снежно е навън

Снежно е навън. Бялото е символ чист. Но е студено.
Студено е защото няма я прегръдката, която може да ме стопли. Но имам спомен в себе си от вчера. Спомен за следобед топъл. И за друг мечтая днес...
Обичам зимата когато е истинска. Бяла, снежна и студена. Но е невъзможно да я споделя с любим...
А искам... И пак компромиси ще има... В някой следващ ден...
Защото въпреки всичките ми гневни настроения, които ме обхващат, когато е далече от мен, не мога и не искам да си ходя. Сега съм по-добра и по-търпелива. За сега... А после... искам да си ме прегръща, да си ме обича без думи, така както той си може. Защото това е той... Защото такъв си го обичам...
А сега... топъл чай може да ни стопли и надежди за среща утрешна... 

.

мечти...

Замечтах се за пролет. 
И си спрях мечтата. Рано й е. 
Защото зимната мечта е тук и искам още аз от нея. 
Зимата не е сезонът мой. Но я има в кръговрата на живота. Не искам нито ден да си загубя от жизнения път. Затова си имам мечта. Зимна. Мечтата приказна е. Като в хубавите приказки. 
Искам зимата ми да е бяла. С много сняг. /Сега го има, но е малко./ С онзи студ, дето се нарича "здрав". /На студ по-добре го докарва за сега./ С небето синьо, кристално синьо, каквото може да е само в януарски ясен ден. И слънцето да се отразява във всяка снежинка, във всяко кристалче. Слънце, което ме кара да примижавам заслепена от белия ден. 
Това не е всичко.
На толкова бяла и студена красота й трябва нещо топло и цветно. И за контраст и за допълване. Топлината на живия огън в камината, топлината от прегръдката на любимия. И цветните ни мечти за утрешните дни, отразяващи се чашата с искрящо вино...
Мечти.. 
А мечтите се сбъдват.

При Драго е приказна зима...

.

през прозореца

Изтъкана съм от сиво-черни мисли...
През прозореца нахлува белота. Погледът различава бяло и бяло, и бяло.
Бели са снежинките, които прелитат пред черните клони на старата круша. Клоните приличат на костеливите ръце на вещица излязла от страшна приказка. Клоните, тези близките до прозореца, си имат бели якички. Снегът се е задържал на завет в прегръдката на старата круша и стряхата. Другите клони, по-далечните, са самотни и черни. Поклащат се в такт с порива на северния вятър, сякаш танцуват танц посветен на черно - белите контрасти, които се виждат през прозореца. 
Бяло е небето. Не променя цвета си през целия ден. А там, на фона небесен, снежинките са сиви. И по-забързани от белите си сестрички, които танцуват пред прозореца.
В далечината се сивее баира. Разстоянието е размило контрастите на черни дървета, изправени като стражи на родова памет и белият сняг покриващ грозните скелети. А през прозореца се вижда само сиво.
Сивото на зимния ден...
Безстрашните бели снежинки завихрят си танц лудешки, сякаш искат да влязат при мен. Танцуват нагоре, надолу, а после наляво и вдясно.
Танцуват бели снежинки и мислите разбъркани те повличат...
Замаяна от белия вихър се сепвам от две врабчета стрелкащи се в клоните на крушата. Сякаш усетили закрила от къщната стряха се поспряха на най-близкия клон пред прозореца.
Усмихнах се...
Тази усмивка бе най-цветното в мен...

а при Влади е снежно и цветно...

.