има дни...

Има такива дни, когато всяка дума, спомената без особен замисъл се приема прекалено сериозно или с  друг смисъл. Понякога попадам в такива капани...

По едно залезно време, се загледах в облаците. Тогава бях само пътник, затова ми беше много интересно да се заглеждам в това или онова. А облаците... мислех, че за са повече от вълшебство. Сега знам, че са и чудо. Бях получила съвет на имейла да потърся облачни истории, точно когато им се възхищавах...
Не са случайности, а чудеса! 
А дните... Дори и дните с капани отминават...
И слънцето разказва приказки през облачни завеси, с облачна магия...
Има дни... и дни... и дни...

Нека да ги има...

Облаците при Влади също са вълшебни...

боли...

Стоя си и си плача...
Плача си и си стоя...
И с въпроси се заривам дано намеря отговор за светлинка, който болката ми да намали...
Тъмно е край мен... И в мен е тъмно... И е мокро от изгарящи сълзи...
Дали пък ако изгоря и стана пепел няма да е по-добре?...
Защо когато щастлива се почувствам, веднага става тъй, че чувствам се ненужна?...
А може би, наистина ненужна съм?...
Може би, наистина от мене полза няма?...
Дали пък вярно е, че пречка съм за всички?... И за всичко...
Сега си стоя... и си плача... 
Дали сълзите ми ще измият мислите ми и ще намеря отговори?...
Или пък в сълзите си ще се удавя?...
Не знам... Нищичко не знам... 
Не знам дори, дали искам да науча...
Ще си плача... и ще си стоя... 
А в мене толкова боли... Боли... боли...

.

пет години блог

Днес се сетих, че в началото на септември, в далечната 2009 година, си подредих това местенце...
Пет години изминаха от тогава. 
Прегледах първите си писания. Доста объркана била съм. Сега съм спокойна.
Да, спокойна и удовлетворена, подредена и уравновесена. Още по-влюбена и по-обичана. Чувствата ми по-дълбоки са и по-силни. 
Забелязвам, че все по-рядко си пиша тук. Понякога времето ми не достига. Но не се оплаквам. Това е време, което съм запълнила с реални занимания, които ми носят радост и щастие.
Да... и щастлива съм. Много щастлива!
И с удоволствие си идвам тук, в моето местенце. Когато ми е тъжно или когато ми е радостно. Понякога си пиша, а понякога се разхождам в минали настроения. А после си тръгвам по-спокойна и омиротворена.
Това е първия ми блог. Като първа рожба е.  
Ще го има... Пиша за себе си. И за всеки, който наминава тук. Всеки мой гост е добре дошъл.
А аз ще съм си тук... Където и да се разпилявам, пак ще се връщам при началото си. 
Но имам нужда и от разпиляването си ;)

При Драго намирам вдъхновение и потвърждение на настроенията си...

за благодарността

Благодаря на съдбата за неочаквания дар, който ми даде. Който ни даде...
Желанието да бъда с теб пак там, където най-ранните ти спомени са живи. Там, където два пъти в месеца се връщаш при корените си. Там, където сега е тихо и само ти живот му даваш. Ти и верният приятел и пазач. Пази твоите спомени...
Вече там има и мои спомени. Наши спомени... 
За втори път ме посрещаш там. Вярно, че сега минутките ни бяха преброени и още по-кратки, но са си наши минути, изпълнени с много съдържание. 
Минутки с любов и благодарност. 
Минутки забързани, разхвърляни. 
Минутки за бърза разходка и набързо споделени идеи. 
Минутки за хванати ръце, за прегърнати сърца.
Благодарността е силно чувство. Едно от най-силните.
Благодаря ти!

снимката е от твоята разходка, която с теб споделях с "телефон все ни свързва, телефон все ни дели"...

.