петък, 25 май 2012 г.

вечерно-сутрешни настроения...

 .
Пролетния вятър притихва в майската привечер.
Довеяният аромат на жасмин изпълва сетивата и спомня усмивка от близкото минало.
В клоните на стария орех, двойка птички си разменят весели трели в завладяваща безгрижност за наближаващата нощ. Нощта... далече е още...
На запад слънцето залязва в рошави облаци.
От север се спускат притъмнели и слоести пелени, които закриват и без това краткото синьо на майското небе. Този път синоптиците ще познаят за дъждовния утрешен ден.
Не искам да мисля за дъжд, още са солени очите ми от скорошни сълзи. Сълзи от безсилие да имам това, което изпълва с копнеж същността ми и сега... в тази, изглеждаща спокойна вечер.
Да, тази вечер е особено спокойна...
Лек полъх на вятър и облак наситен с аромата жасминов... Скоро окосена трева - свежест е нейния принос. И зелено... зелено... накъдето и поглед да се запъти.
Притъмнява...  нощта иска по-скоро владетел  да бъде на тази омая.  Полъх студен ме прибира в нощта. Не обичам студеното в никаква форма. Топлина си мечтая...
За бягство в съня се приготвям. Студеното не ще да ме пусне. Далечна усмивка дочух в телефонния разговор, който с топлинка ме дарява, макар и далечна, и в мислите само на двама.
Зачитам се в книга за род с кръв буйна и неспокойна. Книга за труден живот, но за дух силен... Този дух днес се предава от наследник в наследник. Увлича ме книгата и леко на съня ме предава...
... дъждът по листата събужда ме в утрото сиво. Навън просветлява, сиво-бяла мъгла полека се издига към небето в същия цвят. В бързината си да достигнат до земята, дъждовноте капки лицата на листата измиват. Прилича на странен сутрешен танц. И вятър, макар и лек, се включва в сутрешния дъждовен ритуал...
А аз за топлина си мечтая... За утринния хор не е пречка дъждът. Закачливи и весели са песните сутрин. Усмивки събуждат и в мойта душа...
Да ставам е време... денят да осмислям по начини някакви ще трябва...

четвъртък, 24 май 2012 г.

споделяне...

.
Когато споделяш миналото си с любимия е вълнуващо.
Акта на споделяне означава доверие.
Твоето доверие.
И доверието в него.
Доверието сближава.
Споделянето е допускане до същността ти.
Споделяне на миналото е разсъбличане на душата...
Много мисли и минали събития съм споделила. И споделям...
Но това, което се случи в последните дни е повече от споделяне. За мен...
Бяхме там, където съм била млада и зелена. Нищо не е същото... освен спомените ми, които не спирах да разказвам. Спомени от невинната ми младост...
Спомени и онова болезнено осъзнаване, че Времето е безпощадно...
Безпощадна осъзнатост за преходността на целия живот... И неистовото желание да задържа мига, да задържа живота, да запазя любовта... за утре...
И онзи неизказан, но изпълващ същността ми, копнеж за споделена любов в бъдните дни...
Колкото повече осъзнавам, че Времето е безпощадно, толкова по-силен е стремежът за живот. Живот изпълнен с истина и обич... Защото там някъде в мен е сигурността на знанието, че единствения смисъл на Живота е Любовта. И сега, когато съм сигурна, че Любовта е с мен, не искам да допусна, по никакъв начин, да отмине край мен...
Любовта е всеотдайност... И това усещане е... прекрасно.
Искам... Искам... Искам Любовта!
Стръкчета див карамфил  ме отведоха при спомени мили, които тъгата с усмивка  преплетоха... Маргаритките бели със слънчево жълти сърца, довяха ми детския спомен и полски букет си направих. Всяко стръкче с усмивка откъснах, всяка тревичка с обич нарекох.
Топлината на минали дни в сърцето прегърнах и мечтата за утрешен ден в душата изгря.

неделя, 20 май 2012 г.

след дъжд...

.
Слънце в деня се намираше.
Усмихваше ме.
След дъжд е свежо и усмихнато е някак... без причина.
В края на деня усетих умората... от усмивките...
Не е грешка, точно това е
Умората е в мен и е... някак обсебваща...
Върви за ръка с осъзнаването... на липсата.
Липсва ми една единствена усмивка.
Твоята...
Липсата си води болката...
Онази болка, дето душата ми разкъсва, а аз да се усмихвам трябва...
А душата ми копнее усмивката си на теб да подари.
Тялото ми е в копнеж да те изпие...

След дъжд... една сълза в мен боли... неизплакана е...

вторник, 15 май 2012 г.

търся топлина...

.
Ако не е зеленото навън, ще си помисля, че е есен...
Толкова е мрачно и дъждовно..
Не е като летния порой преди няколко дена, който мокри и усмихва.
Като се добави и сънливия привкус на следобедното време... мързеливо есенно настроение.
Насред пролет...
Забравих студа да спомена, който в търсене на топлина, може и да поизпари от настроенията сиви.
Дете на лятото съм... Същността ми слънчева и топла е.
Топлина и слънце търся във всеки ден и всеки миг...
Търся ги и днес...
И ще ги намеря...
... в следобед късен.

понеделник, 14 май 2012 г.

неспокоен дух

.
От няколко дена едни такива настроения и мисли са ме обзели... Че чак понякога си мисля, че не е за приказване.
Усещането, че съм загубена тия дни е толкова силно, а с него идва /май това е добре-то/ желанието да се намеря, да се открия в себе си.
Пътеките, защото по пътища е твърде лесно, по които поемам са незнайни, залутани, може би и не съвсем сигурни.
Но пък са си мои пътеки, мой избор, моето търсене.
В тия дни се опитва да надделее в мен чувството за собственост и всеки опит за някаква намеса в моите ми територии е таксувана като вражеско нахълтване.
Какво значи това ли... дори преместването на книгата ми на три сантиметра от мястото, където аз съм я поставила е такъв вражески акт. Да не говорим за повече...
Нали, ужасна съм тия дни?
Осъзнаването не винаги води до промени в желана посока. Но пък кой е определил посоката... Само едно кръгом, и посоката е обратна. Но тя може да е обратна и с много по-малко от споменатото кръгом...
В мен са кръстопътища. Не, по скоро в мен са кръспопътекища... Едни такива пътеки... Слънчевата и цветна пътека след завойчето се оказва гъсталак непроходим. А стръмната пътечка след две-три крачки се отваря в широка, права и засмяна... За онази дето свежа и зелена е, а след метри преброени се превръща в тресавище... Не ми се даже и помисля...
Та, коя пътека от кръстопътекието да си избера... Как искам някой друг да избере вместо мен...
Истината е, че обичам да правя избори. Това е свободата на духа. Но защо когато този дух свободен малко се позалута се отказва от правото си на избор... и то даже доброволно...
Всъщност, знам ли и аз какво иска този дух. Може би пък, точно в такива моменти, се оглежда за други възможности, за други пътеки... Може би пък, това да е свободата на духа, да търси новото, различното...
Но точно това търсене се определя от другите като несериозност, вятърничавост, раздвоение... Е, то поне да беше само раздвоение. При мен е толкова размногоение, че и сама си се чудя как изобщо се събирам във едно... Дали за нормалните хора, моето не са едни по-специфични симптоми...
Абе, кой му пука...Днес и това не ме интересува. Всъщност, какво ме интересува днес...
Ето, кое се оказа въпроса...
Интересите ми днес са... една безкрайност... Утре ще е друга. Не съвсем различна, но подредбата й ще е съвсем различна. А това я прави друга. Е, и елемент на съвсем ново ще има. Това е еволюцията на моя дух неспокоен, но свободен...
Може би е малко сиво утрото ми. Днес необичайно е.
Днешната безкрайност тъй започва...

петък, 11 май 2012 г.

понякога...

.
Понякога имам нужда от думи, за да споделя онова, което вълнува сърцето ми. Но думите, които намирам са твърде слаби, за да предадат чувствата, които им поверявам. Думите не стигат, за да разкажат как сърцето ми притихва, когато с нежност ме прегръщаш. Когато устните потрепват от очакване да срещнат теб и твойта страст. Слаби думите са когато искам да ти разкажа за извора на моята любов, който ти откриваш в мен. Думите... къде са те, когато аз ги търся...
Понякога си казваме, че с времето всичко е по-хубаво... Хубавото е във всички посоки на нашите дни, на нашите отношения.
Ето, пиша сега и думите не изразяват дори една частица от това, което искам да ти донесат...
Благодаря ти, че три години си част от моя живот!
Благодаря ти, че три години щастие ми даряваш!
Благодаря ти, че три години те обичам!
Благодаря!
Обичам те!

понеделник, 7 май 2012 г.

среднощно писмо...

.
С луната кръглолика тази нощ намигаме си. Желае тя компания да бъде моя. Усетила  е сякаш колко е самотна душата ми сега. От дружка имам нужда, да й поплача и да й разкажа, колко  много ти ми липсваш.
Луната е добър слушател. Не прекъсва разговор. Не обвинява и не съди, туй което чуе. Даже се и съгласява с мен, като леко кимва. Знаеш ли луната как намига?
После осветява звезден път за мен и ме повежда с пречистена душа и с надеждата в сърцето.
В безсънна нощ с луната си говоря... Разказвам й за теб, за любовта и за мечтите. Разказвам й за мястото, което с тебе търсим, мястото без студ... И тя ми обещава... да ни заведе... ако и повярваме... ако на себе си се доверим...
В компанията лунна, нощта не е болезнено самотна вече. Дали и ти не й говориш в тази нощ?
Усмихва се луната, усмихвам се и аз. Усмихнат е сънят  ми... Съня, в който те прегръщам с нежност...

събота, 5 май 2012 г.

синя птица...

.
Усещането за щастие не търси изява в думите.
Щастието се тихо преживява.
Щастието изпълва всяка клетка и всички мисли гони.
Щастието в прегръдката на любимия... то е всичко...
Толкова е лесно в този миг да се мечтае...
И вярата, че всичко е възможно, тъй е силна...
Мечтата своя чувстваш толкова реална... и мечтата обща сбъдната е...
Когато щастието в мен е и до мен е, и изпълва целия ми ден...
Осъзнаването, че всичко с времето е по-прекрасно, носи особената свобода на духа. Дух свободен от страхове...
Свободната душа има възможността да се наслаждава най-пълно на щастието, в което и тя участва.
Участва... щастието не е дар, щастието е процес, създаване, отговорност, себеотдаване и... много обич...
Щастието е голо птиче, което ако получи грижи за отглеждането се връща като синята птица на щастието през дните ни...
Връща се... свободата позволява връщането... свободния дух...
Синята птица не е капризна. Обича искреността. Не истината, тя е понятие поне двулико. Точно искреността... И доверието...
Щастието е хармония... Точно такава, каквато душата ми е намерила в дните си...
И обич...

сряда, 2 май 2012 г.

не мога...

.
Не мога мислите си да събера.
В хиляди посоки са поели...
Разпилени са от страховете в мен.
Признавам си... страхувам се...
Не знам защо...
Не знам и от какво...
Едни такива страхове, които ме прегръщат със своите мъгли.
В мъглата се полепват и мислите ми сиви. Натежава...
Извалява се в сълзи... парещи... защо не са пречистващи?
След дъжд в природата е свежо, цветно и красиво...
Защо след дъжда във мен сивото е по-голямо?
Да, сълзите ми солени са... Горчи дори...
Не искам да се самосъжалявам!
Не искам все да се оплаквам. /повечето тук го правя/
Тогава спирам...
Пореден опит да се събера ще правя...
Ще успея... ако не от тоя опит, ще е от другият след него... или другия...
Докато се намеря цяла...

вторник, 1 май 2012 г.

днес ми е сълзливо...

.
Днес ми е такова... криво и сълзливо...
Без причина сериозна...
Може би защото в повече дойдоха ми дните почивни, а това означава да съм далече от теб...
А може би и бързото затопляне с мен играе си...
Обичам топло, но пък толкоз бърз преход от сезон в сезон ми идва в повече понякога. Като днес...
Днес ми е и мрънкащо...
Пак е без причина сериозна...
И не, не скучая...
Занимания си имам...
Че и задълженията разни домакински днес си върша...
И професионални дейности посвърших...
Но ищах ми липсва...
Затова пък музика си слушам...
Малко тъжна е... като мене... според настроенията ми разни...
И ми е сълзливо...
А силите ми няма ги...
Но утре ще е друго, знам.
С теб ще бъда пак в следобед късен, нали?
И щастието с нас ще бъде...
И на усмивки ще е денят ни щедър...
Утре...