преди и след бурята

В последно време ми е забавно да наблюдавам играта на облаци. Гонени от вятъра те бързо променят своите форми и сякаш приказки разказват. Перести и купести облаци се носят снежнобели по синьото небе, а в контраста се усеща особена лекота и чувство за полет. При залез играта и приказките, които облаците разказват, стават цветни, сияйни, вълшебни.
А в най-последно време ме привличат тъмните, слоести облаци, които предвещават буря. Сивите, понякога мастиленосини облаци са тежки, натоварващи. Наслоените тъмни цветове са не по-малко интересни. Загадъчни са формите, по-бавно променящи се, но и по-дълбоко въздействащи. Докосват нещо дълбоко в мен, което съм крила дори от себе си. 
Вчера... Наблюдавах превръщането на белите, палави облачета в тъмносини, буреносни, тежки облаци. А денят е летен и много, много горещ. Желанието за буря в мен се ражда и нараства с непонятна мотивация.
Мисля за буря. 
Имам нужда от буря.
Бурята дойде. 
И в душата ми буря се вихри.
След бурята небето се проясни.
След бурята и в душата ми просветна. Не е ясно, все още облаци се носят в нея, но не са буреносни. До следващото им наслоение.
Бурята е освободител. Освобождава натрупаното напрежение в природата. А и в мен.
След буря диша се леко. По-леко мисли се. 
Сигурното е едно. Човек и природа са неразривно свързани, независимо колко на сериозно се вземаме ние хората. 
Бурята... поне с две лица е. А може би и повече...
Едното й лице донесе свобода /все още не пълна, но началото е важно/ в облачната ми душа.
А после?
Всичко с времето си...

.