без причина

Без причина ми е тъжно.
Или пък причини има много.
Дали от липсата на слънце
или пък октомври е виновен.
Дали защото сърцето взаимност не усеща
или пък надеждата ми нейде се е запиляла.
Отдавна не съм се чувствала така... тъжна и безсилна. Мислех си, че всичко мога да го понеса. Но днес... заблуда е било. Слаба съм. И помня хубаво и топло, помня и студено. И ме боли... от липса на надежда, от безсилие, от примирение, от празно... Не, аз не съм това.
Днес не знам коя съм...
Да се намеря имам нужда... Къде съм аз?

.

глупачка съм...

Глупачка съм...
Добре де, подозирах го, че съм такава... Не исках да повярвам... Сама себе си мамех...
Тогава защо да го не правят другите?
Глупачка съм... Че вярвам на откровените лъжи. Че вярвам на премълчани думи. Че вярвам на туй, което никога не чух. Че вярвам на сетивата си, които тъй измамно ме успокояват. Че вярвам, че каквото даваш ще получиш.
Глупачка съм...
Виновни няма... Само аз... Или пък не...
В Амазонското си блато сама затънах... Защото вярвах, че е езеро кристално... Защото вярвах в слънчевите изгреви... Защото вярвах, че и за мен Любов на този свят ще има...
Вярвах...
Затова... глупачка съм... 



.

празно ми е

Празно ми е...
Когато усещането, че си лъган, че си на второ или пето място /все едно е, щом не си на първо/ е толкова силно...
Да, нямам материални доказателства, но това не е причина да не вярвам на вътрешния си глас, който не ме лъже. Ако събера мъничките парченца от знаци, които всеки ден ме намират, ще се получи огромно доказателство. Защо затварях очи, ли? Защото обичам! Защото обичам, защото искам да съм обичана... И няма никакво значение, че куп умни глави са казали да не чакам любов, а само да обичам, било достатъчно... Не, на мен не ми е достатъчно. Повтарям го: искам да бъда обичана. Любовта не се мери и тегли, но все е любов.
Чувствам се щастлива, въпреки, че знам, че не съм обичана. Защото има много начини да се чувстваш значим, а от там и да се почувстваш щастлив.
Но когато малките знаци се съберат и ти покажат, че ти си просто една глупачка... Избухваш и се отприщва цялата негативна енергия таена нейде в теб.  Дори не си очаквал да е толкова. Сигурно ще да е вярно, че капка по капка вир става. Един вир от гняв. Гняв, който е насочен предимно към мен. Но аз не го искам, искам да се освободя от товара му.
Не искам да бъда лоша към другите. Но тогава съм лоша към себе си. Вече не искам така. 
Не знам какво ще стане след моето избухване. Но със сигурност не може да се продължава така. Не може, а и не искам. Ако за някой е удобно така, мен това не ме задоволява. Вече искам удобство и за себе си. 
Защо сега? Може би ми е толкова търпимостта. Всъщност, изненадвам себе си с това търпение. 
А усещането да си лъган е ужасно. Смазва ме, искам да се освободя.
Сега спирам да мисля. Спирам да правя каквото и да е в тази посока. Ще чакам... търпеливо...
Не мога да правя повече крачки към другия. Изморих се.
Време е да направя крачка към себе си. Първо една, а после още една и още...
Денят е почивен според някакви правила. А аз ще го направя работен. Ще работя, ще работя, ще работя. Още повече, че в къщи винаги мога да си намеря повече работа, отколкото може да се свърши. 
И ще чакам... Промяната, която вече заслужавам. Защото така не може да продължава. 
Празно ми е...
Отивам да напълня поне деня си с работа...

.

първична емоция...

Музата за писане беше поотминала. Но силна емоция ме връхлетя. Негативна. Мразя да ме лъжат. Особено за някаква си дреболия.
Ако лъжата е голяма, в опит да бъда предпазена от нещо, може и да простя опит за премълчаване или уклончив отговор. Ако после при нормален разговор, лишен от първичната емоция, всичко бъде изяснено. Но когато става въпрос за нещо дребно, нещо от което нищо не зависи... Гадно е. Обидно е. Болно е.
И болката все по-дълбоко се настанява в мен. Боли и от крясъка, който трябваше да ме накара да се почувствам виновна, че съм задала простичкия въпрос: "какво наложи да ме излъжеш?"
Боли ме...
Болно ми е... Празно ми е... Студено ми е...
Мога още да напиша докато изтривам горещите си сълзи, които се стичат неконтролирани по лицето ми. Докато топката в гърдите ми се увеличава и започва да боли и на физическо ниво...
Това, обаче няма да ми помогне. Няма да помогне и за решаването на проблема. 
Какъв проблем? - ще каже някой.
Да, най-лесно ще е да ми се каже, че пак ми става нещо...
Не, не ми става. Добре съм си. 
Обаче много ме боли...

.

без смисъл...

Сърцето ми на топка се е свило. 
Не разбира как възможно е, в ден един, да трепка и сияе, а после на парчета каменни да се събира... 
Ни сърцето ми разбира, нито пък душата. Объркана е, като във кълчища да се е оплела. 
Сияеща, утрото добро го пожелава, а после... на този свят не иска й се тя да бъде. Ненужна е... на никого не трябва...

.

не е моето утро...

,

Не е моето утро...
Не беше и моята нощ...
Безсънно... главоболно... студено в душата... празно...
След поредното болезнено осъзнаване, че животът е безумно и безсрамно кратък...
След надеждата за нежност и любов, когато ми се стори в крайчето на блесналия поглед, че и за мен любов е отредена в този ми живот...
Да... сторило ми се... сигурно защото моята любов ме заслепява...
Не е ли време е да осъзная и да приема, че мечтата за любов за мен е химера недостижима... в този ми живот...
Да... в този ми живот... отредено ми е моето сърце обич да дарява... и да не очаква нищичко...
Как да го приема, че чувствата ми са безсмислени, ненужни... че ненужната съм аз...

Самотно е... и при Драго...

неизпратено...

 .

Не можах да те зарадвам днес...
Спонтанността, която винаги съм усещала при нашите срещи, днес... се бе превърнала в някакво тежко задължение за теб....
Освен необичана /каквато вече знам, че съм/ се почувствах и много нежелана.
Ще кажеш, че причина няма... Не знам... Но изведнъж ненужна се почувствах.
И всичко в този свят загуби смисъл за мен...
Освен сълзите ми... които ме изгарят...
Искам да ме изгорят и да отмият пепелта от мен...
И следи да няма... след мен...

Сълзите ми... при Драго се оглеждат...

празник...

 .

Празнуват обичаните жени...
Празнуват щастливите майки...
Щастлива съм, че децата ми даряват щастие не само на този ден!
В този си живот се надявам поне да съм била добра майка... Само се надявам...
Но да съм майка е само едната част от мен...
Аз съм и жена...

Сърцето ми копнее и крещи за обич...
Душата ми раздаде всичката си обич, що успяла е да покълне в нея...
За обич се не моли, а аз я просих, поне прашинка...
от която обич да отгледам в сърцето си и после пак да подаря...

Празнуват обичаните жени...
Аз подарих обичта си... до капчица...
Получих нежност... получих топлина... и внимание...
Подарих го умножено с любовта си...
Като просякиня се надявам... някой ден... една искрица обич да получа...

Празнуват обичаните жени...
Никой, никога не ми е обещавал обич...
Не мога да виня, сама се съгласих...
Вярвах, че моята любов ще стигне и за двама...
Глупачка съм била... и още съм... още вярвам...

Обаче днес боли... празнуват обичаните жени...
Сега - само сълзи си имам...
И онази любов в сърцето дето пак ще подарявам без да се надявам  аз за обич...
Ако не обичам, не ще съм жива...
Само любовта живот ми дава... без нея, дори и камък не мога да бъда...

Празнуват обичаните жени...
А аз празнувам... със сълзи...

.

по-добре е да изчезна...

.
  Когато осъзнаеш, че целият ти живот един провал е...
Когато видиш, че всичко е илюзия голяма...
Когато разбереш, че освен намерения, наречени добри, нищо друго няма...
Осъзнах... видях... разбрах...
Нямам сили...
Провалих се като майка...
Провалът на децата,  мой провал е...
За съпруга не ставам...
Никога не успях да съм добрата дъщеря...
Пред децата авторитета ми го няма...
Приятелите си отблъсквам...
Не съм мечта за никой мъж...
Дори и пари не мога да изкарам като хората...
За нищичко не ставам...

Искам да се скрия...
Искам да избягам...
Искам да изчезна...
... все едно не съм била...
.

празно...

...празно ми е... студено ми е... очакващо ми е... мълчаливо ми е... тъмно ми е... неразбиращо ми е... объркано ми е... празно и пусто е...

...

Нямаш идея, как къщата е пълна, а аз съм толкова сама... Похвалих ти се, че днес цял ден домакинствам, правих го с желание и удоволствие и с много любов. Продължавам и сега, а никой не забелязва. Поканих ги да седнем да вечеряме заедно, все пак в хубаво когато сме всички тук... познай, само синът ми дойде, другите- ама не сега, после, какво има за ядене, аз не искам, нека си доуча... Сега всички са в хола, но всеки гледа в различна посока... е...ми, обърнах се и аз към компютъра... Отивам да взема дрехите от пералнята и да простра, че мене чакат...
Затова, с най-голяма радост и любов и без никакви угризения ще те прегърна... Макар и за кратко, днес ти ми даде с пъти повече усмивки и топлина...
Ще ме прегърнеш ли сега?

... надежда

Студено ми е... Самотно ми е... А навън бе прекрасен есенен ден. От ония дни, които лятото е забравило да си прибере...
Мръква се... а в мен е тъмно...
Мислите ми са разхвърляни... имат нужда от подредба... но кога ли?
Синоптиците обещават студени дни... дали ще познаят? Те вече познаха, студът ги изпревари... и се настани в мен...
А аз съм дете на лятото. Обичам слънцето, цветята, росата, топлината...
Отивам да спя... но надеждата е в мен... надеждата за слънчев и усмихнат ден... надеждата за топлина и светлина...