за промяната и смисълът...

Днес това ме... докосна...
След малко труден ден...
Труден бе, защото ми се случи нещо, което ме замисли дълбоко.
Поводът няма значение, защото той е само искрата. А искра можеше да е всичко. И сигурно щеше да бъде.
Замислих се за целия си живот. За нужност и ненужност.  За смисъл и безсмислие. За искане и за заслуженост.
Да, мислех и вярвах, че е възможно да променя нещо в себе си. И даже опити правих. И... Не успях. И няма да успея.
Защо ли и да опитвам. Смисъл в нищо не намирам.
Въртя се в кръг. Кръг от ентусиазъм наивен и неудовлетвореност дълбока. Дълбока като бездна.
Може и да искам много и всичко. Оставам си с искането. Не заслужавам. Това е... не заслужавам това, което искам...
Толкова е просто. Дори и аз вече го разбрах...
А онова кътче от Вселената, което може да бъде променено... не съм аз... Все трябва да има изключение от правилото, за да го докаже...
Студено ми е...

 

през прозореца

Изтъкана съм от сиво-черни мисли...
През прозореца нахлува белота. Погледът различава бяло и бяло, и бяло.
Бели са снежинките, които прелитат пред черните клони на старата круша. Клоните приличат на костеливите ръце на вещица излязла от страшна приказка. Клоните, тези близките до прозореца, си имат бели якички. Снегът се е задържал на завет в прегръдката на старата круша и стряхата. Другите клони, по-далечните, са самотни и черни. Поклащат се в такт с порива на северния вятър, сякаш танцуват танц посветен на черно - белите контрасти, които се виждат през прозореца. 
Бяло е небето. Не променя цвета си през целия ден. А там, на фона небесен, снежинките са сиви. И по-забързани от белите си сестрички, които танцуват пред прозореца.
В далечината се сивее баира. Разстоянието е размило контрастите на черни дървета, изправени като стражи на родова памет и белият сняг покриващ грозните скелети. А през прозореца се вижда само сиво.
Сивото на зимния ден...
Безстрашните бели снежинки завихрят си танц лудешки, сякаш искат да влязат при мен. Танцуват нагоре, надолу, а после наляво и вдясно.
Танцуват бели снежинки и мислите разбъркани те повличат...
Замаяна от белия вихър се сепвам от две врабчета стрелкащи се в клоните на крушата. Сякаш усетили закрила от къщната стряха се поспряха на най-близкия клон пред прозореца.
Усмихнах се...
Тази усмивка бе най-цветното в мен...

а при Влади е снежно и цветно...

.

сиво е...

Студено е...
И сиво е...
Като мен...
Мъгли се спускат и слънчев лъч не допускат до погледа ми жаден.
Жадна съм... За слънце и за топлина...
В такива дни, на сиво и на студ, усещам в себе си болка от мъглите...
Мъглата ме обхваща в депресираща прегръдка...
Да се откопча се опитвам с всичко де го зная... Денят преваля, а неуспехът е до мен...
Знам и още нещо... За него двама трябват... Двама за една прегръдка топла. И светът, тогава с цветове преливащ, се усмихва.
Искам цвят в деня си...
Надявам се за цвят и топлина... за двама..

При Дани... мъгли се стелят...