пролетно ми е...

Да, пролетно ми е...
В началото на февруари...
Едва ли само защото слънцето ме гали с топлите си лъчи. Едва ли само цъфналите кокичета ме усмихват и ми носят пролетни мечти. Едва ли само прегръдката на любим ме дарява с надежди.
Разумът ми казва, че не е съвсем нормално да е топла зимата. Но сърцето ми се радва на пролетните предвестници. А душата ми копнее за кокичета, синчец и минзухари. За неукротимия и раждащ порив на природата във всичките ѝ проявления - цветя, храсти и дървета, катерички, птички и други живи твари. За особения чар на пъстрата топлина на майската пролет. За пролетните юнски нощи изпълнени с живот и сладостна нега.
Ех, размечтах се... А е само февруари... началото...
Днес се усмихнах на иглика цъфнала. В къща необитаема, в двор обрасъл в храсти непочиствани с години, розова усмивка ме поспря...
Убедена съм, че никой и нищо не може да усмихне деня ми, ако аз не го пожелая. А аз го искам. Искам го с цялата си душа, с цялото си сърце! Искам го с онази надежда на удавника, уловил се за сламка...
Моята сламка...
Началото на февруари е...
А в мен е пролет...
И се усмихвам...

.

преди и след бурята

В последно време ми е забавно да наблюдавам играта на облаци. Гонени от вятъра те бързо променят своите форми и сякаш приказки разказват. Перести и купести облаци се носят снежнобели по синьото небе, а в контраста се усеща особена лекота и чувство за полет. При залез играта и приказките, които облаците разказват, стават цветни, сияйни, вълшебни.
А в най-последно време ме привличат тъмните, слоести облаци, които предвещават буря. Сивите, понякога мастиленосини облаци са тежки, натоварващи. Наслоените тъмни цветове са не по-малко интересни. Загадъчни са формите, по-бавно променящи се, но и по-дълбоко въздействащи. Докосват нещо дълбоко в мен, което съм крила дори от себе си. 
Вчера... Наблюдавах превръщането на белите, палави облачета в тъмносини, буреносни, тежки облаци. А денят е летен и много, много горещ. Желанието за буря в мен се ражда и нараства с непонятна мотивация.
Мисля за буря. 
Имам нужда от буря.
Бурята дойде. 
И в душата ми буря се вихри.
След бурята небето се проясни.
След бурята и в душата ми просветна. Не е ясно, все още облаци се носят в нея, но не са буреносни. До следващото им наслоение.
Бурята е освободител. Освобождава натрупаното напрежение в природата. А и в мен.
След буря диша се леко. По-леко мисли се. 
Сигурното е едно. Човек и природа са неразривно свързани, независимо колко на сериозно се вземаме ние хората. 
Бурята... поне с две лица е. А може би и повече...
Едното й лице донесе свобода /все още не пълна, но началото е важно/ в облачната ми душа.
А после?
Всичко с времето си...

.

май е...

Майското утро е тук с мъгли и облаци, надвесили се над баира.
Подтискащо е.
От май очаквам  цвят и слънце.
Очаквам палавите ветрове да веят мислите ми влюбени. Слънце да чертае пътеки сред зелените дървета. Да се усмихвам на безбройни птици, заливащи ме с трелите омайни, а те се скрили в храсти буйни.
Май зелен е. Много е зелен. Преливащ от живот във всичките му проявления.
Май е влюбен. Като тийнейджър се срамува от първите си чувства. И е искрен. На всеки поглед вярва...
През май се случват чудесата пролетни. Слънце, дъжд, дъги... С топлите усмивки на гората. С простора на поле безкрайно, жлътнало се с рапица на залез.
Май е най-магичен. С магия за живот се ражда. Магия за здраве по пладне се плете. А вечерта с магия за любов пристига.
Май е...
Единствен май е тъй вълшебен...
От май очаквам цвят и слънце, и вълшебство, и любов...

При Влади май е най-вълшебен...

.

пролетни магии

Най-цветният сезон е тук. 
Сезона на най-големите промени е пролетта. 
Пролетта променя природата. Цветя, храсти и дървета бързат да се кипрят с безкрайна цветова палитра, с ухания вълшебни.
Пролетта променя и мен. А може би ми позволява да проява най-съкровената си същност?!
Да, промяната е проявление! И когато това проявление се осъзнае по един или друг начин, усещането, че съм част от Цялото, от Магията наречена живот, е истински вдъхновяващо.
Днес ми е такова. Вдъхновено! Магично!
Може би в някой минал свой живот съм била вълшебница... А в този пролетните проявления ме връщат към същността ми. Една същност, която все повече усещам, приемам и обичам.
Няма нужда да търся обяснения за особената ми чувствителност през пролетта.  Аз съм Пролет! Жива, вдъхновена, подмладена, шарена, усмихната... хармония...
Поглед през прозореца и Зеленият цвят на гората изпълва сетивата ми. Немирният вятър гали сетивата ми и роши мислите ми. Слънцето топли душата ми. Душата, същността... Дивата ми същност. Богинята в мен...
Пролетните месеци си имат своите капризи. Март непредвидим е. Днес усмихва се, след час ще плаче, след два ще е сияние... Април не му отстъпва. Той добър е днес, а утре може да е тъй жесток и на зима да прилича. А после пък с априлския си вятър лятото довява... Май е най- прекрасен! Зелен и цветен, усмихва се и топли. Май е влюбен... И в юни пролет има. Зряла пролетта е в юни...
А днес съм си априлска, с малко майски привкус и юнски са мечтите в мен...

.

август е тъга...

Август е тъга...
Особена и лепкава. Като сладкото от круши...
Хладните сутрини напомнят за край. Обедните припеци са последни опити за доказване на лятото. Залезите са рошави и розовоцветни. Щурчовите концерти са безгрижие и лятна нощ.
И тъга...
Необяснима е. За нежелан край. За желания за още нещо.
Тъга от несбъднатост.
Тъга от прекалена ангажираност.
Тъга от липса и тъга от изобилие.
Тъга...
Все още няма средата на август и би трябвало лятото да е в разгара си, но...
Сутрин искам да е лято, вечер искам да е есен. 
От няколко дни сутрин събирам жълти листа от двора. Липата вече се прощава с лятото и протяга ръка към есенна позлата.
А жълтите круши нагарчат от сладост... и тъга...

При Влади изгревите са вълшебни...

пролет

Пролет е навън. Вълнуващо е да се проследява всяка крачка на пристигащата пролет. Възможно е когато всеки ден минаваш край един и същи храст, дърво или градина. А още по-хубаво е ако не само минаваш, а се докосваш до природата. Сливаш се с полянката или горичката. Чувстваш живота, който кипи там. Нещо виждаш, друго предполагаш, третото е тайна... 
Пролет е навън. И в мен е пролет. Аз цялата съм пролет...
Няма съмнения, че пролетта е моят си сезон. Да, мога във всеки сезон да открия себе си, да намеря причина да го харесвам. С пролетта е различно. Това е моя сезон, това съм аз. Пролет.
Пролетта е най-динамичното време. Времето на промяната за ден, дори за час. Сега е най-цветния сезон. Сезонът на хилядите нюанси зелено. На безкрайното зелено... 
Зеленото успокоявало... Но какво е зеленото без разноцветните моменти на жълтото лютиче, на синята теменужка, на бялата лайка, на неизброимите мънички цветчета край пролетната пътека. Какво ще е без бялото на цъфналата джанка, бялото на разцъфтелия глог или белия нарцис? 
Пролет е. Пролетно ми е. Пролет аз съм...
Слънцето все по-рано се усмихва. И аз събуждам се рано. Усмихвам му се с радост и надежда, с благодарност и със свобода. Свободна съм от ограничения, от очаквания. Пролетта си знае и с доверие тръгвам в пролетта. Защото аз съм пролет...
Пролет е. Пролет съм...

.

мечти...

Замечтах се за пролет. 
И си спрях мечтата. Рано й е. 
Защото зимната мечта е тук и искам още аз от нея. 
Зимата не е сезонът мой. Но я има в кръговрата на живота. Не искам нито ден да си загубя от жизнения път. Затова си имам мечта. Зимна. Мечтата приказна е. Като в хубавите приказки. 
Искам зимата ми да е бяла. С много сняг. /Сега го има, но е малко./ С онзи студ, дето се нарича "здрав". /На студ по-добре го докарва за сега./ С небето синьо, кристално синьо, каквото може да е само в януарски ясен ден. И слънцето да се отразява във всяка снежинка, във всяко кристалче. Слънце, което ме кара да примижавам заслепена от белия ден. 
Това не е всичко.
На толкова бяла и студена красота й трябва нещо топло и цветно. И за контраст и за допълване. Топлината на живия огън в камината, топлината от прегръдката на любимия. И цветните ни мечти за утрешните дни, отразяващи се чашата с искрящо вино...
Мечти.. 
А мечтите се сбъдват.

При Драго е приказна зима...

.

през прозореца

Изтъкана съм от сиво-черни мисли...
През прозореца нахлува белота. Погледът различава бяло и бяло, и бяло.
Бели са снежинките, които прелитат пред черните клони на старата круша. Клоните приличат на костеливите ръце на вещица излязла от страшна приказка. Клоните, тези близките до прозореца, си имат бели якички. Снегът се е задържал на завет в прегръдката на старата круша и стряхата. Другите клони, по-далечните, са самотни и черни. Поклащат се в такт с порива на северния вятър, сякаш танцуват танц посветен на черно - белите контрасти, които се виждат през прозореца. 
Бяло е небето. Не променя цвета си през целия ден. А там, на фона небесен, снежинките са сиви. И по-забързани от белите си сестрички, които танцуват пред прозореца.
В далечината се сивее баира. Разстоянието е размило контрастите на черни дървета, изправени като стражи на родова памет и белият сняг покриващ грозните скелети. А през прозореца се вижда само сиво.
Сивото на зимния ден...
Безстрашните бели снежинки завихрят си танц лудешки, сякаш искат да влязат при мен. Танцуват нагоре, надолу, а после наляво и вдясно.
Танцуват бели снежинки и мислите разбъркани те повличат...
Замаяна от белия вихър се сепвам от две врабчета стрелкащи се в клоните на крушата. Сякаш усетили закрила от къщната стряха се поспряха на най-близкия клон пред прозореца.
Усмихнах се...
Тази усмивка бе най-цветното в мен...

а при Влади е снежно и цветно...

.

има дни...

Има такива дни, когато всяка дума, спомената без особен замисъл се приема прекалено сериозно или с  друг смисъл. Понякога попадам в такива капани...

По едно залезно време, се загледах в облаците. Тогава бях само пътник, затова ми беше много интересно да се заглеждам в това или онова. А облаците... мислех, че за са повече от вълшебство. Сега знам, че са и чудо. Бях получила съвет на имейла да потърся облачни истории, точно когато им се възхищавах...
Не са случайности, а чудеса! 
А дните... Дори и дните с капани отминават...
И слънцето разказва приказки през облачни завеси, с облачна магия...
Има дни... и дни... и дни...

Нека да ги има...

Облаците при Влади също са вълшебни...

неделно ми е...

От съботно-вечерни вече са неделни мислите. Но неделята след седмица е...
Изненадвам се за кой ли път от скоростта на времето. Времето, което часовника като въртележка извъртява. Календарът ден след ден препуска. 
След изненадата паниката се намества, че може би пропуснала съм нещо. А смисъл няма ни от изненада, ни от паника. Дори са вредни. И двете. 
А днес денят беше приятен, релаксираш, усмихващ. От ония дни, когато всички притеснения и грижи си оставям до вратата и бързо излизам навън. Даже слънце се опита да ми се усмихне през плътните облаци. Но това ми бе достатъчно, за да заредя настроението си с изкъпана пролет, напъпила във всеки храст, във всяка тревичка бързала да разцъфти. 
И няма никакво, ама никакво значение, ако някой се опитва да ме провокира, за да си намеря тъмните мисли и бодливите настроения. 
Днес сред зеленото /най-зеленото/ на пролетната поляна си намерих детелинка. От ония дето са дефектни ;) и си имат четири листенца. Дори и природата ми казва, че съм щастливка. Е, аз си го знам, то си се  подразбира, ама все пак... друго си е да ми се напомни :)
Сега се усмихвам и съм изпълнена с едно особено спокойствие. Точно от такова имам нужда. И факта, че го осъзнавам, приемам го и му се наслаждавам, ми подсказва, че всичко ми е наред.
Така де...  Сега искам да направя нещо много хубаво за себе си. Защото си го заслужавам :)

детелинки има и тук...

шарен ден...

Средата на февруари. 
Пролетно слънце усмихва и вика навън. 
Вятърът закопчава палтата със зимните си маниери.
На припек е приятно за разходка.
На сянка е със свежо пощипващо настроение.
Един слънчев ден по средата на февруари, когато пролетните мисли са в повече от зимните.
Един ден за желани промени и за спокойни часове. 
Ден за разходки и мисли разпилени.
Просто... шарен ден в средата на февруари...

при Драго е слънчево синьо ;)...

февруари се започна...

И зимата е тук...
Позакъсняла, но истинска и бяла. Каквато си я искам. Ама за малко...
Но то и не остана много. Ей, го... Малък Сечко тук е. Каквото и да е, то казано е... Малък... А и Баба Марта ще фучи, ама и нейните дни са преброени. Освен това жена е... Капризите й не могат да траят дълго.
С едни такива, по-скоро топли мисли, във февруари аз навлизам. Топли са въпреки минус петнадесетте навън... След ден-два и следа от минусите няма да има. Според прогнозите, които за близко време ги случват...
А днес съм и ранобудна. Като за пролет...
Защо ли пролет все бълнувам в последните си дни?... Сигурно защото й е време. Сигурно защото е сезона мой. 
Пролетта с кокичета започва... Макар и днес да са под преспи бели, аз знам, те са там и чакат само полъх топъл, за да покажат цялата си прелест и надежда...
Кокиче искам да съм днес... 

При Aquawoman пролетно разхождам се...

в утрото...

В утрото на първата слана за тази есен е вълшебно.
Слънцето сияйно изгрева огрява.
Клони позлатени в есенни одежди с танц посрещат всеки слънчев лъч.
С кристален звук листи се отронват и повеят лек понася ги надолу в последен валс.
Тези звуци тишината от самотата я лишават.
Свежо е с усещането на минусова температура и слънчевото утро. Усмихвам се и по слънчева пътека тръгвам.
На граница със сянката два свята срещат се. Замръзнали кристали от сутрешна роса и стоплени от слънчев поглед листата свежи...
Но измамно е това. След час и два тази свежест  ще е мъртва...
И тъжна е усмивката ми вече... Красиво е, но... 
Животът е такъв за всички...
Спирам тук... и топлина ще търся за душата ми самотна в тази вечер неделна...

снимката е моя... нейде от архива...

дъгата...

Пише ми се...
Толкова много мисли и теми в мен се борят, но победител няма. Като вулкан съм с изгарящи мисли търсещи свобода. Сигурно не ще се получи нищо смислено. Но така или иначе, сега съм тук...
Времето, онова дето все по-бързо тиктака и носи усещането за недовършеност и пропуснатост в дните ми... Все по-често дружка му е забравата, която най-обича да се маскира зад забързаното ежедневие. След осъзнаването на тази неочаквано недобра комбинация в мен се разливат разни лепкави и сиви настроения. И търся рецепта за  цветност...
Времето, онова климатичното, дето в сиво облича ми дните. Есенно-ветровито и мокро-дъждовно е модно сега. Гарнирано със студените сутрини и тъмно-ранните вечери...
И двете времена не ми понасят. И двете са неизбежни. Под тяхно влияние ми се размътват мислите и реакциите,  непредсказуема съм и аз. Слънцето в миг да заслепя ще мога, а после и ураган по-кротък ще е от мен...
А аз все дъгата търся в себе си...

Влади е уловил дъгата... :)

юлска вечер...

Юлска вечер е.
Летният полъх уморено се спира в клоните на голямата круша. /Такава я помня, много голяма беше и тогава, когато обичах да си правя "къщичка" за куклата под пейката, опряла се на нея./ Толкова е уморен, че дори досадните комари не иска да прогони. През прозореца нахлува само тишина. И самотен лай на селско псе.
Тъмнината се сгъстява, щурците мързеливо си настройват песните в нестроен хор. Уморени сякаш са и те. Мислите ми повлечени в юлската лежерност ме повеждат към Сънчо.
И някъде там... между съня и  будността... спомени за летата преди много, много години...
... Едно момиче, на границата между детето и жената, в летните вечери слуша песента на щурци и чете книгите на Майн Рид. Летни нощи в плен на герои и страсти... Ееех... едно време имало... ;)
Луната, позакръглила лик, в прозореца наднича с любопитство. Любопитна е, но е и сънена... дали пък моята прозявка я не зарази?
Хайде... лека нощ! :)

При Влади е спокоен юли...

пак... среднощно

Уж летен ден, а дъжд като за есен... Минутите порой ме връщат в сезона.
Дъждовно лято... Сигурно и друг път е тъй било, но днес не е мой ден.
Е, да... прозата на ежедневието и в тез' Земи загадъчни се днес изпълни. Удовлетворение дори у мен надига се. И умората си казва свойта дума... Нали съм сръчна и чевръста, даже за сиеста късно-следобедна си откраднах време без на другите да е в тежест. Ами така де, навън вали като из ведро, а после кротва се и се забравя... а на дъжд най-добре се спи ;)
Следствието е - среднощна муза...
Времето е толкова променливо и неспокойно. Облаци се гонят по небето. Бели, сиви, мръсно сини... всякакви нюанси, за художниците предизвикателство са те. И слънце даже се показва в небесно-ясно-синия безкрай. След минути преброени небето над земята се привежда, прихлупва се над нея и сякаш да я пази се приготвя. Тътен нейде от далече стряска. В следващия миг над баира изтрещява и всичко живо бърза да се скрие. Птиците се викат с викове загрижени. Стрелкат се под облаците сиви бързи сенки. Притъмнява и... едри капки падат в ритъм нов, забързан. Земята не е жадна и всяка капка по пътеките се стича. Капките забързани, в порой се те увличат и потичат пак реки по пътищата кални.
След дъжда е тихо... Нощта е вече тук. Тишината се разстила измита от пороен летен дъжд. На лято чисто замирисва. На зелено лято...
В очакване на утро слънчево и росно ще прегърна Сънчо...

При Цвети синьото омайва ...

разни мисли...

Пролетта е тук.
Тук е... прегоряла от лято...
Цветове се разтварят в утрото свежо,
в следобеден пек прегорели си крият душата.
Мисли за ускореното време ме обхващат.
За онова време, което край нас се изтича,
а следите от него... просто ги няма.
И си мисля за другото време,
което от действия прелива,
и всичко се върши и случва,
и следи неизбледими остават.
А разликата е толкова малка,
понякога незабележима.
Незабележима,
а в същото време тъй дълбоко усещана.
Разликата, вдъхновение тя е наричана...
Онзи дъх жизнен,
който в духът ми се вплита,
който смислени прави
мигове, часове и дните,
незнайно накъде се забързали.
А лалето, с прегорели листенца...
тъжна гледка е днес...

.

пролет е...

Пролет е...
Пролетен прекрасен ден е.
Като за Първа пролет...
Обичам слънцето да си играе закачливо с погледа ми замечтан.
Пролетта сезон е за мечтите смели.
Сезон е на цветни феерии, които радост за душата са.
Да не забравя и за уханията омайни, които даже сладост внасят в дните растящи.
Слънцето е ранобудно и лесно се преборвам със сутрешното си желание за още пет минутки под завивките измамно топли. Мързелива е тази топлина... А пролетта Живот е и ежедневието от забързаност тъче се...
Пролетно ми е...
И много усмихнато...
С надежди цветни се надбягвам и на слънчевия лъч душата си отдавам...
Защото пролет е навън, а тя... е със същност палава и непредвидима...
Пролет...
И любов...

Пролетно е тук...

пъстро ми е...

Пролетта нахлува през прозореца отворен.
Неустоимо ме привлича и примамва.
Слънцето играе си с погледа ми зажаднял за светлина.
А птичките... ах, песните им пролетни магия са...
Усмивките си не броя на срещата си утринна със слънцето и пролетта.
С очаквани и неочаквани дела ще е денят ми.
Ще има и приятни и не толкова приятни срещи и ситуации.
Ще искам повече от нещо, а друго ще получа.
Обаче едно ще мога.  Усмивките ще си запазя за деня напред.
Пролетта събужда настроенията... Не, не събужда. Тя просто отхвърля зимната сивота и ето ги, настроенията, които са ми същност. Топли, цветни и усмихнати... Това съм аз...
Пъстра пролет днес съм...

снимката намерих във ФБ...

искам...

Навън е сиво, мокро и несъмващо.
Сред капчиците дъжд, белите снежинки, като пеперуди полетели във вихъра на северния вятър. Край прозореца забавят своя полет, за да ми покажат прелестта си съвършена.
Съвършена, но студена...
Красиво е навън сега. Но моя поглед с жажда се вторачва в престрашилите тревички да покажат зеленото на свойта същност. Зеленото надежди ми заплита цветни със спокойствието на пролетната неизбежност.
В кръговрата на живота предизвестеността в чудо се превръща от силното желание и копнежа за промяна.
Искам бялото на пролетта...
И цялата й цветна феерия...
Искам чудото на пролетното възкресение и в мен живот да оцвети с дъгата си вълшебна. Дъга от цвят, надежди и мечти...
Искам усмивките ми пак свободни да летят и да докосват с обич сърцето на мъжа любим. Искам  прегръдките ми с топлина и нежност да топят препятствията пред нас.
Искам пролетното възраждане да усили силата на любовта ми. Имам нужда от пролетна подкрепа...
Искам... пролет...

картинката от тук...