равносметки или мечти...

Да, логично е.
В края на отиващата си година, в началото на новата...
Все по-често срещам равносметки за отминалите дни и месеци.
Странното е, че тази година не ми се правят равносметки. Не искам да сравнявам и обобщавам. Не ми се поглежда назад. И не защото е нещо лошо или нещо, което искам да забравя. Не!
Усещам се как все по-често гледам напред. Но не с някаква определена конкретика. По-скоро е с поглед на мечта.
Мечта... Мечти... Красиви са. И топли...
Не съм в небесата, стъпила съм на земята. Но това не означава, че не мога да мечтая. А мечтите затова са, за да се сбъдват.
В дните ми реални, има не една и две сбъднати мечти. Може би и затова все по-смели стават ми мечтите. И желанията ми, неограничени те са...
Свободата да мечтая е така прекрасно чувство... Мечтите ми криле си имат. И все по-силни стават тези криле. По-високо ме понасят и полетът е тъй прекрасен...
Тогава странно ли е, че щом мечтите ми по-смели са, сякаш по-лесно сбъдват се...
Затова мечтая смело и без ограниченията на кога и как, защо, какво... Лесно е. Като мечта, която утре ще се сбъдне...
Утре... Утре е пред мен... пред нас...
Нека си мечтаем... С мечти красиви... топли... влюбени...
Мечтите най-прекрасни са за двама... и от двама... Крилете на тези мечти наричат се любов... И сила няма, която да попречи.
По-сбъдната мечта от любовта едва ли има...
Сърцето ми... Любов е!

При Кръстю настроението ме намери...

бели мисли...

Полунощ отмина...
През прозореца безсрамно нахлува белотата на зимата. Мъглата е прегърнала осиротелите клони на крушата. Самотните сияния на уличните лампи усилват усещането за белота.
Завита в завивката си топла, мислите ми политат в безкрая на зимната белота...
Бяло, бяло... странно, че тази нощ бялото не е студено... Може би защото не ми се спи... Или пък защото в душата
ми е някак топло от спокойствието в мен...
Спокойствието... много често желано и непостижимо... А днес, тази нощ е дар заслужен сякаш... Да, дори и душата ми неспокойна си има нужда от остров на спокойствие.
За спокойствието възраст няма, както и за неспокойната душа. То етап е, сътворен от сигурност и обич.
Тази нощ... белотата й отива... и спокойствието също...

Зимно и красиво е при Цвети!

празници...

Празници...

Не ми се празнува без теб...

Четвърта година сърцето ми копнее за прегръдката ти в празничната нощ...

Надеждата и вярата си с теб да споделя аз искам...

Добре, тази година опитах спокойна да бъда. Да дам на децата си това, което им трябва. И бях добра и търпелива. С усмивка компромиси правеща... 

Но... Не всичко от мене зависи... Родата голяма да вразумявам наложи се...

А децата - урок по разум и мъдрост те на старите дават...

Толкова често животът с леден душ ни залива. Защо не научим, че търпение трябва. Към най-близките... Защо не разберем, че смисъл от грубости няма...

Животът е толкова кратък, че безумие е сами да го тровим... 

Уморих се...

Искам при тебе да бъда...

При теб ми е топло и истинско... 

При теб ми е нежно и смислено...

Толкова много ми липсваш...

Боли ме душата...

Нима за болка на този свят сме родени?

Искам с теб начало да сложим... 

Добро и красиво да бъде!

Искам с теб едно неделимо да бъдем... 

Щастливи да бъдем!
Нека заедно да си го пожелаем...
Двама да бъдем...

Толкова много те обичам...

При Цвети тъжно е под снега.

мечти за двама...

.

Всеки край е начало...
И продължение...
По възходяща спирала...
Напред и нагоре...
Там, докъдето мечтите достигат...
Мечтите ми смели са...
Летят нависоко...
Много високо...
Защото...
Мечти са за двама...


.

защото...

Вчера в спомени се върнах във времето назад...
Споделях за отминалото и усмихвах се.
Усмивка имах само и никаква носталгия.
Защото то е минало, а аз имам настоящето.
И осъзнаване, че времето безумно е във своя бяг напред.
Не мога да го спра... не е по силите човешки.
Но мога друго. Мога да изпълня го с живот.
Жив живот...
По-жива никога не съм била...
И по-щастлива също...
Защото обичам... тъй както никога до сега.
Защото се чувствам обичана... както никога го сега.
Чувствам се обичана...
И дори не питам вече - истина ли е.
Защото чувствата по-силни са от всякакви въпроси.
Защото чувствата по-силни са от всякакви трябва и възможно ли е...
Защото е възможно... щом има чувствата...
Защото... обичам...

При Албена се разходих...

.

щастлива...

Понякога съм цялата въпроси...
Въпроси и въпроси, и въпроси...
И ме боли от въпросителни, които отговор си нямат. Несигурност създават ми въпросите. И потъвам в бездна от терзания душевни...
Разбрах, не са виновни ми въпросите. Въпросите са само думи, подредени и с интонация изкривени като въпросителния знак. Не, виновник няма да търся и назовавам. Ненужно ми е. Нужното разбрах...
Разбрах, че любовта е отговор на всичките измислени въпроси. Отговорът е в сърцето ми. Него трябва само да си слушам... То знае най-добре. Знае... Чувства...
Да, сърцето ми знае, че съм обичана...
Виждам го в очите, които ме гледат. Усещам го с ръцете, които ме прегръщат. Чувам го в гласа, когато мечтаем си на глас.
Вчерашният ден бе различен. И много особен. За мен... за теб... за нас...
Особен със силата на усещания, със щастие, със спокойствие, със свобода, с отдаденост, с цялост...  Видях щастие в очите ти... Няма по-щастлива жена от мен!!!
Цялата Любов съм!
Любов съм...

при Драго се намирам...

.

декемврийско утро...

Утро е...
През прозореца нахлува бяло и студено.
Дори и през затворения прозорец...
Декемврийски дни, в които липсата на слънчева усмивка е и физическа болка.
Не е студ, защото тялото е облечено с дрехи достатъчни, че и с повече от необходимото.
Болката е обсебила цялата ми същност, заключила е усмивката ми с девет ключа зад паяжините от страх, изплетени от мисли в утро бяло и студено...
Декемврийските мъгли, лепкави от самота, загубили посока и надежди разпилели...
Мислите ми... замръзнали сълзи в белотата на утрото бяло и студено...
Декемврийско утро...

мъглата е оттук...

.

среднощни мисли...

Среднощ е...
И мислите са ми среднощни...
Самотни и несподелени...
Тъмнината и тъга привлича...
Знам, сама създавам си тъгата. С мислите среднощни и безсънни...
Безсънно ми е.
Сетивата ми приемат днес избирателно света. Избрали са да вярват на невидяно и нечуто.
Защо не мога да приемам и оценявам света само чрез чувството си шесто?
В погледа ти виждам блясък тъй омаен...  Устните не смеят да изрекат думите, които очите ти крещят... Погледът ти ми говори за любов...
Избирам... На очите ти ще вярвам вече.
И на ръцете ти... Ръцете, които ме привличат в прегръдка нежна, всеотдайна.
Ще вярвам на устните ти... Устните, които не изричат думи, а устните, които ме целуват със страст изпиващо-обсебваща.
Избирам... Ще вярвам на сърцето си. Сърцето ми обича теб...
Избирам... дори и ден да имам само, или само час - за теб е обичта ми! Цялата...

Топлина от спомен детски при Боряна ме застигна...

.