пречистване...

Тъмно е.
Излизам от къщата.
Пръстъпвам боса по камените плочи.
Стъпвам по тревата.
Мокро е.
Вечерна роса.
Вървя бавно.
Малки крачки.
Стъпвам в тъмнината.
Между дърветата.
По усет заобикалям розовите храсти.
Сама съм в тъмнината.
Сама със щурците.
Обгръща ме вечерният хлад.
Поемам нощния въздух. Надигат се гърдите ми.
Издишвам. И усещам колко товар свалям от себе си.
И пак вдишвам. Издишвам страхове, напрежение, негативни мисли...
Усещам земята, как изтегля всичко черно и тежко от мен. Всичко, което не е мое... което не ми трябва...
Леко ми е. Вдигам поглед нагоре. Не съм сама. Над мен са безброй звезди. Звезди... далечни, красиви, студени, вечни...
Вечни?... Хм, оказва се, че и звездите не са вечни в своята безкрайна и необятна вечност...
Тогава?
Какво искам аз със своята кратка временност на безвремието...
Защо се плаша от думата временно?
Та това е само дума... всичко в този свят е временно... всичко е любов... а любовта е безвремие...
Звездите трепкат и се усмихват... далечни, малко студени и... вечни...
Потръпвам от хладния полъх на планинския въздух.
Песента на щурците ми припомня, че съм тук и сега...
Освободените ми мисли ми напомнят за благодарността, която дължа на съдбата... че съм тук... и сега...
Душата ми, пречистена след огъня и урагана вилнели преди час в нея... събира усмивките и топлината на спомени и надежди...
Пристъпям по обратния път... Леко ми е.
Решена да запазя всичко хубаво и ценно в живота си, с благодарност в сърцето си...
и с много любов...

*Благодаря ти, мила ми Вълшебна Фейо! Ти бе до мен пак в точния момент! Благодаря!
.