да се скрия искам...

Днес искам да се скрия. Да се свия и невидима да стана.
Не искам вече никой да ме търси. Не искам никой да ме пита.
Изморих се да мисля за всички. А за мене никой. Е, не е съвсем никой. Но за мен се сещат когато нещо им потрябва. Което си е като никой.
Опитът ми, колкото и скромен да е, на никой му не трябва.
От мен въпроси се не искат. Но ако може аз да си говоря. Ама аз не съм латерна? Искам разговори да се случат. А монолози - много съм добра на тях и нямам нужда от слушатели. Имам нужда от диалози. Но кой ли го е грижа за мойте нужди?...
Омръзна ми да бъда все добра и мила. Аз по принцип съм си мила и добра. И умна съм, ама напоследък май глупея. Щом очаквам от другите разбиране.
А те, другите, те трябва винаги да имат моето разбиране. Толкоз... До тук...
От тоз момент започва чистене. То си му прилича. Пролетно е време за почистване. И за планове по-здравословни. За мен ще бъде по-здравословно, ако огранича достъп до душата моя. Тъй де, тя си е моя, не е за всички. До нея достъп... който си заслужи. Вече ще е по заслуга. Няма вече вяра безрезервна. Ще се скрия, само аз ще си се знам.
С чистенето смет се хвърля много. Ще хвърлям смело, нямам нужда от прашасалите мисли, чувства, думи и дела. Нека огън да ги изгори, водата да ги отнесе. На мене вече те не са ми нужни.
Днес на чисто ще започна... Може и силно да звучи. Но имам нужда точно от това.
Няма повече да правя компромиси с моите интереси в полза някой друг. Туй е правилото първо!
Времето ще бъде първо мое, после, ако аз реша, че мога и имам настроение, може и на други да го отделя. Край на зависимостите ми от някой друг. Аз втора категория човек не съм. Който иска от мене нещо, трябва да е готов да ми даде нещо, от което има. Така е. Няма в този свят нещо като безусловна любов. То не може все аз пък да обичам. Бог не съм. Имам нужда от любов и аз. Такава съм си. Може и да съм примитивна... Но на тоз етап до тук съм с безусловните чувства.
Ще се скрия, като охлюв във черупка. Имам нужда точно от това...

.

искам пролет

Бърза пролетта.
Има да свърши много работа.
Всички я очакват и надежди се събуждат. 
Мечти мечтаят се в изобилие в пролетните дни. 
От сън събуждат се и най-смелите очаквания.

А в мен усещането е за разпад...
Отново с болести се боря. 
Докато да се усмихна като победител, нещо друго ме прекършва.
Изморих се от вируси и гадости.
Не искам повече лекарства. 
Искам пролетта да бъда!
Искам да се усмихвам пак добра.
Искам да съм цветна. 
И слънчева да бъда.
Искам да съм пролет...

.

празно ми е

Празно ми е...
Когато усещането, че си лъган, че си на второ или пето място /все едно е, щом не си на първо/ е толкова силно...
Да, нямам материални доказателства, но това не е причина да не вярвам на вътрешния си глас, който не ме лъже. Ако събера мъничките парченца от знаци, които всеки ден ме намират, ще се получи огромно доказателство. Защо затварях очи, ли? Защото обичам! Защото обичам, защото искам да съм обичана... И няма никакво значение, че куп умни глави са казали да не чакам любов, а само да обичам, било достатъчно... Не, на мен не ми е достатъчно. Повтарям го: искам да бъда обичана. Любовта не се мери и тегли, но все е любов.
Чувствам се щастлива, въпреки, че знам, че не съм обичана. Защото има много начини да се чувстваш значим, а от там и да се почувстваш щастлив.
Но когато малките знаци се съберат и ти покажат, че ти си просто една глупачка... Избухваш и се отприщва цялата негативна енергия таена нейде в теб.  Дори не си очаквал да е толкова. Сигурно ще да е вярно, че капка по капка вир става. Един вир от гняв. Гняв, който е насочен предимно към мен. Но аз не го искам, искам да се освободя от товара му.
Не искам да бъда лоша към другите. Но тогава съм лоша към себе си. Вече не искам така. 
Не знам какво ще стане след моето избухване. Но със сигурност не може да се продължава така. Не може, а и не искам. Ако за някой е удобно така, мен това не ме задоволява. Вече искам удобство и за себе си. 
Защо сега? Може би ми е толкова търпимостта. Всъщност, изненадвам себе си с това търпение. 
А усещането да си лъган е ужасно. Смазва ме, искам да се освободя.
Сега спирам да мисля. Спирам да правя каквото и да е в тази посока. Ще чакам... търпеливо...
Не мога да правя повече крачки към другия. Изморих се.
Време е да направя крачка към себе си. Първо една, а после още една и още...
Денят е почивен според някакви правила. А аз ще го направя работен. Ще работя, ще работя, ще работя. Още повече, че в къщи винаги мога да си намеря повече работа, отколкото може да се свърши. 
И ще чакам... Промяната, която вече заслужавам. Защото така не може да продължава. 
Празно ми е...
Отивам да напълня поне деня си с работа...

.

обичам те

Да търсиш и да се загубиш...
Да търсиш себе си и да не знаеш кой си.
Да потръпваш неочаквано от студ с усещането, че си нелюбим... И обяснение разумно да си нямаш. 
Едно усещане... Като предчувствие за бездна...
Не го искам...
НЕ ГО ИСКАМ...
Искам слънце!
Искам топлина!
Искам обич!
ИСКАМ ОБИЧ!
Обичай ме! 
Толкова ли е трудно?
Обичта не значи окови... Обичта не е плен... 
Обичта е просто обич... Обичта е топлина... И нежност е... 
И всичко онова, което две сърца си казват... и без думи...
А думите... и те са нужни... за да е вълшебно...
Обичта си няма граници. Не можеш да я ограничиш като й кажеш - до тук, повече недей.. Нито да я затвориш. Не можеш да я забраниш. Не можеш и да си я просиш...
Да... Не се проси обич... А аз?... Обич прося... 
До кога?
Ами ако се изморя?

Знам, че те обичам... 
ОБИЧАМ ТЕ!
От тук до безкрайността е обичта ми... Обичта, която е за теб... само твоя е...
Обичам те!

.

неделя...

Неделя е...
Не знам как да я определя. 
Уморена вече е. И тъжна е. С радост утрото усмихна. Следобедът белязан е от липса.
Денят дълъг се оказа. Вече притъмнява вън. 
Сутрешното слънце събуди сетивата ми заспали. С енергия неудържима ме поведе във деня. Среща най-желана случи се в неделя. И тук момент на странност се получи. Приемам го като напомняне да бъда благодарна към съдбата. Необяснимо ми е, но се случи онзи миг, когато Тя - Съдбата ни спаси. Думите са тук излишни, неподходящи даже. Думата е БЛАГОДАРЯ!
Денят, поел си своя ход по обичайното неделно разписание, на път е да завърши с изгарящата самота. Онази самота, когато къщата е пълна, а в мен боли от празно и студено...
Не мога да я определя с думи тази ни неделя. Искам само да се свърши. 
Утрото с надежда искам да посрещна...

При Драго преходността напомня...

за усещанията...

Понякога ме обсебват едни усещания...
Не ги искам...
Толкова са натрапчиви, че не мога да избягам от тях... Опитвам се... Без успех... за сега...
Дали като ги споделя тук ще ме оставят най-сетне?...
Едни усещания за изоставеност... За промяна в чувствата на най-любимия ми...
Попитах си... макар, че знам, че не трябва и ненужно е. Потвърди, че всичко е наред, че промяна няма...
Знам, че няма причина да не е искрен с мен. Вярвам му безусловно...
Обаче... защо все още разни терзания ме държат в плен на мисли негативни? Защо не мога да се отпусна и да се усмихна?
Искам да се радвам на днешния ни ден! Прекрасен, топъл и толкова уютен... Ден със страсти пожелани. Ден с домашна топлина. Прекрасно е!
Искам да спра негативните си мисли. Няма причина. Никаква!
Обичам си го! И вярвам в споделеността...
Искам цветните си мисли... Мислите си с обич...
Искам Любовта...

При шаренийка е цветно...

искам...

Навън е сиво, мокро и несъмващо.
Сред капчиците дъжд, белите снежинки, като пеперуди полетели във вихъра на северния вятър. Край прозореца забавят своя полет, за да ми покажат прелестта си съвършена.
Съвършена, но студена...
Красиво е навън сега. Но моя поглед с жажда се вторачва в престрашилите тревички да покажат зеленото на свойта същност. Зеленото надежди ми заплита цветни със спокойствието на пролетната неизбежност.
В кръговрата на живота предизвестеността в чудо се превръща от силното желание и копнежа за промяна.
Искам бялото на пролетта...
И цялата й цветна феерия...
Искам чудото на пролетното възкресение и в мен живот да оцвети с дъгата си вълшебна. Дъга от цвят, надежди и мечти...
Искам усмивките ми пак свободни да летят и да докосват с обич сърцето на мъжа любим. Искам  прегръдките ми с топлина и нежност да топят препятствията пред нас.
Искам пролетното възраждане да усили силата на любовта ми. Имам нужда от пролетна подкрепа...
Искам... пролет...

картинката от тук...

любов ли...

Любов?!
Е, няма такова животно!
Глупости е, че можеш да обичаш, ей така... безусловна любов било...
Хайде, ама не на мене тия...
Обичам и искам да бъда обичана!
Обичам и очаквам да бъда обичана!
Давам обич, но и имам нужда да получа обич...
Всичко друго... празни приказки са...
Няма празно в природата. Нима ние ще сме по-умни от нея и ще го направим: "давам... и не получавам... че и не очаквам..."
Хайде стига... глупости не ми се слушат. То, не, че аз не съм глупачка... Влюбена при това...
То бива сън, бива... ама...
Две са само положенията пред мен. Или кошмар е моят сън сега... или вече се събудих... Няма трето... Няма среда... още по-малко... златна...
Обичта ми... нежелана е...
Значи...  да свиквам с безсмислеността пред мен... С безжизнението си...
Кой казва, че не боляла любовта... или, че щом боли не е любов...
Нима някой може да знае какво е в сърцето ми. Само сърцето знае какво е любовта... И как боли любовта...
Не се описва любовта... Не отговаря на въпроси - защо обичам...
Любовта е обич... разум й не трябва, за да знае, че любов е...
Сърцето ми на парцали се разпада... от болката на любовта... Сърцето ми обича... пак... и пак ще е така... дори и да боли... дори сърце да ми не остане...
Сърцето ми обича... и обич ще очаква... в този ми живот...
Сърцето ми обича... и обич иска то... сега...
И го боли...
... от обич ще е...

.

тъжно ми е...

.

Понякога ми е тъжно... без причина.
Сега ми е тъжно... без причина...
А може би причината една е - Ти. Липсваш ми Ти!
Искам да те погледна и да видя усмивката ти.
Искам да протегна ръка и да те докосна. Просто да те погаля.
Искам да ме погледнеш, да срещнеш погледа ми влюбен.
Искам да протегнеш ръка към мен и да ме привлечеш към себе си.
Искам да усетя топлината на тялото ти.
Искам да се сгуша до гърдите ти и да чуя ритъма на сърцето ти.
И да се усмихна, знаейки, че сърцето ти бие за мен
Искам да бъдеш до мен...
Искам да бъда до теб...
Искам един до друг да бъдем. Да сме двама...
Двама... Прекрасно е. Животът не е за сам... за двама е...
Искаме живот.
Искам да посрещна съня сгушена до сърцето ти. С доверие... и обич.
Сгушена в топлина и всеотдайност.
Сега ми е тъжно... защото ми липсваш... до болка...
Сърцето ми, опитва се да каже, че с вяра и с обич, възможна е всяка мечта.
Обичам те!
И вярвам!
В мечта за двама...

При Цвети пътят топъл е и цветен, само за мечти...

мъглата...

Мъглата ме облича и с главоболие дарява.
Не ща й екстрите, но тя не чува.
В мен се настанява и ми лепне от тъга.
В пропаст от безсилие ме хвърля.
Самосъжалението на гости ми пристига.
Аз не съм това...
Не искам се такава...
Аз съм слънце.
И светлина сияйна.
И топлина съм.
И много съм любов.
Искам себе си.
Сега.
За да оцелея.
Днес.
Искам...
Любов.
От тебе имам нужда днес, любов!
Слънчева да съм.
За да съм аз...

 при Ласка се познах...

любов...

 .

Защо без причина тъгата ме облича?
Защо усмивката ми плахо се изниза?
Защо?
Без причина...
Или нейде, там дълбоко, душата ми улавя нещо... дори и име си няма...
Не искам мислите такива!
Искам си онези, светлите, изпълнени с живот!
Животът... миг от вечността  е... /клише е, но пък днес усещам го така/
Взимаме се нявга на сериозно. А после осъзнаваме безумната краткост на всичкото край нас...
И в тези мигове на осъзнатост, искам всеки миг красив и жив да грабя. Така награбена съм цяла и даже съвършена... Искам се такава...
Жена, усмихната, щастлива... и влюбена, тъй както никога до този ден... Първата... пълната... истинската... съзнатата...  всеотдайната... изпълващата... живата... Любов...

Уловени мигове...

...

 .

Безсънна нощ...
Мисли разпилени...
И аз съм някъде си там...
А искам другаде да бъда...
Усмивка искам... дали ще я намеря днес?
















Снимката е на Цвети.
.

предутринно...

.

Не съм на четиринадесет или деветнадесет... не съм и на двадесет и пет...
Понякога се чувствам на седемнадесет.
Друг път на седемдесет и седем...
Разумът понякога ми идва в повече, а друг път не ми достига.
В малко от времето се чувствам в баланс и реалност. Когато съм с този, когото сърцето ми обича.
Реалност ли казах?
Не! Не е реалност... Нереално е в реалността...
Сърцето е зад сто обвивки. Разкрива същността си само там, където чувства се спокойно и сигурно. Като роза се разлиства...
За всичките години на живота мой, уроци си научих, срещнах не едно и две... Дали натрупаната мъдрост съумявам да използвам? Защо съмнявам се?
Имам нужда от увереност.
В две неща съм сигурна. Но не бих ги степенувала като първо и второ по смисъл и същност, а само по изброяване. Първото - смисълът на живота е в децата ми и тяхното щастие...
Второто е любовта...  В онази любов, зрялата, която идва в миг неочакван, несънуван, нереален. Но толкова истински, че може да осмисли със съдържание не един миг, а цял живот...
Как звучи - цял живот... Да, точно това е. Цял живот...
Може би защото има моменти, в които животът ни изправя пред изпитания и размисли. Моменти, в които се питаме за смисълът и осмислянето на цял един живот... Тогава най-пълно осъзнаваме какво означава цял живот.
Знаем началото си, но никой не знае края си. Може би затова е важно да ценим днешния ден и да не отлагаме за утре. А колко често отлагаме...
Не искам нищо да отлагам!!! Искам си всеки миг, в който съм на този свят!
Искам!
Искам любов! Обичам безумно и искам да ме обича! Та дори и да е разумно...
Много ли е?
.

научи ме да те обичам...

.
Какво е да обичаш някой?
Какво е любовта?
Отговор не даваш ми...
Ще ти кажа аз тогава...
- Да обичаш някой е, когато мислите ти в плен са, а ти усмихваш се на всичко.
- Да обичаш някой е, когато искаш всеки миг възможен да си ти до него. Да му се усмихваш, да го галиш и целуваш, да усещаш го до теб.
- Да обичаш някой е, когато сам говориш си и правиш всичко по-добре.
- Да обичаш някой е, когато искаш той да е щастлив и няма нито пречка, нито нещо невъзможно пред теб, за да направиш всичко ти за него.
- Да обичаш някой е, когато всяка среща, празник е за теб. Не искаш никога да свършва и все забравяш да си тръгнеш. А после - от липсата боли...
- Да обичаш някой е, когато с него времето забравяш. И не мислиш трябва ли, дали е редно, възможно ли е или други някакви съмнения.
- Да обичаш някой е, когато всичко правиш с вдъхновение, както никога до този миг. Когато ти откриваш себе си и ставаш по-добър.
- Да обичаш някой е, когато знаеш, че всичко е Сега и не е важно Утре. И въпреки това, в тебе, там дълбоко, нещо кара те да си мечтаеш за Утре-то. Там виждаш само себе си и този който сънищата ти смущава.
- Да обичаш някой е, когато...
- Да обичаш някой е...
Обичам те...

Ще ме научиш ли да те обичам?

.

първа пролет...

.
Кафе с лале...
Ей, от това имам нужда...
Горещо, силно и ароматно кафе да ме събуди.
Слънчево, свежо и уханно лале да ме усмихне.
Първа пролет е!

Искам да прегръщам и да ме прегръща...
Искам да целувам и да ме целува...
Да мога да обичам, без да...

Пролет е!
И всичко е възможно!
.

искам...

Искам топлина! Искам нежност! Искам добра дума! Искам разбиране! Искам спокойствие! Искам вълнения! Искам живот! Искам... искам... искам...
Много ли искам? Да, много е!
Но и много давам. Много мога да дам и да давам... Искам да давам!
И ето го проблема...
Давам топлина... давам нежност... давам... оказва се, че е много... трябва да го давам на порции... по малко... Искам да дам всичко, което нося в сърцето си, без да го меря и тегля... Не ме бива в претеглянето. Когато обичам, обичам всеотдайно...
Давам... и не очаквам да получа същото... това не е сделка. Как да го обясня?