чувствата

График чувствата ми нямат. 
Отпуска не ползват. 
Умора нямат.
Сезони не признават. 
Освен един - сезонът за любов.
Целогодишен е.
Целоживотен е...
Любовта не се изчерпва.
Начало има, но е тя безкрайна.
Граници си няма и не признава да й ги чертаят.
В мен любов расте и цялата любов съм аз.
Когато с теб съм...
Когато с мен си...
Когато заедно сме и сме НИЕ...

Красотата е в момента... при Влади...

любовно...

усмихни се

Днес любовно е в Земите Амазонски...
Реките пълноводни са от сълзи от щастие... Бурите са страсти днес пробудени... Слънцето изгряло в погледите влюбени... Ветровете полъх са от нежност разменена...
Казах ли? Любов извира днес в Земите...
Усещаш тялото ми топло, за тебе зажадняло. Тялото ми днес такова е. Осъзнах, че днес си го харесвам. Да, може да е и по-различно. Но днес си е такова. И аз съм благодарна, че с него радост ти дарявам, че ти на мен даряваш радост.
Телата нямат нужда днес от думи, за да покажат чувствата стаени в тях. Чувства - урагани от желания и страст.
Когато за любов говорим, все душите и сърцата се намесват. Но днес телата най-дълго си говорят... Ненужно е да се разделя любовта. Тя една е. И е пълна, когато и душите, и сърцата, и телата в хармония се понесат...
Днес ми е любовно...
С теб ми е любовно...
Душите се прегърнаха, сърцата се усмихнаха и телата полетя в най-вихрения танц на любовта...
Може би... това Любов е ;)
Обичам те!

.

защото е хубаво

Шест години... 
И много, и малко...
За шест години имахме много и различни моменти. Научихме много един за друг, научихме много за себе си.
Незабравимите ни моменти се увеличават с всеки изминал ден. И ни стават все по-ценни.
Нещо, което започна неочаквано, непланирано, необещаващо кой знае какво бъдеще, се оказа, че вече шест години за нас е нещо прекрасно. То е прекрасна реалност, усмихнато минало и бъдеще изтъкано от надежди.
Началото бе изключително вълнуващо от новото, от забравените желания, които с теб съживихме.
Едно бързоразвиващо се начало, което би довело до бърз край. Вероятно такъв край не би учудил никой. Но...
Но нещо се случи... Нещо прекрасно... Усещанията, вълненията се усилваха с всяка наша среща. Допирните ни точки ставаха все повече. Желанието да правим повече неща заедно задълбочи опознаването на другия. А познаването пък води до желание за повече общи моменти.
Вече шест години ние вървим по нашия си път. Той стана наш с времето. Времето понякога е лош помощник, но за нас е добър приятел. Времето е проверка и ние сме я издържали. Времето прави нещата по-пълни, по-истински,  по-дълбоки, по-вълнуващи, по-смислени, по-... наши...
В началото ме впечатли /казвала съм ти го/ "ние" което ти казваше. "Ние ще помислим, ние ще направим, ние..." Може би затова много бързо почувствахме, че аз и ти се превърна в ние. Ние е когато не си сам. А никой от нас не обича да е сам. /Въпреки, че някои често повтаряха, че обичат да са сами./
Нашето НИЕ е прекрасно. Сигурна съм, че е истинско. То ме кара да се чувствам сигурна до теб. Мисля, че и у теб има подобно усещане. Всъщност, сигурна съм. :) 
За тези шест години разбрах какво е Любов. Сигурна съм, че и ти го разбра. Сигурно милион пъти ти казах Обичам те! И всеки път това е истината. Истината, която е в сърцето ми. Сърцето, което ти правиш да бие със страст и живот...
Да,... живот... С теб се чувствам истински жива. Този живот успявам да дам дори на дните си, когато не съм до теб. Благодаря!
Има много неща, за които да ти благодаря. Благодарила съм ти. Винаги от цялата си душа и сърце. И пак ще ти благодаря. За всеки миг с теб...
Благодаря ти, че ме караш да се чувствам обичана. И обичаща...
Нуждаем се от радост, от любов. За да можем да усещаме истински и пълно всеки миг днес.
Освен това, за тези шест години имахме възможност да посрещаме и бъдещето си, което се превръщаше в прекрасно настояще, а след това в минало, изпълнено с топли и усмихващи спомени.
За шест години имахме мечти. Някои се изпълниха. Дори и от ония, най-смелите. Имахме усмивки. Имаме усмивки. Имахме сълзи. /Някои май и повече. Ама какво да я правим?... ;)/  Но няма да забравим и другите сълзи... от щастие...
Щастие...Казват, че щастието се разбирало когато го загубим. Не искам да го губя. Знам, че и ти не искаш.
За шест години разбрахме какво  е щастие. Разбрахме го заедно. Щастието е споделеност. То е отдаденост. То е любов...
Да, всичко е любов...
Благодаря! За всичко!
И за любовта! 

Цвете ме усмихна... из дневниците на hexemexe...

.

неделно утро...

Каза ми:
" - Скоро музата не те е навестявала..."
Отрекох. И после се замислих. Музата е с мен. Но иска време по-специално. Защо ли в дните, че и месеците ми последни, времето е най-недостигащото ми нещо? Аз ли съм неорганизирана или дините ми станаха много? 
Няма да се оплаквам, нито да се обвинявам, нито оправдавам. Полза няма никаква от тези дейности. Знам, че случва се това, което трябва. От значение е моята оценка. Дали харесва ми или пък не. И ако "не" е отговорът, как да го направя да е "да". И като се замисля по-дълбоко, и като поровя с размисли различни, смисълът един е: Аз да правя тъй, че после да си ми харесва тъй, което съм си сътворила. 
Сезонът е такъв - почива си природата. Но идва друг, в който всичко ще расте. С него ще пораснат и моите надежди, моите усмивки, моите дела...
А музата ми? Тя си е с мен. Сили тя ми дава за сивите ми дни. Но някога ненужно ми се струва да я търся, за да кажем, че денят ми е прекрасен. Тя, музата, за по-възвишени дела е с мен. :) :) :)
Истина е, че и сега е тук, ама нещо сънена е в утрото неделно. То как ли да е друго? Навън от два часа дори не просветлява. Мъгли се стелят и дъждът ръми. От онези пролетните, напоителните дъждове. Е, то напоителни, напоителни... ама толкоз дъждове... 
Природата си знае.
За мен остава с чаша чай да се постопля. С музика да се усмихна. С работа да се поглезя...
Един неделен ден по утрото дали се той познава?
Едно е сигурно. Утрото с надежда е богато.

при Драго надеждата лилава е...

.

през прозореца

Изтъкана съм от сиво-черни мисли...
През прозореца нахлува белота. Погледът различава бяло и бяло, и бяло.
Бели са снежинките, които прелитат пред черните клони на старата круша. Клоните приличат на костеливите ръце на вещица излязла от страшна приказка. Клоните, тези близките до прозореца, си имат бели якички. Снегът се е задържал на завет в прегръдката на старата круша и стряхата. Другите клони, по-далечните, са самотни и черни. Поклащат се в такт с порива на северния вятър, сякаш танцуват танц посветен на черно - белите контрасти, които се виждат през прозореца. 
Бяло е небето. Не променя цвета си през целия ден. А там, на фона небесен, снежинките са сиви. И по-забързани от белите си сестрички, които танцуват пред прозореца.
В далечината се сивее баира. Разстоянието е размило контрастите на черни дървета, изправени като стражи на родова памет и белият сняг покриващ грозните скелети. А през прозореца се вижда само сиво.
Сивото на зимния ден...
Безстрашните бели снежинки завихрят си танц лудешки, сякаш искат да влязат при мен. Танцуват нагоре, надолу, а после наляво и вдясно.
Танцуват бели снежинки и мислите разбъркани те повличат...
Замаяна от белия вихър се сепвам от две врабчета стрелкащи се в клоните на крушата. Сякаш усетили закрила от къщната стряха се поспряха на най-близкия клон пред прозореца.
Усмихнах се...
Тази усмивка бе най-цветното в мен...

а при Влади е снежно и цветно...

.