неделя, 27 юни 2010 г.
душата ми...
Видях тази прекрасна снимка и... изведнъж се почувствах аз... почувствах, че някой е запечатал моята душа...
В същото време слушах и... слушам нещо неземно, нежно и красиво, което докосва душата ми, което я накара и тя да запее...
Особено настроение ме обзе и пожелах веднага да го споделя...
Красиво е, нали?.
.
петък, 25 юни 2010 г.
лятна вечер...
Денят е към своя край. Летен ден, но хладен. А тук в планината е още по-хладно. Обличам жилетката си и излизам на терасата.
Красиво е. Има изглед към планината. На запад слънцето клони към хоризонта. Зелените поля и гори притъмняват, обличат нощната премяна.
На югозапад, зад онзи баир... на пет-шест километра по права линия, си Ти. Тази близост е вълнуваща. Знам, че съществуваш... знам, че си вече част от живота ми... една прекрасна част... Мисълта за теб ме вълнува...
Мисълта... мислите... като птици се стрелват във вечерното небе... и се връщат, а после устремени в друга посока поемат...
Лятна вечер е... но от хладните...
С поглед, зареян в далечината, поглеждам назад във времето... преди много, много лета...
Едно момиче тича по двора... наднича в тъмнината и гони светулките... Вечерният ветрец си играе с къдриците на непокорната й коса... Ето тук се скри светулката... ето я, пак се издаде... Играта й харесва... Викат я за вечеря... баба и дядо са се прибрали след като са свършили работата в градината, по двора, при животните... Толкова вкусно ухае картофената яхния на баба... Дядо ще разкаже за стари времена... тооолкова стари... когато дядо е бил малко момче... че как си спомня толкова отдавна... Ще приседне до баба... ще протегне ръчички и ще поиска да помогне за намотаването на преждата... а, бабо, бабо, хайде пак да ми покажеш как се преде... нека с "моето" вретено...
Усмихвам се... ... ... Баба и дядо ги няма... отдавна... но топлината от тяхната обич усетих днес... Не успях да им кажа, че ги обичам... дали го усещаха... дали го знаят сега... Тогава смятах, че да покажа и изразя чувствата си с думи е слабост... каква глупачка съм била...
Може би и затова днес се опитвам да показвам и да казвам на хората, които обичам, че ги обичам. Може би някой ще възрази, че когато обичаш някой - приятел, дете, съпруг, любим, думи не са необходими... Не знам. Може би някога не са необходими, но вече мисля, че никога не са излишни... Затова го казвам, освен че го показвам... и го повтарям... Да, обичам те!
И ще продължявам...
Слънцето отдавна е зад хоризоната...От изток изгрява пълната луна... колко е голяма... и загадъчна... и студена... Мммм, студено е... потръпнах от хладния повей на вечерния вятър. Перести облаци закриват лунното лице... нощните звуци притихват...
Време е...
Леглото ме очаква... Ще си извадя пак дебелото, вълненото одеало...
Ще се гушна във възглавницата и ще извикам онова момиче, гонещо светулките...
Над съня му ще бдят феи и вълшебници... ще му изпратят само най-цветни сънища... ще го дарят с най-светли мисли... ще му постелят само топли пожелания...
Ела и ти... и за теб ще има топли пожелания... светли мисли... цветни сънища...
За теб е и... моята любов... какво от това, че ми казваш, че не трябва да те обичам... Обичта не признава "трябва" и "не трябва''. Тя не знае какво е необходимо и кое не е...
Тя просто те... обича...
Лека нощ!
.
.
сряда, 23 юни 2010 г.
настроения...
Как да ги владея?
Преди два дена бе жега непоносима.
Сега вали и е студено.
И аз пак... по слънцето въртя се.
Сутрините са оптимистични, слънчеви, свежи...
Обичам такива сутрини... измити от нощния дъжд, свежестта е във всяка глътка въздух...
В такъв момент мога всичко! Никой и нищо не може да провали желаното от мен.
Енергия, ентусиазъм, усмивки, щастие, любов... всичко струи от мен и го подарявам с пълни шепи... и имам още толкова много усмивки, настроения, любов... живот...
Следобедно се смрачава, облаци покриват душата ми... Слънцето ми е далече...
Тооолкова далече... а тук е облак, решил да удави всяка усмивка, всеки лъч...
Избрах си този свеж букет... усмихнат, цветен, топъл, влюбен...
И ще се усмихна... искам...
.
събота, 19 юни 2010 г.
неподредени мисли...
Разхвърляно ми е... Не леглото, не бюрото, не стаята, не къщата...
Мислите ми пак поеха по своите си пътеки и пътечки.
Обичам когато всичко в мен е в ред. Хармонията на мисли, чувства и настроения... Но всичко е толкова променливо и пак се налага подредба.
И пак излизат куп въпроси... сякаш били са в заточение и сега се радват на свободата си. Устремът им ме понася. В началото е като усещане за свобода, но не след дълго необходимостта от отговори приземява полетелия дух на свобода.
Опитвам се да отложа въпросите за утре-то. Въпросите за вчера - отминавам... та те са минало. Опитвам да събера въпросите за сега-то.
А те са толкова много... и как само повличат със себе си въпросите за "утре"... Като лавина се изсипват върху мен. И как не се намира ни едно отговорче, там в суматохата от мисли.
А... дааа... ето там се опитва да се повдигне на пръсти отговорчето на онзи въпрос... Но... какво стана... защо се скри... разбрах... прояснения му поглед привлече облак от нови въпроси... след него се задава и облакът със страховете ми...
Страховете... моите страхове... страховете за утре...
Но аз не искам да мисля за утре! Искам да се радвам на днес!
Възможно ли е? Иска ми се да е... Искам да пренеса днешната радост в утрешния ден... Да си взема шепичка от нея и подквасена с надежда и обич да разцъфти в най-цветен ден...
Цветовете на дъгата искам си за спътник... Пъстрите настроения с топлината на една прегръдка искам... Светлите и свежи мисли най-ми приличат на усмивката...
Най-силен е въпросът - какво искам? И най-тежък е!
И уж е лесен отговорът, все пак това са моите желания. Защо тогава не мога да го подредя? Защо все се губи...?
Аз искам... ... ... искам...
И какво искам?
"Утрото е по-мъдро от вечерта..." - така казват...
Кое ли утро ще ме осени с мъдрост?
Утре?
В очакване съм... с надежда... с вяра... с обич...
.
четвъртък, 17 юни 2010 г.
животът е хубав...
понеделник, 14 юни 2010 г.
понеделнишко...
Не, няма дъжд.
Жега е, дори.
Това е сълзата ми... в душата... невидима е за другите...
... неделя - не е ден за срещи.. ок, приех...
... понеделник - не съм във форма... трябва ли да приема и това...
Е, не мога да разбера... въпроси, въпроси... и все без отговор си остават...
Започнах деня с надежда... попарена е вече...
Сега си събирам ината... а знам, че с него нищо добро не става...
Искам да намеря пак търпението си... къде ли се е запиляло...
Искам да намеря добротата и радостта в мен...
Искам да се намеря...
... ... ...
Жега е, дори.
Това е сълзата ми... в душата... невидима е за другите...
... неделя - не е ден за срещи.. ок, приех...
... понеделник - не съм във форма... трябва ли да приема и това...
Е, не мога да разбера... въпроси, въпроси... и все без отговор си остават...
Започнах деня с надежда... попарена е вече...
Сега си събирам ината... а знам, че с него нищо добро не става...
Искам да намеря пак търпението си... къде ли се е запиляло...
Искам да намеря добротата и радостта в мен...
Искам да се намеря...
... ... ...
среднощни неделни настроения
Свещ и Огън - приказка за любовта
Когато за пръв път го прочетох останах без дъх. Сякаш някой четеше в душата ми...
Той беше Огън... запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!
Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа... отчаяно се опитваше да озари света около себе си...
...Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...
...Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът...
Сега ми е такова... някак си... тъжно...
Но огънят си заслужава! Заслужава си...
Как искам, още много дълго да ме гори... за да живея..
.
Когато за пръв път го прочетох останах без дъх. Сякаш някой четеше в душата ми...
Той беше Огън... запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!
Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа... отчаяно се опитваше да озари света около себе си...
...Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...
...Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът...
Сега ми е такова... някак си... тъжно...
Но огънят си заслужава! Заслужава си...
Как искам, още много дълго да ме гори... за да живея..
.
четвъртък, 10 юни 2010 г.
опитвам да те разбера...
Опитвам се да те разбера...
Да, разбирам и знам, че човек има моменти, в които иска да е сам. Но също така знам, че има и други моменти, в които, зад желанието за самота, стои още по-силното желание за някой, който да те прегърне, някой, който да ти покаже, че не си сам. Точно в тези моменти, уж на желана самота, искаме да чувстваме, че има някой, на който му пука за нас, някой за който ние сме важни... Това съм го чувствала... и то не веднъж...
Затова много ме боли, че в такъв момент за теб, не успявам да ти покажа колко си важен за мен. Тъжно ми е, че не успявам да ти дам усешането, че не си сам... че на мен "ми пука" за теб... че означаваш много за мен.
Искам да разбереш, че ти си част от моя живот! Както и аз от твоя. Както и да го погледнеш - така е. И няма по-важни и по-маловажни неща. Ти си от най-важните неща за мен! Защото моите чувства, са най-важното нещо за мен. А чувствата ми към теб са много силни. И това е нещо, което изненадва и мен самата. Колкото и да съм си мислела, че се познавам, и все пак знаейки, че винаги мога да изненадам с нещо дори и себе си, не съм очаквала това от себе си. Макар и неочаквано като чувства, които мога да изпитвам, като сила и отдаденост на тези чувства, то аз съм щастлива, че това съм аз. Щастлива съм, че съм способна на такива чувства. Щастлива съм, че точно ти ги събуждаш в душата ми! Щастлива съм, че те обичам. И ми е мъчно, че не успявам да ги разкрия достатъчно пред теб. Това са думи, но думи, които не могат да изразят и една малка част от това, което грее и топли душата ми.
Ти влезе в живота ми като един лъч, който освети и стопли ежедневието ми. Ти си този, който ме кара да се чувствам жива, да искам да живея в този живот. Благодарна съм ти! И те обичам! Сърцето ми няма спомени за други такива и толкова силни чувства.
Искам да си част от живота ми и през останалото ми време на тази земя!
А ти? Ти какво искаш?
Прегръщам те, моя любов! С много нежност и с всичката си обич за теб!
.
Да, разбирам и знам, че човек има моменти, в които иска да е сам. Но също така знам, че има и други моменти, в които, зад желанието за самота, стои още по-силното желание за някой, който да те прегърне, някой, който да ти покаже, че не си сам. Точно в тези моменти, уж на желана самота, искаме да чувстваме, че има някой, на който му пука за нас, някой за който ние сме важни... Това съм го чувствала... и то не веднъж...
Затова много ме боли, че в такъв момент за теб, не успявам да ти покажа колко си важен за мен. Тъжно ми е, че не успявам да ти дам усешането, че не си сам... че на мен "ми пука" за теб... че означаваш много за мен.
Искам да разбереш, че ти си част от моя живот! Както и аз от твоя. Както и да го погледнеш - така е. И няма по-важни и по-маловажни неща. Ти си от най-важните неща за мен! Защото моите чувства, са най-важното нещо за мен. А чувствата ми към теб са много силни. И това е нещо, което изненадва и мен самата. Колкото и да съм си мислела, че се познавам, и все пак знаейки, че винаги мога да изненадам с нещо дори и себе си, не съм очаквала това от себе си. Макар и неочаквано като чувства, които мога да изпитвам, като сила и отдаденост на тези чувства, то аз съм щастлива, че това съм аз. Щастлива съм, че съм способна на такива чувства. Щастлива съм, че точно ти ги събуждаш в душата ми! Щастлива съм, че те обичам. И ми е мъчно, че не успявам да ги разкрия достатъчно пред теб. Това са думи, но думи, които не могат да изразят и една малка част от това, което грее и топли душата ми.
Ти влезе в живота ми като един лъч, който освети и стопли ежедневието ми. Ти си този, който ме кара да се чувствам жива, да искам да живея в този живот. Благодарна съм ти! И те обичам! Сърцето ми няма спомени за други такива и толкова силни чувства.
Искам да си част от живота ми и през останалото ми време на тази земя!
Прегръщам те, моя любов! С много нежност и с всичката си обич за теб!
.
понеделник, 7 юни 2010 г.
красота... щастие...
Красотата е навсякъде край нас.
Толкова много красота има...
Красив е изгревът сутрин... закачливият слънчев лъч, който си играе с погледа ми сънен още. Красиво е малкото цвете край пътеката... поляната преливаща от багри и ухания...
Красива е детската усмивка... глъчката момчешка под прозореца...
Красив е погледът на милия... нежната прегръдка, в мига когато усещаш, че си целия му свят... и той е твоят...
Красиви са мислите, които ме водят по пътеките - мечти... мечти за красота...
Красотата е извън нас... красотата е и в нас...
И си мисля, колко малко трябва, за да видим красотата навън... само едно мъничко желание за това.
И малко по-голямо желание да видим красотата в нас си. Малко по-трудно е. Самокритични сме, а не трябва.
Природата е създала онова красиво цвете в градината... Но тя е създала и мен, не по-малко красива... душата ми, която може да усети красотата на света...
Цветето е щастливо... слънцето му изпраща най-топлия си и светъл слънчев лъч... вятърът му дава нежния си полъх... летният дъжд утолява жаждата му с живителни капки...
Защо да не съм щастлива и аз... имам топлина... и нежност... и любов...
Какво от това, че утре вятърът и дъждът ще се наговорят и ще скрият засмяното лице на слънцето? Какво от това, че някой ще се опита да помрачи усмивката ми?
То... цветето ще намери силите, които природата е скрила в него... ще поизправи стеблото си, ще се понакипри и ще разцъфти отново още по-красиво, още по-уханно...
А аз... колко пъти съм го правила... поизтупвала съм тъгата от душата... отмятала съм болката от сърцето... сълзите са промивали раните в мен и... отново усмивката е с мен, душата ми разцъфва по-красива, по-щастлива... това съм аз - по-силна, по-добра, по- красива... такава каквато природата ме е създала.
Щастлива съм... чувствам се красива...
И съм благодарна! На природата, че това съм Аз!
.
неделя, 6 юни 2010 г.
душата ми... щастлива е...
Имах най-хубавия ден!
Аз съм най-щастливата жена!
Съдбата бе щедра към мен и ми дари незабравим празник!
Благодарна съм!
Благодаря ти, моя любов!
Виждаш ли розата...?
Значи... виждаш душата ми...
Разтваря се листенце по листенце, разцъфтява... разцъфтява от дъха на твоята нежност... от полъха на твоята топлина... от докосването на твоята обич... и ухае...
С теб душата ми разцъфтя! С теб, тя цъфти всеки ден, всеки час, всеки миг когато си до мен!
Ти, както слънцето събужда утрото, събуждаш в мен заспали чувства, несъбуждани желания...
Ти ме даряваш с най-големия дар за една жена- усещането да се чувства жена... желана жена... обичана жена...
"... чувствена си..." - Ти разбуждаш тази чувственост в мен... и само ти се радваш на уханието й...
А душата ми... щастлива е...
.
петък, 4 юни 2010 г.
криле...
Хубаво е!
Намерих си крилете...
Или те ме намериха...
Отново е полет...
Чудесен полет...
Ах, как обичам да летя...
Разбира се в компания ;)
Сещам се за нещо прочетено преди време:
"Всички сме ангели с едно крило.
Можем да летим единствено
като се прегърнем един друг. "
Ха, днес се чувствам като... ангел...
Прегърната... летяща... влюбена усмивка... /добре, че не ми го пише на челото/ :):):)
.
вторник, 1 юни 2010 г.
вярвам, че отмина...
В отминалия ден... колко пъти си казах- до тук съм, повече не мога да понеса, вече ще е само нагоре, няма повече накъде, на дъното съм...
Имах нужда от моята си Вълшебна Фея. Тя усетила, бе с мен. Поплаках си, излях си всичко... и ето... обещах, че ще си поизчистя крилете и да гледам нагоре... да се глася за следващия си полет, по-вихрен и красив от всеки друг...
Но... ето, че започнах подготовка, дойде и усмивка... малко плаха, но все пак усмивка... Но щом нещо може да е и по-лошо... съвсем неочакван удар... и пак паднах... пак съм там... на дъното... студено и тъмно...
Но има и задължения, които не мога да отменя... добре, че ги има... неотменимите неща... Онези задължения, които сами сме си избрали, за които се питаме: защо са ни?, но без тях не можем...
С каменно лице, със затворено сърце, се "направих хубава". Изглеждам сериозна и делова, кой ще разбере за затвореното ми сърце, кой ли се интересува какво е зад каменното ми лице и фалшивата усмивка...
И отидох... на концерт...
Очаквах нещо красиво, различно... а получих най-невероятното преживяване... изумена, впечатлена, развълнувана... сърцето се отвори, усмивката бе за изпълнителите... и за мен...
След концерта душата ми пееше, сърцето ми сияеше... исках да си запазя всичко за мен, затова си сложих пак деловата усмивка и... не исках да допусна никой до себе си... това си е мое изживяване, мое си е!
Денят не бе свършил... делово довърших и професионалните си ангажименти и след това се отдадох в прегръдките на музиката... и още съм там...
Време е да се предам и в селенията на съня...
А утре... всъщност днес... ще видим какво ми е приготвил животът...
.
Имах нужда от моята си Вълшебна Фея. Тя усетила, бе с мен. Поплаках си, излях си всичко... и ето... обещах, че ще си поизчистя крилете и да гледам нагоре... да се глася за следващия си полет, по-вихрен и красив от всеки друг...
Но... ето, че започнах подготовка, дойде и усмивка... малко плаха, но все пак усмивка... Но щом нещо може да е и по-лошо... съвсем неочакван удар... и пак паднах... пак съм там... на дъното... студено и тъмно...
Но има и задължения, които не мога да отменя... добре, че ги има... неотменимите неща... Онези задължения, които сами сме си избрали, за които се питаме: защо са ни?, но без тях не можем...
С каменно лице, със затворено сърце, се "направих хубава". Изглеждам сериозна и делова, кой ще разбере за затвореното ми сърце, кой ли се интересува какво е зад каменното ми лице и фалшивата усмивка...
И отидох... на концерт...
Очаквах нещо красиво, различно... а получих най-невероятното преживяване... изумена, впечатлена, развълнувана... сърцето се отвори, усмивката бе за изпълнителите... и за мен...
След концерта душата ми пееше, сърцето ми сияеше... исках да си запазя всичко за мен, затова си сложих пак деловата усмивка и... не исках да допусна никой до себе си... това си е мое изживяване, мое си е!
Денят не бе свършил... делово довърших и професионалните си ангажименти и след това се отдадох в прегръдките на музиката... и още съм там...
Време е да се предам и в селенията на съня...
А утре... всъщност днес... ще видим какво ми е приготвил животът...
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)