утро много ранно

Събудих се в нощта... в много ранно утро, може да се каже... 
Наспала се, но още под влиянието на съня в просъница съм сякаш...  
Въпроси ме нападат, от къде ли не... Чета си нещо, леко е дори, не предполага разбор на вселенските въпроси, но факт е, че от думи обикновени, онова което за мое съзнание се смята, заплита ми такава плетеница, че ми се иска да избягам... надалеч...
Но бягството не е решение и никога не е било. Може би и няма и да бъде. Но бягството е толкоз изкушаващо.. Привлича ме и със сила неочаквана ме вика да му се предам... да му се отдам...
Аз бягам всеки ден... от рутината... от суетата... от глупостта човешка... от пошлостта от "малкия екран"... 
Но от себе си не мога да избягам. И май не искам. Да се намеря даже искам... А и нима възможно е да се избяга от същността? Колкото и несъвършена да е тя...
Това, което мога, а сигурно и трябва, е да се опитам да я опозная тая същност... и да си я заобичам... без условия и разни хитрости на дребно... Казах /написах/ трябва и нещо спря ме, подразни ме и с някакво убождане се настани. Защото трябва не е решение... Защото трябва носи задължение и много негативи от времето когато трябва е със силата на закон било. И то от онези закони дето имат си вратички... официални... за бого/някакви/ избрани...
Но сега аз съм избрана... от себе си... и друго ми не трябва. Никакви измислени, двулични правила не се признават в днешния ми ден /нощ или в много ранното утро/...
Не съм в депресия, причина няма. Сигурно ще да е от събуждането ми среднощ... 

Животът е прекрасен! С усмивки и любов е споделен!
Да се поспрем за усмивка малка... и за онази... плахата мечта, дето само чака да полети с вярата в душата...
Добро утро! :)

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

с обич...

В дните си хармония подреждам с обич. И слънцето, на закъсняло лято циганско, помага. С топлина от слънчев лъч и от прегръдка най-желана денят ми ме усмихва и с доброта дарява. В очите ми сияе любовта и щастие в сърцето ми прелива. 
Говорим си и в смях месеци броим, че и години даже. Най-хубавите дни от най-хубавите ни години осмислени с любов и нежност рисуват цветно бъдеще за нас... 
В дъгата цветна всичко има. От слънчев топъл цвят, до синьото студено. Тъй както е в живота ни било и тъй навярно ще да бъде. 
От днес ще си запазим само топлина и с нея в утрешния ден по-смело ще престъпим...

петък, 1 ноември 2013 г.

да повярваме в мечтите...

С топлината на циганското лято се усмихвам. Слънчевите дни приемам като подарък закъснял. И обещание за още лято...
С топлината на прегръдка на любим сияя. Любовта е най-големият ни дар... дори и в тия ни години... И обещание за още лято за душите ни...
Годините минавали са сякаш неусетно. Годините на детството безгрижно. Училищни години и вълнения. Мечти за цял живот... Реалният живот... неизграден оказа се от смелите мечти и младежките копнежи...
А днес, в години превалели, когато младостта е там назад... Мечтите сбъдват се, а ние все не смеем безрезервно да повярваме във тях...
Съдбата щедра е към нас. Това го знаем и си го повтаряме с усмивка често. 
Благодарна съм, че с щастие дарява ни и днес. Благодарна съм, че чувства нови, непознати, но тъй истински и силни може да изпитва моето сърце. На съдбата ще го кажа тихо, с изпълнена душа, голямо, искрено БЛАГОДАРЯ!
И пак мечти нареждам си за днес, за утре и за всичките ни дни напред... И нека заедно повярваме, че могат те да бъдат утрешния ден. И нека вярата ни сбъдне най-прекрасните копнения на сърцата прималели в най-нежната прегръдка на есенния ни следобед...