феникс аз не съм...

За кой ли път за границите мисля?...
За кой ли път притискат ме и боли от ограничение?
Границите... бодлива тел са за душата ми...
Без граници не може, ще се съглася... Но не на сто процента.
Има граници и граници... и граници... Някои са точно за това - да се преминават. Други могат да са стимул. Някои са си просто граници - до тук. И така е по-добре.
Ето и въпроса следващ: какво е "по-добре"? Да, различно е... за мен... за теб... за друг... за другите...
Понякога искам да имам в себе си повече егоизъм. От онзи, здравословния, който ми е нужен... за да оцелея...
Оцеляване... не физическото, то е лесно... другото... на душата ми...
Душата... Защо не е като на другите, да не иска и да си крета с подхвърлените подаяния?...
Въпроси пак редят се... Не ще ги всичките запиша. Защото от въпросите изречени боли. А неизречените ме изгарят... душата ми на пепел правят...
А феникс аз не съм...

А при Цвети е... красиво...

пролетен повей...

Душата ми усети пролетен повей.
Нежно го прегърна със усмивка.
Потърси слънчев лъч за погледа ми сив.
В синева безкрайна потопи се.
И феерия от цветове изгря.
Дъгата подреди в пъзел от мечтите съкровени.
Птичи зов от храстите дочу се.
Клонче се наведе и закачливо ми намига.
Песента на птиче невидяно, преследва ме с усмивка през деня.
Душата ми усети пролетен повей... По-лесно се понася мисълта, че зимата все още тук е.

И при Драго усетих пролетния полъх...

сиво е...

Студено е...
И сиво е...
Като мен...
Мъгли се спускат и слънчев лъч не допускат до погледа ми жаден.
Жадна съм... За слънце и за топлина...
В такива дни, на сиво и на студ, усещам в себе си болка от мъглите...
Мъглата ме обхваща в депресираща прегръдка...
Да се откопча се опитвам с всичко де го зная... Денят преваля, а неуспехът е до мен...
Знам и още нещо... За него двама трябват... Двама за една прегръдка топла. И светът, тогава с цветове преливащ, се усмихва.
Искам цвят в деня си...
Надявам се за цвят и топлина... за двама..

При Дани... мъгли се стелят...

аз съм...

Аз съм...
Просто съм си аз...
Понякога съм огън буен, след час съм ледник скован от векове...
По-нежна съм от полъх пролетен или съм торнадо неукротимо...
Уханието на роза съм и без бодли дори съм, или пък съм трънка, хем бодлива, хем стипчива...
Усмивките ми искрени са,  сълзите от душата ми извират...
Да успокоявам мога със прегръдка и същите ръце да отблъскват могат...
Жена на крайности съм... понякога...
От криле на щастие тъй лесно е да падна....
Емоциите ми тъй променливи са... толкова малко ми трябва, дори и аз да не се позная...

Исках друго днес да пиша тук... А думите, сякаш чакали тоз миг, надпреварват се в мисли странни, но пък мои си в този час... А другото... ще се излее някой ден и то...

При дада вдъхновението ме срещна..

любов ли...

Любов?!
Е, няма такова животно!
Глупости е, че можеш да обичаш, ей така... безусловна любов било...
Хайде, ама не на мене тия...
Обичам и искам да бъда обичана!
Обичам и очаквам да бъда обичана!
Давам обич, но и имам нужда да получа обич...
Всичко друго... празни приказки са...
Няма празно в природата. Нима ние ще сме по-умни от нея и ще го направим: "давам... и не получавам... че и не очаквам..."
Хайде стига... глупости не ми се слушат. То, не, че аз не съм глупачка... Влюбена при това...
То бива сън, бива... ама...
Две са само положенията пред мен. Или кошмар е моят сън сега... или вече се събудих... Няма трето... Няма среда... още по-малко... златна...
Обичта ми... нежелана е...
Значи...  да свиквам с безсмислеността пред мен... С безжизнението си...
Кой казва, че не боляла любовта... или, че щом боли не е любов...
Нима някой може да знае какво е в сърцето ми. Само сърцето знае какво е любовта... И как боли любовта...
Не се описва любовта... Не отговаря на въпроси - защо обичам...
Любовта е обич... разум й не трябва, за да знае, че любов е...
Сърцето ми на парцали се разпада... от болката на любовта... Сърцето ми обича... пак... и пак ще е така... дори и да боли... дори сърце да ми не остане...
Сърцето ми обича... и обич ще очаква... в този ми живот...
Сърцето ми обича... и обич иска то... сега...
И го боли...
... от обич ще е...

.

любов или...

Прекрасно ми е...
И любовно...
Доволно ми е...
И щастливо...
Не на седмото, на седемдесет и седмото небе съм...
Толкова е хубаво...
Няма думи, които да са достатъчни за емоциите, които в сърцето ми вилнеят. Емоциите, които душата ми топлят и възкресяват. Думите не са достатъчни, за да опишат живота, който в мен  изгрява с огъня на щастие.
Искам да вярвам, че всичко е възможно! Искам да вярвам, че щастието, което сега е с мен, ще бъде  винаги с мен!
Не съм допускала, че е възможно такова щастие. Не съм предполагала, че е възможно да е толкова хубаво... Не знам как да го нарека? Какви думи да използвам?
Любов? Обич?... Но то е много повече...
То е в мен. Излъчва се от мен. Сияе в мен...
Любов ли е?
Повече е...

 При Цвети ме докосна цвете...

ден втори...

Денят бе втори за януари. Втори е от тристата шейсет и пет за годината...
Втори и първи, и специален...
Ден с усмивки, с изненади. Ден с нежност и любов. Ден с топлина и споделяне. Ден с теб и мен... Ден прекрасен...
Пожеланията що изрекох от сърцето ми са. Другите, които не изрекох, душата ми прошепна ги на твоята с любов...
Щастието да споделям  с теб е празник... Празник е и всеки миг с теб...

.

нова година

Събудих се с усмивка...
И надежди...
И мечти...
И вяра, че ще бъде...
Ще бъде година на здраве...
Ще бъде година на щастие...
На усмивки...
На любов...
Година на мечти смели...
И сбъднати мечти...
Ще бъде...









.