август...

От първите дни на август е. Обедно време. Препича слънце. Горещо е. Задушно е. Всичко живо се крие под сенките. Затихват птичите песни. Няма я яркостта на лятното небе... В късния следобед, сред тишината, почукват първите капки дъжд по листата на крушата. Поглед нагоре - мръсно-бели облаци се събират. Капките се увеличават, но едва достигнали до земята се изпаряват и задухът се увеличава. След минути дъждът спира. По-тежко е. Някъде в далечината се чува тътен. В тишината на летния ден, силния порив на вятъра разбужда дърветата. Врабците се разпръскват и си търсят по-сигурни убежища. Отново капки дъжд. За кратко. И усещането за застой и тежест не напускат отиващия си ден. Тътенът е по-близо... и пак...Притъмнява изведнъж. И ето го... летният порой. Дъждът дошъл да измие праха от деня, преди да го изпрати... С последните капки, със затихващите капчуци, се настанява вечерният хлад. Така желан. Така необходим. Поемам дълбоко въздух. Диша се по-леко. Свежо е. Тътенът се отдалечава... носи надежда за прохлада по пътя си. Летният дъжд изми и моите мисли. Мисли, които от жегата натежаха и започнаха да лепнат с непокойствие и страхове. Сега ми е пак чисто, спокойно, ведро. Отново си припомням, че всеки ден, всеки час, всеки миг ме приближават към теб... към времето, когато всичко ще си бъде пак същото. Не, няма да е същото! Ще е по-хубаво! А дотогава... ще използвам този миг, този час, този ден за нещо хубаво, за нещо усмихнато. Последните капки натежали от вечерния мрак, се разделят с листата на дърветата и се прегръщат с тревите. Лай на куче в далечината.... Щурците разбуждат нощта за августовски флирт. А аз усетих умората на летния ден, отишъл си неусетно с пречистващия дъжд... Време ми е за сън с усмивки... .