застудя...

Застудя навън. 
И в мене застудя...
Все пак на декември му прилича. А аз не мога да избирам кога ще ме залее душ студен...
Поглеждайки назад виждам доза тъга със себе си и в най-празничните дни. Научих се с тъгата си да живея. И край мене никой я не вижда. Щото тя, тъгата, си е моя. 
Както мислех си, че пак с баланса ще се справя... за кой ли път разбрах, че съм сгрешила...
И пак ме заболя от нежеланието, което в думите, донесени от телефона, чух и усетих. Почувствах се ненужна, нелюбима... Разбрах, че любовта ми тежест е и е излишна...
Но сърцето ми обича... И разум тука не помага...
Знам, че силна мога и да бъда. Ще се събера в себе си на топка. Ще...
Каквото и да направя, то ще е фасада. А в мене лед ще се събира... Сълзите ми в очите ще бодат с кристалите си ледни и в тях тъгата ми ще се оглежда в криво огледало...

Ледената красота е при Влади...

няма...

Нямам идея

"Няма от какво да се притесняваш." - каза ми го...
Да, знам, че е така. Сигурна съм, че няма нито една причина да се съмнявам и притеснявам.
Това, което имаме вече шест години е достатъчно голямо и силно, за да си причинявам сама излишни съмнения. 
И все пак... Боли ме не от съмнения, а от невъзможност... Невъзможност да съм до теб, да си до мен.
Знам, че така трябва, но... Пак ми е тъжно...
Още един ден ще си отиде... И утре няма да ми е по-леко...
Знам, че ще го понеса...
Знам, че и на теб не ти е лесно... Знам, че ти липсвам...
Но така трябва...
Обичам си те!
Обещавам ти, че няма да плача...

.

първична емоция...

Музата за писане беше поотминала. Но силна емоция ме връхлетя. Негативна. Мразя да ме лъжат. Особено за някаква си дреболия.
Ако лъжата е голяма, в опит да бъда предпазена от нещо, може и да простя опит за премълчаване или уклончив отговор. Ако после при нормален разговор, лишен от първичната емоция, всичко бъде изяснено. Но когато става въпрос за нещо дребно, нещо от което нищо не зависи... Гадно е. Обидно е. Болно е.
И болката все по-дълбоко се настанява в мен. Боли и от крясъка, който трябваше да ме накара да се почувствам виновна, че съм задала простичкия въпрос: "какво наложи да ме излъжеш?"
Боли ме...
Болно ми е... Празно ми е... Студено ми е...
Мога още да напиша докато изтривам горещите си сълзи, които се стичат неконтролирани по лицето ми. Докато топката в гърдите ми се увеличава и започва да боли и на физическо ниво...
Това, обаче няма да ми помогне. Няма да помогне и за решаването на проблема. 
Какъв проблем? - ще каже някой.
Да, най-лесно ще е да ми се каже, че пак ми става нещо...
Не, не ми става. Добре съм си. 
Обаче много ме боли...

.

заболя ме...

Заболя ме от невярата ти в мен, от съмненията, с които ме заливаш...
Заболя ме, че безсилна съм съмненията ти да премахна...
Доверието ми в теб е безгранично... Мислех че го знаеш и го чувстваш...  
Споделях ти и ти споделям всяко свое желание, действие и  мисъл. Всяка своя мечта и копнежите си съкровени. Чувствах, че и ти доверие ми имаш и по-естествено нещо от тази взаимност не виждах. Сега оказва се, че в теб съмнения се раждат...
Къде сгреших, с какво заслужих твоите съмнения?
Боли ме... Много ме боли...
Знаеш ли какво е болка от невяра?

.

боли...

Стоя си и си плача...
Плача си и си стоя...
И с въпроси се заривам дано намеря отговор за светлинка, който болката ми да намали...
Тъмно е край мен... И в мен е тъмно... И е мокро от изгарящи сълзи...
Дали пък ако изгоря и стана пепел няма да е по-добре?...
Защо когато щастлива се почувствам, веднага става тъй, че чувствам се ненужна?...
А може би, наистина ненужна съм?...
Може би, наистина от мене полза няма?...
Дали пък вярно е, че пречка съм за всички?... И за всичко...
Сега си стоя... и си плача... 
Дали сълзите ми ще измият мислите ми и ще намеря отговори?...
Или пък в сълзите си ще се удавя?...
Не знам... Нищичко не знам... 
Не знам дори, дали искам да науча...
Ще си плача... и ще си стоя... 
А в мене толкова боли... Боли... боли...

.

от самота...

 .


казваме, че ни боли от времето,
а всъщност ни боли от самота...

.

без смисъл...

Сърцето ми на топка се е свило. 
Не разбира как възможно е, в ден един, да трепка и сияе, а после на парчета каменни да се събира... 
Ни сърцето ми разбира, нито пък душата. Объркана е, като във кълчища да се е оплела. 
Сияеща, утрото добро го пожелава, а после... на този свят не иска й се тя да бъде. Ненужна е... на никого не трябва...

.

разпиляна...

Разпиляна съм...
Сили нямам да се събера.
Събирам се от части като пъзел и тъкмо да се събера в едно, край мене мине някой и ме разпилява, на парчета даже и по-малки...
И вече силите си не ги търся. 
Пак ще бъда разпиляна... 
В невъзможност да се събера... в себе си...

.

мъгливо...

Мъгли се стелят... ноември е.
Полепват по душата ми, изтривам ги със спомени топли. Усмивката си търся във вчерашния ден и в миналите дни. Протягам се и точно да я хвана... ти захвърли я на дъното на ада... 
И ме заболя... отново... от песимизма ти, от думите ти крайни...
С надежда сутрин се събуждам. Но трудно е когато трябва да се противопоставя на думите ти... Думи черни, остри... Толкова боли от тях. 
Дали ще се събудя сутрин и ще срещна твоята усмивка с надежда озарена? Как да ти дам от надеждата си своя? Какво мога още да направя, за да пожелаеш днешния си ден с надежда?
Безсилна съм... не искам да го осъзнавам. Не искам аз да го приема. 
Но моля те, мъничко ми помогни! Опитай се да ми повярваш, съвсем мъничко дори, че има светлина напред. Знам, трудно ти е, но защо сам викаш отчаянието за другар? Казваш - реалист съм... Да, но в повече си песимист. 
Нима не значат нищо, в сутрините трудни, онези наши слънчеви моменти, когато ти сияеш, когато сияние съм аз... 
Признавам си... не знам сили до кога ще имам, за да се противопоставям на черните ти мисли... Не искам на тях да се поддавам, защото знам, че нищичко от мене няма да остане... А ми се живее... с теб!
Сега ще изтрия сълзите изгарящи и с денят ще се нагаждаме...  Мислите ми ще са пак при теб... Сигурно защото те обичам... както нищо друго в този свят...
... ... ...

.

болката...

Понякога има дни, които искам да оставя там далече назад в миналото... Като днешния. След сутрешната му част...
Понякога искам да забравям лесно. А може би и да се науча да прощавам лесно.
Но това с прошката дали не се оказва невъзпитателно за другите. Дали моята прошка не води до мислене отсреща, че щом прощавам, значи може и така...
А мен ме боли...
Без да е моя вината.
Защото ината обижда и наранява. Защото е неочаквано и необяснимо. Напълно нелогично и непредизвикано от мен. По никакъв начин...
Не искам да мисля за днешния ден.
Искам да си помня слънчевото утро. Утрото с любов и със усмивки. Утро с надежди и мънички надеждички. Прекрасно утро с топлина и прегръдки нежни...
Искам да направя още нещо в този ден, за да залича спомена за болката и обидата, които по-късно получих. Незаслужено... Не успявам нищо смислено да правя. Залъгвам се със занимания домашни. В изобилие ги имам. Но не усещам ни вдъхновение, ни радост от това.
Дали не е по-добре да се скрия и да пожелая в съня  да се пречистя...
Да опитам...
Ще си мисля за красиви мигове, за нежни устни, които ще ме рисуват с обич... Защото само това е истинското в живота. И само това си имам... Другото?... Другото е болка...
Днес си говорихме за любовта към любимия и любовта към децата. Казах, че са две различни неща... Много различни... Втората любов боли... И пак я има...
Сега ще повикам в мислите си любовта към любимия... Докато позатихне болката от любовта към децата... За да мога да бъда и аз. Имам нужда... за да оцелея...
А любовта... Тя е всичко... И сълзи, дори...

Сълзите са деца на болката...