неделно утро...

Каза ми:
" - Скоро музата не те е навестявала..."
Отрекох. И после се замислих. Музата е с мен. Но иска време по-специално. Защо ли в дните, че и месеците ми последни, времето е най-недостигащото ми нещо? Аз ли съм неорганизирана или дините ми станаха много? 
Няма да се оплаквам, нито да се обвинявам, нито оправдавам. Полза няма никаква от тези дейности. Знам, че случва се това, което трябва. От значение е моята оценка. Дали харесва ми или пък не. И ако "не" е отговорът, как да го направя да е "да". И като се замисля по-дълбоко, и като поровя с размисли различни, смисълът един е: Аз да правя тъй, че после да си ми харесва тъй, което съм си сътворила. 
Сезонът е такъв - почива си природата. Но идва друг, в който всичко ще расте. С него ще пораснат и моите надежди, моите усмивки, моите дела...
А музата ми? Тя си е с мен. Сили тя ми дава за сивите ми дни. Но някога ненужно ми се струва да я търся, за да кажем, че денят ми е прекрасен. Тя, музата, за по-възвишени дела е с мен. :) :) :)
Истина е, че и сега е тук, ама нещо сънена е в утрото неделно. То как ли да е друго? Навън от два часа дори не просветлява. Мъгли се стелят и дъждът ръми. От онези пролетните, напоителните дъждове. Е, то напоителни, напоителни... ама толкоз дъждове... 
Природата си знае.
За мен остава с чаша чай да се постопля. С музика да се усмихна. С работа да се поглезя...
Един неделен ден по утрото дали се той познава?
Едно е сигурно. Утрото с надежда е богато.

при Драго надеждата лилава е...

.