спомени...

Днес... какъв ли ден е?
Връхлетяна съм от спомени... спомени от вчера... спомени от миналия ден... спомени преди много години... от времето когато...
Когато бях малка...
Дядо ми връзваше люлка на ей тази круша. Да, същата е, само че имаше още един клон, ей насам... Люлка от двойно въже. Баба ми даваше една черга да си сложа, че да не ми прежулва въжето... Аз обичах люлката от бабиното цедило, но... то е много важно и не е за игра... А въжето... ще го вземем когато тръгнем с колата за сеното... тогава ще трябва дядо да върже хубаво...
Лято е... като сега... тази вечер брах зелен боб в градината и докато берях...
Баба ставаше рано да наготви... изпратила е дядо още по-рано на ливадата, днес ще коси... А ние с нея ще отидем, ще разпръскваме тревата където е повече, за да съхне по-лесно... Аз ставам, а на печката вече е готова манджата. Баба донася една тенджерка с дръжка и я пълни с най-вкусния зелен боб, който съм яла. Слага капачето й и аз обещавам да я нося без да я изсипя. Налива вода в една даманджанка. Дядо е взел манерката си, то има и кладенче наблизо, но по-добре да си вземем от тук вода, да не губим време после. В месала баба е сложила питка, буркан с кисело мляко, паница, лъжици и вилици, нож, домат, краставица, лук... какво ли нямаше в този месал... Като вълшебният месал от приказките, който изпълняваше всяко желание... винаги си го представях като бабиния месал...
Много пъти съм я гледала как готви, помагала съм й, готвила съм с нея, после и сама пред нейния поглед... но така и не мога да сготвя зелен боб като нейния. Уж правя всичко като нея, обаче... бабиния боб... е единствен...
Когато бях малка...
... тогава съм била щастлива... тогава съм била обичана...
.